Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

„Искри на въображението. На честотите на Бойс“ в Национална галерия/„Квадрат 500“, съорганизатор Гьоте-институт България, 10 февруари–21 април 2022, куратор Вера Млечевска. Съпътстваща програма с прожекции, лекции, пърформанси и турове

Изложбата „Искри на въображението. На честотите на Бойс“ (10 февруари–21 април 2022), открита в НГ „Квадрат 500“, е своеобразен преглед на съвременното българско изкуство през последните три десетилетия. Значимостта на този преглед обаче идва от призмата, през която се оглежда то. Как фигурата на Йозеф Бойс е повлияла върху развитието на българското изкуство, е въпрос, който сякаш за първи път се поставя в изследователска изложба, чийто куратор е Вера Млечевска. А въпросът е свързан и с други два – кога и защо…

Имам показателен пример за възприемането на Йозеф Бойс у нас през 80-те години. В средата на десетилетието млад художник е в Париж, вижда плакат за изложба на Йозеф Бойс, чувал е името му и влиза в галерията да разгледа произведенията му. На вратата на залата се спира, решава, че тя е в ремонт, и си тръгва. „Ето така пропуснах срещата си с изкуството на Йозеф Бойс“, ми каза художникът, който впрочем сега е професор в Националната художествена академия. Липсвало му е може би не само и не толкова знанието, колкото контекстът, който би му позволил да разпознае това изкуство като изкуство.

Много други такива примери имам, включително и от собствен опит. Когато през 1979 г. на „Шипка“ 6 изневиделица се яви изложбата „Художникът на работа в Америка“ – с произведения от легендарни днес имена – бях първи курс „Изкуствознание“ в Художествената академия. Гледах потресена работи на Джаксън Полък, Уилям де Кунинг, Франк Стела, Анди Уорхол и още, и още, и си мислех, че образованието по-нататък ще ми даде разбирането за това изкуство – с причините и основанията за неговата поява. Е, не ги даде. Образованието в НХА приключи с постимпресионистите. А тази изложба се оказа самотно и забравено откровение за мен. Но нещо все пак е останало в задния план, поне доколкото тези имена да не са ми съвсем непознати…

„В изложбата, която съзнателно откриваме в София 101 години след рождението на художника, няма творби на Бойс, а творби на съвременни български художници, които са били вдъхновени от него или са развили сходни идеи, защото социалните и политически процеси са били кохерентни“, пише в текста към изложбата в НГ „Квадрат 500“.

И донякъде това обяснява защо в края на 80-те по-влиятелният художник у нас беше Марсел Дюшан. Неговите реди-мейд обекти бяха радикална и видима промяна на гледната точка за самото изкуство и неговите изразни средства. Възможността да използваш нехудожествени предмети с художествена цел означаваше съвсем нов език в изкуството. И докато той се изучаваше, произведенията, създадени чрез него, по-скоро интуитивно се възприемаха като проблясъци на свобода – както от авторите, така и от публиката им. Особено в условията на несвобода в края на комунистическия режим в България.

Започвам нескромно с изложбата „Плаж“, представена с фотодокументация в панорамната зала на „Квадрат 500“. А е нескромно, защото през 1990 г. аз предложих да направим плаж на покрива тераса на „Шипка“ 6. Като част от общата изложба „Умерен авангард в рамките на традицията“ на КМХ, който по-късно стана Клуб на (вечно) младия художник. На покрива имаше и произведения, някои свързани с текущите трусове в обществото, с глада и мизерията, но той функционираше именно като плаж – с тента, басейни, дюшеци на разположение за всеки, който поиска, и с активен социален живот, включително плажно парти. Самата аз не си давах сметка, че това е пърформанс, и то в духа на Йозеф Бойс. Бях предложила плажа по чисто практически съображения: от изложбата „Земя и небе“ (октомври 1989 г.) знаех как слънцето пече на терасата и си представях какво ще е през лятото. Мислех го като съчетание от изложба и плаж, докато един текст на Георги Лозанов във в. „Пулс“ ми помогна да го „видя“ като пърформанс – преобразувал пространството, едновременно вписан и обособен от околния му свят, превърнал и художниците, и публиката в участници, продължил от юни до края на септември…

„Всеки човек е творец, независимо дали извозва боклука, дали е болногледач, лекар, инженер или земеделски производител.“ Този цитат посреща посетителите в НГ „Квадрат 500“, редом до кратка биографична справка за Йозеф Бойс. В английския превод четем: Every human being is an artist… – и това artist все още се среща преведено на български като „художник“ в различие от „артист“. Което пък допринася за обичайното объркване от типа „какво е искал да каже авторът“. А то важи с пълна сила и за творчеството на Йозеф Бойс.

Пърформансите, социалната скулптура, използваните предмети и материали, съвкупността от собствени знаци и символи, както и идеите, които изразява чрез тях, най-често остават неразбираеми по логичен път. Защото са извън линейното „четене“, а и „прочита“ въобще. Позволяват сякаш само степени на интуитивно доближаване. А то пък предполага по-сложно разбиране, в което всичко има значение, особено в контекст.

Именно контекстът през 90-те години в България отваря пътя на художниците тук за осезаемо, осъзнато и дори програмно доближаване до Йозеф Бойс. Изложбата го проследява, създавайки своеобразни „клъстъри“ от произведения, разположени сред постоянната експозиция в галерията. И тази намеса впрочем също е в неговия дух.

Заедно са събрани например акцията „Хамелеон“ на групата „Градът“ и „Изгаряне на документи“ на Албена Михайлова, откликващи директно на политическите трусове и социалните промени у нас в края на 80-те и началото на 90-те. Самият този ангажимент на художниците с големите обществени събития, заявяването на позиция и активното участие в тях заедно с публиката ги сродяват с идеите и творчеството на Йозеф Бойс.

Към Бойс и движението „Флуксус“ – с тяхната сякаш абсолютна артистична свобода, стигаща до абсурд – препращат „подготвеното“ пиано и видеата, документирали пърформанси, изпълнени в края на 90-те от Бен Патерсън и сдружение „Изкуство в действие“. Да бъдеш, да станеш или да се въплътиш в Йозеф Бойс предложи по забавен начин изложбата акция на Аделина Попнеделева и Снежана Симеонова „По стъпките на…“ в средата на същото това десетилетие. Тъкмо защото той е сам по себе си легендарна фигура, шаман, идол, икона, обвит в собствената си митология. Тя е противоречиво преплетена с фактите от биографията му, те пък се отразяват в работите му, а в изложбата това „обсъждат“ произведенията на Лъчезар Бояджиев от серията Tombstone for JBeuys…

Както се вижда, с този текст аз дори не мога да изчерпя 90-те, а какво остава за следващите десетилетия и до наши дни, представени в изложбата. В които българските художници от различни поколения разгръщат идеите и позициите в произведенията си на „честотите“ на Бойс. И това не е пряко следовничество, а интуитивен отклик на големите теми – социални, политически, екологични и прочее, вълнуващи хората и обществата в съвременността. Вече далеч не само в България, но и в България.

В изложбата има едно интересно отклонение, да го нарека така: няколко фотоса от паневритмията, изпълнявана от последователите на Петър Дънов, и текст, който обяснява присъствието им тук. Връзката с Бойс е по линия на Рудолф Щайнер. И Дънов, и Бойс са повлияни от неговата антропософия, но по различен начин. Дънов развива възгледите си за „духовно ориентиран, природосъобразен и социално ангажиран живот“. А теорията за „социалната скулптура“ на Бойс „отразява влиянието на Щайнер в частта, която предлага креативността да се прилага към всички аспекти на човешката дейност“. Видимата проява на възгледите и при двамата е ритуална: въплътена в паневритмията при единия и в пърформанса при другия.

Ето това „отклонение“ всъщност дава още един „ключ“ към творчеството на Йозеф Бойс, а и към самата тази изложба. В която всеки може да разбере, че е творец – ако настрои въображението си на съответните честоти…