Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

С френския писател Ерик Ноло разговаря Тони Николов

Деляна и Серж, българка и французин, неин бивш съпруг, влизат в схватка с българската мафия. „Последна спирка Русе“ (издателство „Колибри“) е необичаен черен роман, в който България е основен герой, а сянката на нобелиста Елиас Канети витае над интригата

Как ви хрумна идеята за тази книга? Един известен френски литературен критик пише първия си роман, посвещавайки го на България, а историята тръгва от София, за да приключи по странен начин в Русе?

Публикувал съм десетина книги, но това наистина е първият ми роман. Твърде късно дебютирах като писател, защото дълго време бях издател. Когато сте издател, се занимавате с книгите на другите и нямате време за собствената си книга. Освен това имах един образ в главата си – на двойка, която се разделя, а после се събира – смътен образ, който проектирах върху българската реалност, защото познавам и обичам тази страна. Така историята придоби плът. Първо, защото България е моята втора страна, което е клише, но е истина. Второ, защото чуждестранният читател не познава българските пейзажи. Когато пишете криминален роман, декорът е рамката на повествованието. Исках да говоря за онова, което обичам много – България в дълбочина, а за един писател на криминален роман сенките и светлосенките са от много голямо значение. Алфред Жари казваше: „Това се случва в Полша, тоест никъде“. А за моите читатели всичко се случва „някъде“ в България – страна, която посещавам от четиридесет години. Особено впечатлен съм от Русе, град, който опознах, благодарение на Елиас Канети. Отидох, за да видя къде е живял, посетих родния му дом. И просто се влюбих в този град – наполовина балкански, наполовина част от невероятната Дунавска Европа. Моят приятел, писателят Клаудио Магрис, великолепно разказва за нея в книгата си „Дунав“, където описва и Русе. За щастие не чак толкова подробно, останаха неща, които да разкажа и в моя роман.

Доколко „Последна спирка Русе“ е криминален роман или любовна история? Или романът е широкоспектърен?

Книгата е смесица между криминален роман и любовна история. Но има и трето измерение, което някои читатели забелязват, а други не виждат. Романът има и митично измерение, защото е вариация на мита за Орфей и Евридика, тракийски мит, свързан по някакъв начин с България. Ето защо нощният клуб в София, в който работи Деляна, се нарича „Орфей и Евридика“. Знаем, че за да изведе любимата си от ада, Орфей не е трябвало да се обръща назад. А в моя роман Деляна, която си създава проблеми с българската мафия, решава да потропа на вратата на бившия си френски съпруг. Серж е всъщност Орфей, на чиято порта чука Евридика. Жребият е хвърлен и се случва онова, което се случва. И трите измерения присъстват в моя роман и ако съществува идеален читател, той би трябвало да го чете на три равнища.

Черното е цветът, присъстващ навсякъде. Срещаме го в описанията, както и в една песен, която минава като нишка в романа.

Истината е, че написах песен пародия, която не съществува в действителност. И чрез вашето издание отправям покана към някоя българска изпълнителка да изпее тази песен – било на френски, или на български! А що се отнася до цветовете, в началото господства червеното, но постепенно черното наистина взема превес. Минаваме от деня към нощта.

Кои са предпочитаните ви автори в жанра на черния роман? Чандлър, Хамет или някои френски автори?

Класиците – Чандлър и Хамет, разбира, но и прекрасната френска школа в този жанр – Жан-Пол Маншет, но и един автор, когото открих наскоро, казва се Юбер Паган. Дълго време черният роман се смяташе за американски и френски специалитет, а сега се глобализира. Има много силна школа на „северния трилър“. Много харесвам съвременния черен роман, но отправната ми точка си остава Жорж Сименон. Той не се вписва точно в тази категория, но при него има невероятен усет към езика, не е само интригата. Можете да четете Сименон, възхищавайки се на езика му, дори да не ви вълнува криминалното действие, което е също на висота.

Българският читател може би ще остане стъписан от познанията ви за нашата страна и нескритата ви симпатия към хората тук.

Когато съм в България, се чувствам „воайор“ в благородния смисъл на думата. Настанявам се в някое кафене, наблюдавам хората, които минават и отминават. Всичко ме интересува. Всяка личност, която минава край мен, е един роман. Опитвам се да отгатна какво прави, какъв е животът ѝ. Другото предимство е, че в България лицето ми не е познато, докато във Франция хората ме разпознават, гледали са ме в някое телевизионно предаване. Тук минавам незабелязан, което ми позволява да се отдавам на литературните си фантазии. И много обичам някой неделен следобед да се озова в малък български град, да седна в някое кафене и така да прекарам следобеда си. Серж, Деляна и България – това са трите основни персонажа в книгата ми.

А какво мислите за миналото на България, което избликва в романа ви? Очевидно имате своя гледна точка към комунизма и посткомунизма?

Живях в България дванайсет години – от 1986 г. до 1998 г. – така че видях рухването на комунизма и прехода след това. Бих искал да кажа, че съм предвидил всичко, но нищо не бях предвидил. Помня комунистическия режим и какво се вършеше в миналото. После си спомням мизерията – как възрастни хора спяха по пейките. Винаги съм си казвал, че историята на България е много тежка, с тези огромни и болезнени промени. Преходът от монархия към комунизъм е бил свързан с много насилие. После имаше голяма нищета. Всичко бе в пълен разпад, включително в политиката. Сетне нещата се пооправиха, влязохте в Европейския съюз. Но си давам сметка какъв шок е било всичко това за хората, живели в монархията, под комунизъм и в нова България. Аз като външен наблюдател най-добре усещам промените. В края на 90-те влязох в мавзолея на Георги Димитров, а после видях по телевизията колко трудно, на три пъти, го взривяваха. Сега България е много близо до нас, докато навремето ни разделяше Желязната завеса.

Наскоро имах възможността да разкажа всичко това на млади хора, с които се запознах в едно кафене на „Витошка“. Колкото и да е парадоксално, те научиха от чужденец като мен колко се е изменила София и колко необратими са промените. Те го знаят на теория, а аз съм го живял. Дадох си сметка, че не могат да осъзнаят колко радикална е вече промяната.

Правят впечатление много детайлните и конкретни описания в книгата ви, пейзажите и местата, пресъздадени с характерни и дълги фрази. Това ли е марката на „стила Ноло“?

Има редуване в книгата между моментите на размисъл и съзерцание, и напрегнатата криминална интрига. Неслучайно, когато обикалям България, най-много обичам да пътувам с автобус. Дълго гледам през прозореца, след което действието нахлува в съзнанието ми. Тогава разказвам с кратки и насечени фрази, с много диалог. Разговорът между Деляна и Серж често е като пинг-понг. По природа аз едновременно съм човек на съзерцанието и на действието, това прозира в книгата.

Струва ми се, че черният роман не е само да разкажеш една история, но и че това е начинът, по който разказваш тази история. Опитах се да превърна моя роман в литературна творба, не само в трилър.

Персонажът на Серж, на французина в книгата, е доста загадъчен. Не е ли той отчасти и ваш автопортрет?

Има много от мен в този герой. Идеалният ден за Серж, както и за мен, е да го прекараш изцяло в четене, излегнат с книга в ръка. Но той ме надминава в това отношение – оттеглил се е напълно от света. А аз съм в двойствена роля – обожавам да чета вкъщи, но трябва и да излизам, защото работя за телевизията. Серж е намерил мястото си в живота и вече не прави компромиси. Аз, бидейки медийна фигура, все още ги правя. Така че Серж е подобрена версия на мен самия. Може и да успея да го достигна, но за момента това е само мечта.

Обмисляте ли да напишете продължение на „Последна спирка Русе“. Може би друга българска история?

Вече работя над втория си роман, но само началото е в България. Докато в „Последна спирка Русе“ България е основен герой. Действието на първите четиридесет страници обаче се случва в България и вече съм ги написал. След което се прехвърля в Русия, а е трудно да отида там заради конфликта с Украйна.

Ерик Ноло (род. 1961 г.) е френски писател, есеист и литературен критик, който води рубрики в редица френски телевизии. През 1986 г. идва в България като преподавател по френски език. Тук се запознава със съпругата си Вероника Ненчева, която превежда на френски редица български автори. През 1993 г. създава издателството „Л’еспри де Пенинсюл“ (Духът на полуострова), чийто кръстник е Йордан Радичков. Издава на френски Константин Константинов, Светослав Минков, Йордан Радичков, Антон Дончев, Анжел Вагенщайн. Автор на есеистичните книги: „Закуска у Тиранията“ (2003), „На помощ, Уелбек“ (2005), „Несъгласни диалози“ (2013) и др.