Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

На 24 февруари 2022 г. се събудихме в съвършено различен свят. Пред очите ни една държава с претенциите на империя (Русия) и нейният самодържец (Владимир Путин) извършиха не само агресия срещу суверенна Украйна, но се опитаха да взривят цялата архитектура на международните отношения, градени с толкова много труд и компромиси след края на Втората световна война.

Затова и този наш брой е посветен на „света на войната“. След края на ХХ в. някак пренебрегнахме възраждащите се империи и техните апетити към различни чужди територии. А заплахите са съвсем реални: Турция на Ердоган гледа с едно око към отоманската си периферия; Иран на моллите е взрян не само в Персия, но и отвъд нея; Русия на Путин кръстосва експанзията на евразийския си проект с този на СССР; Пекин се стреми да глобализира наследството на Поднебесната империя под управлението на Китайската комунистическа партия.

Можем ли тогава да приемем, че 24 февруари 2022 г. ще се окаже също толкова важна дата, колкото 11 септември 2001 г.? Според френския политически философ Робер Редекер, интервю с когото можете да прочетете в броя, става дума за две преломни дати, отварящи цяла епоха. А една епоха, както настоява прочутият френски историософ епископ Босюе през XVII век, е време, белязано от „някое голямо събитие, към което се съотнася всичко останало“. Така то поставя началото на нов политически и мисловен пейзаж, за който все още никой не подозира, но който вече прозира на линията на хоризонта.

Чак толкова неподозирана ли беше военната агресия на Владимир Путин срещу Украйна? Ни най-малко. Една от особеностите на авторитарните режими е, че при тях военната офанзива се предшества от дълъг период на идеологическа офанзива. Още в средата на 20-те години на ХХ в. Адолф Хитлер разкрива плановете си за световно господство в книгата „Моята борба“, които сетне преповтаря във всичките си речи като канцлер след 1933 г. Ала малцина възприемат сериозно заплахата. Западният свят смята, че налудничавият фюрер блъфира, че изнудва, че иска да получи това или онова, след което ще се кротне. Докато на 1 септември 1939 г. не избухва Втората световна война, когато Третият райх атакува Полша.

По същия начин Владимир Путин стресна света с Мюнхенската си реч от 2007 г., в която откровено заяви, че ще търси реванш за разпада на СССР – „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“. Тези му идеи не би трябвало да са смайваща новост за западния свят, те отдавна се лансираха в кремълски кръгове около приближени на Путин лица като Владислав Сурков или Николай Патрушев. На 12 юли 2021 г. под името на Владимир Путин излезе обширна историческа статия, в която се доказваше, че няма никаква разлика между украинци и руснаци. И съответно, че като „изкуствено политическо образувание“ Украйна няма право на политическо самоопределение. По същия начин, както след пакта Молотов-Рибентроп (23 август 1939 г.), нацистка Германия и съветска Русия постигат съгласие, че Полша е „изкуствена държава“, нямаща право на съществуване.

Ето защо, както настоява в статията си в броя полският социален антрополог Виктор Сточковски, Путин изобщо не е луд. Защото, ако допуснем, че не е с всичкия си, тогава би трябвало да приемем и че руските ръководители през ХХ век са били ненормални, доколкото всички те, с изключение на Михаил Горбачов, водеха същата брутална и цинична политика.

Проблемът е, че днешна Русия и демократичният свят просто живеят в паралелни светове. Путин според френската философска Шантал Делсол все още пребивава в „утопията на силата“, без да си дава сметка, че по този начин се изправя (както някога Хитлер) срещу огромния ресурс на западната цивилизация. Но и демократичният свят – изправен пред украинската трагедия – би трябвало да проумее, че „светът на войната“ се е завърнал. Че няма как само с добър личен пример да „трансформираме враговете си в съседи“ (Улрих Бек). И че в един момент агресията ще трябва да получи адекватен отговор.