Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

„Децата са тези, които с готовност взимат простите думи от книгата и от тях оформят фантастичен рай. Този рай е недостъпен за възрастните, защото никой, дори писателите, няма ключ за него.“ Преди двайсет години ни напусна Астрид Линдгрен.

Защо пишете само детски книги? Много пъти са ми задавали този въпрос. Най-лесно е да отговоря, като кажа истината: защото само това мога да правя. Нямам нито умението, нито желанието да пиша за възрастни. Изглежда, че това, което хората не разбират, е, че в по-голямата си част авторите се делят на два различни вида: тези, които пишат за възрастни, и онези, които пишат за деца. Има и такива, които могат и двете, но не са толкова много, колкото бихте си помислили. Добрият „автор за възрастни“ – „истинският автор“, както биха казали някои, не може автоматично да напише добра детска книга, макар мнозина да си мислят обратното.

Един човек, който може и го прави, е Исак Башевис Сингер[1]. Трябва да са го питали много пъти: „Защо, да му се не види, пишете за деца, г-н Сингер?“. Знам, че са му задавали именно този въпрос, защото му е отговорил в едно често цитирано изявление, направено тук, в Стокхолм, когато е получил Нобеловата награда. Тогава е казал следното:

„Има петстотин причини, поради които започнах да пиша за деца, но за да спестя време, ще спомена най-важните.
Децата четат книги, не рецензии. Критиците въобще не ги интересуват.
Децата не четат с цел да намерят идентичността си.
Не четат, за да се освободят от вините си, за да погасят жаждата си за бунт или за да се справят с отчуждението.
Психологията не им е необходима.
Ненавиждат социологията.
Не се опитват да разберат Кафка или „Бдение над Финеган“ на Джойс.
Все още вярват в Бога, семейството, ангели, дяволи, вещици, гоблини, логиката, яснотата, пунктуацията и други подобни отживелици.
Обичат интересните истории, не коментарите, наръчниците или бележките под линия.
Когато една книга е скучна, се прозяват широко, без всякакъв срам или страх от авторитети.
Не очакват любимият им автор да изкупи човечеството. Колкото и да са млади, знаят, че това не е по силите му. Само възрастните имат подобни детински илюзии“.

Така твърди Исак Сингер.

Друг въпрос, който са ми задавали, е: имаме ли нужда от детски книги? Някои „здравомислещи“ хора са изказвали мнение, че не, никой не би трябвало да пише книги специално за деца. Децата трябвало да започват директно с класиките. Онези, които вярват в това, вероятно от дълго време не са имали контакт или с деца, или с класики за деца.

Възможно е по нашите земи да се намерят две-три отличаващи се деца гении, които да са в състояние да погълнат „Островът на съкровищата“ или „Робинзон Крузо“ без никаква предварителна подготовка. Обикновените деца обаче имат нужда да започнат с други книги, за да се научат да обичат четенето. Самата любов към книгите пък трябва да се предаде отрано, за предпочитане още с майчиното мляко. Установено е, че бебетата в утробата могат да чуват и да изпитват удоволствие от песни и музика, затова майките са насърчавани да пеят на неродените си деца. Защо новороденото, положено на майчините се гърди, да не слуша и подходящи детски залъгалки, като например:

Krakel Spektakel
Kusin Vitamin
hängde och slängde
i en gardin. [2]

Децата имат нужда от любящо въведение в света на думите и римите и от хармонично следване на този път с помощта на множество подканящи детски книги. Това е находчивият начин, по който създаваме читатели, които впоследствие радостно да се хвърлят към литературата за възрастни, проза и поезия. Тогава вместо „Кракел Спектакел“ ще ги докосват други поеми, може би „Ти виждал ли си местността напролет?“ и други също толкова изящни и прекрасни творби.[3]

Идеята, че детските книги са ненужни, представлява една от онези детински илюзии, от които според Исак Сингер страдат възрастните.

Сред въпросите, които се задават на авторите на детски книги, най-редовният е: Какво представлява добрата детска книга? Каква трябва да бъде тя?

В отговор задавам друг въпрос: Какъв трябва да бъде добрият роман? Каква трябва да бъде добрата поема? Романистите и поетите могат да пишат каквото сърцето им диктува, без набор от инструкции или правила. Но каква трябва да бъде детската книга? Хората непременно искат да знаят и да имат формула за това. Не мога да се сетя за друг отговор освен този: трябва да бъде добра!

Ако е добра, ще бъде разпозната като такава, и то не защото авторът е следвал някаква формула за създаване на добра детска книга. Има формули, но писателят, който нетърпеливо проверява с пръст откъде духа вятърът на мнението, ще се окаже само с прилични или дори лоши книги, чието създаване няма много общо с изкуството. В добавка този писател ще поеме риска мненията да се изменят до излизането от печатницата. Приемът на дадена книга се променя също толкова бързо, колкото мненията. Допреди няколко години беше съвсем неприемливо, дори почти неизвинимо децата да бъдат снабдявани с приказки и измислици. Всичко трябваше да бъде реалистично. На децата не бе позволено да бягат във въображаеми светове – от тях се очакваше да стоят на тази земя и от самото начало да са наясно с жалкото състояние на нещата. Това беше изцяло отговорност на автора: да ги накара да осъзнаят какво ги очаква в този нещастен земен живот. Твърдеше се, че ако те разберат колко трудно е да бъдеш човек, ще бъдат по-добре подготвени да посрещат превратностите на живота. Винаги съм приемала точно обратното за вярно. Ако хората изпитат мъничко увереност и сигурност в началото, това ги подготвя по-добре за справяне с трудностите, когато се появят.

Както Туве Янсон мъдро отбелязва: „Не смятам, че детските книги трябва преждевременно да предупреждават, информират и разобличават обществото ни и нашите провали. Има ранен етап от живота, който не е нужно да бъде отравян от тревоги и отговорности. Събуждането ни определя как ще се справим с дългия ден. Детството е нашето утро“.

Да, мнозина желаят децата да имат утро на живота, свободно от печалните тромпети на съдния ден, доколкото това е възможно. Желаят също така авторите на детски книги да са свободни в писането си. Твърде често поради натиск от издателите тези автори трябва да бъдат наясно с всички външни сили и да са готови да се стегнат и да пишат истории от сутрин до вечер просто защото някакъв определен тип история е станал популярен и приемлив и дори необходим за децата.

Вярвам, че децата, подобно на възрастните, имат правото да четат всякакъв вид книги от писатели, които изразяват себе си свободно. Дайте им онова, което Исак Сингер нарича „интересни истории“, но дайте им също и истории, които разбуждат обществената им осъзнатост и емпатия, такива, които им носят знания за удивителния ни свят, и такива, които им позволяват да летят до приказната страна на фантазията. Дайте им смях и сълзи, щастие и тъга, напрежение и приключения – всякакви видове книги. Не им давайте просто книги от автори, при които притесненията за господстващите мнения са предшествали доближаването на писалката до хартията. Достатъчно е за писателите да се допитват до детето в себе си. Това дете знае най-добре какво търси в една книга.

Възрастните читатели пренасят много от Сингеровите „детински илюзии“ към детските книги. Докато едно дете чете и се наслаждава на книгата без по-нататъшен анализ, възрастните непрекъснато се опитват да опишат какво авторът би могъл да има предвид с това или онова и защо не е имал предвид обратното, и защо трябва да се поговори с автора за това какво наистина се има предвид, и защо този автор не е написал съвсем различна книга?

Какви невероятни тълкувания съм получавала през годините! Да вземем например „Пипи Дългото чорапче“. Една дама в Германия реши да напише есе за Пипи, но преди да се захване за работа, ми писа и много подробно разясни какво съм искала да кажа с книгата. Пишеше, че е разбрала, че съм имала предвид това и онова, и дали мога просто любезно да ѝ изпратя няколко реда, за да потвърдя теориите ѝ. Отговорих ѝ, че в действителност не съм искала да кажа абсолютно нищо; написала съм книгата просто за да се позабавлявам и се е получило каквото се е получило. Дълго след това пристигна ново писмо, в което се казваше: „Във всеки случай написах, че сте имали предвид това, което твърдях, че сте имали предвид, защото иначе нямаше да има есе“.

За възрастните е важно да има аналитично есе, не просто чисто читателско изживяване, на което онези глупави деца толкова се радват. Възрастните читатели намират скрити замисли навсякъде и такива обяснения, които карат авторите да подскачат от изумление, щом се сблъскат с тях. След прочитането на „Роня, дъщерята на разбойника“ един журналист нетърпеливо ме погледна и попита: „Знаете ли, че сте написали религиозна книга?“. Тъй като в книгата се разказва за две разбойнически банди, които живеят в дива гора, изненадано попитах: „Религиозна? Как така?“.

Така и така, обясни той, в бандата на Матис има дванайсет разбойници, а помните ли колко апостоли е имал Иисус? Също дванайсет! На всичкото отгоре Матисовият замък се разцепва на две в нощта, в която се ражда Роня. Това отговаря точно на раздирането на храмовата завеса в деветия час, когато Иисус издъхва на кръста. Не е ли това доказателство? Беше много разочарован, когато чу скучната ми интерпретация. Бандата в гората се състоеше чисто и просто от група закоравели престъпници, а не от странни и чудесни апостоли, скитащи се из пущинаците. Беше му трудно, когато не приех идеята, че Матисовата гора е символ на човешкия живот, а не истинска гора.

„Карлсон, който живее на покрива“ също бе интерпретиран наскоро в докторска дисертация. Студентът се занимаваше с Икаровия комплекс в шведската литература и след множество изследвания бе стигнал до заключението, че никой не проявява по-тежък Икаров комплекс от мен. Представете си само! Карлсон, „умен, прилично дебел мъж в разцвета на силите си“ с перка на гърба, който кръжи над покривите на Васастан като пухкав малък Икар – дотук съм съгласна. След което научаваме с какво се характеризира човекът с Икаров комплекс. Първо и основно, с желанието да лети високо. Следва желанието да пада ниско. След това се появява склонността към пиромания. И идва последният удар – предразположеността към подмокряне на леглото! Леле-мале. Е, аз спрях да правя това преди седемдесет и пет години, така че давността сигурно е изтекла.

В радикални кръгове бедният Емил от Льонеберя също е категоризиран и определян по странен начин. Не заради това, че качва малката си сестричка на мачтата на знамето, а защото е отвратителен земеделски капиталист. Не съм сигурна какви потайни сделки са го направили земеделски капиталист – би трябвало да е фактът, че в един летен ден събира край оградата на Катхулт пет крони, отваряйки портата на преминаващите каруци. Просто не може да има подобни лукави капиталисти в книги за деца.

Нещата не се стекоха много по-добре за Пипи. Когато за първи път се появи, тя бе наречена „революция в забавачката“. По-късно обаче радикали я сметнаха за архикапиталист, който пръска златни монети на поразия по най-долния начин.

Има толкова неща, които човек не бива да казва или прави в детските книги. Забелязваш го особено ясно, когато книгата е преведена на друг език. Сблъскваш се с многобройни табута и чудатости, които никога не засягат писателите за възрастни. Докато си прохождащ автор, не протестираш много-много и се съгласяваш щастлив, че книгата все пак ще достигне до нова публика.

Аз бях така податлива, когато преди много време предстоеше Пипи да излезе във Франция. Френският издател обяви, че просто не е възможно Пипи да вдига цял голям кон. Би могъл да се примири с пони, но повече – не. Писа ми, че сигурно успявам да подлъжа шведските деца да повярват на подобен абсурд – малко момиче да вдига цял кон, според него причината за това била, че Швеция не е участвала във войната, следователно шведските деца можели лесно да бъдат заблудени. Френските деца обаче били твърде реалистично настроени, за да приемат нещо подобно.

Затова Fifi Brindacier вдига само пони – защото това повече отговаря на реалистичните френски деца. Не протестирах. Само помолих издателя да ми изпрати снимка на истинско френско дете, което вдига пони с една ръка. Детето би имало осигурено бъдеще като щангист. Понякога човек се чуди откъде издателите знаят толкова много за децата, били те шведски, френски или други.

Е, постепенно човек става по-уверен и се научава да протестира. Около трийсетина години след Пипи, когато във Франция предстоеше издаването на „Карлсон, който живее на покрива“, издателят почти между другото ме информира, че щели да премахнат няколко големи откъса, защото в противен случай страниците в книгата не биха се побрали в планираната серия; предполагал, че нямам нищо против? Отговорих му, че предполага грешно, и го помолих да прекратим договора. Лошите сестри на Пепеляшка рязали от петите и пръстите си, за да се побере стъпалото им в обувката, аз обаче се опитах да му обясня, че човек не може да постъпва по същия начин с книги. При тях обувката трябва да пасва на стъпалото – форматът се подчинява на дължината на ръкописа, иначе книгата просто не се издава. Той призна, че може би имам право, и не съкрати Карлсон, но бе изненадан от цялата тази суетня. Ако ставаше въпрос за книга за възрастни, изобщо нямаше да се обсъжда подобно осакатяване. Тук обаче говорехме за нещо толкова просто като детска книга – за какво изобщо се оплаквах?

Различните държави имат различни табута. Ако френските деца не можеха да понесат Пипи да вдига цял кон, за американските деца лекото пръцване на един стар човек бе абсолютно недопустимо. Това прави Пер Черепа, когато Роня, дъщерята на разбойника, се връща у дома и на дълбоката мъка в Матисовия замък най-сетне е сложен край. Когато Пер Черепа прави дързък за годините си скок от радост, се чува и лек естествен звук, който кара разбойниците да се залеят от смях. Всъщност те се смеят, защото след дълго затишие най-после имат и разрешението, и способността да се веселят в Матисовия замък, и Пер Черепа им дава възможност да изкарат навън смеха, който толкова дълго е бил сдържан. Американските деца, които четат книгата обаче, сигурно си мислят, че разбойниците избухват в смях твърде лесно, понеже шумно се забавляват на тихото хлъцване на Пер Черепа – тъкмо това прави той в американското издание.[4]

Предполагам, че и на американските деца, както на всички деца, от време на време им текат носовете. И все пак думата „сопол“ не бива да се появява в книгите им. Може би сега е различно, но преди двайсетина години, когато предстоеше излизането на „Мадикен“ в Америка, трябваше да се премахне цяла глава заради неуместно споменаване на сопол. На път за доктора, който трябва да извади грахово зърно от носа ѝ, Елизабет, малката сестра на Мадикен, спира край къщата на Линус-Ида. Там среща свадливата си връстничка Матис, която се хвали, че има белег на корема си от отстраняване на апендикса. Елизабет се опитва да я надмине, като посочва, че има грахово зърно в носа и казва: „Сега не ми ли завиждаш? Ти нямаш такова!“. Граховите зърна обаче не впечатляват Матис – казва, че може да напълни целия си нос с такива, така че какво толкова невероятно има? Тогава Елизабет изрича неуместната си реплика, която стана причина за цензурирането на цяла глава: „Не можеш да напълниш носа си с грахови зърна, защото вече е пълен със сополи, сополанке!“.

Имам и друг пример за американската деликатност, що се отнася до детските книги. Писала съм за тригодишната Лота от улица „Тряскаджийска“. Глупавото момиченце дочуло, че всичко расте по-добре, когато се подхранва с дъжд и тор в правилните количества. Лота иска да порасне, за да бъде голяма като брат си и сестра си, затова в един дъждовен ден отива и застава насред купчина тор – ако трябват само дъжд и тор, тогава и тя ще стане голяма!

Когато получих американския превод за преглед, там се казваше, че Лота отива и застава насред купчина „гнили листа“. Помислих си, че това определено изглежда глупаво, затова написах писмо и попитах дали американските деца действително не знаят, че има нещо по-подходящо от гнилите листа за подпомагане на растежа; ако случаят е такъв, не бих имала особено високо мнение за рециклирането в Америка.

Получих си купчината тор; понякога е полезно човек да говори.

В името на справедливостта трябва да отбележа, че свободата на словото в детските книги значително се е подобрила само за няколко десетилетия. Мнозина, които имат възможност да пишат днес, биха се борили за глътка въздух в конформистката среда на детските книги от четиридесетте и петдесетте години.

Защо пишем детски книги? По-точен въпрос е: За кого пишем детски книги? Не за критици или издатели, учители или библиотекари, литературоведи или докторанти, автори на есета или други интерпретатори и експерти, макар понякога да получаваме и техните гледни точки. Детската литература има дълг към много от по-горе изброените, защото те с пламенен ентусиазъм за работили за повишаването на статуса на тези книги. Но ако само тези ентусиасти и други като тях четяха детски книги, тогава щях да спра да пиша, не догодина, не следващия месец, не следващата седмица – веднага! Но слава богу, че има и друга читателска аудитория – правилните, чудесните, невъобразимо ентусиазираните деца! Те са тези, които с такава готовност взимат простите думи от книгата и от тях оформят фантастичен рай, за който самите автори дори не подозират, рай, в който свободно и щастливо общуват с измислените приятели като с хора от плът и кръв.

Този рай е недостъпен за възрастните, защото никой, дори писателите, няма ключ за него. Имали са някога, когато са били деца. Оттогава обаче са го изгубили.

Превод от английски Ралица Райкова