Култура / Брой 4 (2953), Декември 2018

След „Власт и съпротива“[1] актьорът Самуел Финци и режисьорът Душан Давид Парижек отново работят заедно на сцената и резултатът отново е силен и вълнуващ театър. Сполучливият им тандем едва ли е плод на случайност – между двамата има сходства, които сякаш са ги насочили един към друг. Творческата съдба и на двамата е белязана от двойна принадлежност – Финци е българин, а Парижек е чех, но и двамата постигат най-силната си професионална реализация в немскоезичния свят, първият предимно в Германия, вторият предимно в Австрия. В почерка и на двамата се усеща категоричната индивидуалност на актьор и режисьор, но и двамата не затварят докрай контура на собствените си профили само в една професионална посока: Финци често свири и пее, Парижек прави сам сценографиите за своите спектакли. На сцената тези два почерка работят в интригуващ синхрон, защото взаимно се допълват. Минималистичният и родеещ се с естетиката на документалния театър режисьорски почерк на Парижек има нужда от актьорската виртуозност на Финци, с която да балансира своята аскетичност, докато, обратно, тъкмо самоналожената ограниченост на изразните средства (сурова сценична среда само с най-необходимото; никакво излишно театралничене и илюзии) позволява на Финци да прояви в играта си прямота и автентизъм, каквито трудно би постигнал в роля. Последният им съвместен проект го демонстрира отново. В него те отново мобилизират всички свои сценични таланти и умения и използват театралната сцена (т.е. онова, в което определено се чувстват сигурни), за да споделят неща, които я надхвърлят и са извън нея, за които се говори трудно и се изискват решителност и смелост. Вероятно това е и главната причина, поради която поне в двата случая досега те се обръщат към недраматургични текстове. „Власт и съпротива“ по романа на Илия Троянов имаше смисъла на откровен жест, едновременно интимен и публичен, подканващ към открито говорене и преосмисляне на травмите от комунизма. Най-новият им театрален спектакъл „Един кон влязъл в бар“ по едноименния отличен с престижната литературна награда „Букър“ роман на израелския автор Давид Гросман (копродукция на Бургтеатер – Виена, Дойчес Театер – Берлин, и фестивала в Залцбург, където се състоя премиерата му през август) е също жест от екзистенциално значение, направен публично, театрално и на едро. С него представлението не просто пренася сполучливо на сцената сложния роман на Гросман, но го прави като лична изповед, в която основният въпрос е универсален – кой съм аз.

Романът на Гросман „Един кон влязъл в бар“ носи в себе си класическа театралност от единство на време, място и действие. Нещо повече, главният герой в него е, тъй да се каже, театрал – застаряващият стендъп комик Довале Гринщейн. Всичко се развива в една вечер, в един нощен клуб в провинциалното израелско градче Натания, където Довале излиза, за да изнесе своето може би последно представление. Текстът в значителна степен е написан като дълъг стендъп монолог с характерните за жанра вулгарни и политически некоректни вицове, сексуални откровености, както и задължителната доза директни, грубовати заигравки с гледащите. За да е добър, един стендъп комик трябва умее да държи своята публика, но това не става само със забавление. Той трябва да стигне до нейното подсъзнание и да го сграбчи, а това става с цената на рискове – не може само да развеселява, трябва и да скандализира, да стряска, дори да обижда, ако се налага. Проблемът на Довале е, че той отдавна може всичко това, но контактът с публиката се е обезсмислил. За да го съживи, той трябва да поеме риск, какъвто досега не е правил – да се откаже от своята власт над нея.

В романа това става под формата на пълното саморазголване, но необикновен е начинът, по който се случва. По законите на трагедията умореният комик трябва да приеме в съзнанието си и да признае пред всички травматичната истина за своето детство, преминало в семейство, белязано от ужасите на Холокоста. Той трябва да приеме и мрачната тайна на собственото си тяло, която тиктака неумолимо като бомба с часовников механизъм. И все пак не това е главното, което той желае да извади. Той си задава изключително трудния въпрос, еднакво валиден и труден за всекиго – какво се вижда от мен: „Онова нещо… което излиза навън от човека, без той да може да го овладее… вътрешното сияние. Или вътрешният мрак“[2].

Представлението е опит да се сподели и потърси заедно с публиката тази неуловимост с надеждата, че може би за двата часа, докато то трае, тя ще се яви или усети в някаква форма. В романа Довале е поканил сред зрителите на своето съдбовно представление човек, с когото го свързва само детството – един юрист, с когото някога са ходили заедно на уроци по математика, но се оказва, че същата вечер в клуба е дошъл още един гостенин от миналото – странна малка жена, която се представя за медиум и се противопоставя горещо на всяка версия на комика за собствения му живот. В постановката на Парижек в ролята на юриста е самата реална публика в салона, жената се изпълнява от актрисата Мави Хьорбигер, която също се появява неочаквано от аудиторията, а Довале, разбира се, е Финци.

За да изобрази Довале, Финци вмъква целия си актьорски диапазон. Като героя си и той включва своите чар и умения на пълни обороти и бързо успява да направи публиката своя. Забавлява я с неприлични вицове, пее и свири, остроумничи и се криви в нелепи пози, говори ѝ директно, кара я да ръкопляска и да прави смешни неща, дори я черпи с водка. Неочаквано обаче нещата се преобръщат. Актьорът сменя тактиката, насочва иронията към себе си и за отрицателно време я засилва до автоагресия – когато е на стендъп, зрителят може да очаква много неща, но не и изпълнителят да почне сам да се удря. Елегантният костюм, в който е облечен, става на парчета. Потича кръв. Всичко се обръща с главата надолу. Буквално.

Преобръщането е лайтмотив в романа на Гросман. Един от номерата, които язвителният циник Довале никога не е правил пред публика, е нещо, което винаги е правил като дете – да ходи на ръце. Да се обърне с главата надолу, му идва отвътре, невинно и спонтанно като всичко в детството. Ходенето на ръце се превръща в негова странност, но и в негова съдба, защото дори когато с възрастта спира да го прави, то не изчезва напълно. То става личният и единствено възможен отговор, който малкото момче открива срещу абсурда и жестокостите на света. То е вицът, който тялото разказва, за да държи настрана ужаса. Възрастният мъж го е забравил и трябва да си го припомни. Театралната версия на Парижек е вгледана в този дълбинен и екзистенциален пласт на романа и използва всички средства, за да го разкрие. Сцената е полупразна. Една част от нея намеква за интериора на нощен клуб – ретро микрофон, пиано, виолончело. Останалото е празно пространство, рамкирано от неустойчиви, променящи се граници (сценографията е също на Парижек). Стената зад гърба на актьора неочаквано се сгромолясва. Превръща се в под, който само привидно е стабилен, защото изведнъж започва да се върти. Отгоре виси друга мащабна плоскост – като въплътено отражение на първата, и също заплашва да рухне. В такава среда, постоянно подвижна и потъваща в тъмното, Довале на Самуел Финци трябва да изнесе своето финално шоу. Той изпълва празнотата ѝ със смешки и истории, въоръжен с видеокамера, опитва да улови и фиксира прелитащите моменти и да ги запечата в образи. Преобразува стендъп вечерта от книгата в драматичен моноспектакъл.