Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

Нашето кино е длъжник на гражданското общество. На фона на ширеща се корупция, зависимости от Държавна сигурност, влияние на Русия, бюрокрация, политически назначения, липса на справедливост и десетки други язви на прехода българските филмови творци остават безучастни. Дали от липса на интерес, конюнктурни съображения, конформизъм, или от страх от силните на деня и отказ от финансиране, в нашето кино отсъстват ярки творби, които да артикулират проблемите през езика на седмото изкуство и да предизвикат обществен дебат. Тъкмо обратното, бяга се от тях, като сюжетите се фокусират или в близкото минало, или в битовизма на настоящето. По този начин нашето кино отсъства от обществения дебат, а най-лошото е, че губи потенциала си да създава критична маса зрители. Буди недоумение как във филмовия ни свят авторите минават „между капките“ и остават апатични. Има и опити (особено сред по-младите колеги), но за съжаление тези филми са малко на брой и не стигат до зрителите, не успяват да предизвикат дебат или ако го има, той е затворен в малки професионални общности.

Киното може да има по-голямо значение за разбирането на политиката, отколкото обикновено се признава, особено когато се вземе предвид, че то пътува и извън националните граници. В крайна сметка толкова много филми се правят от политически съображения. И толкова много политически въпроси – миграция, трафик, травми, геноцид – се решават най-добре чрез киното.

Седмото изкуство винаги се е интересувало от политиката. И не става дума за политическа пропаганда, а за контекста, в който киното, за разлика от средствата за масова комуникация, може да отиде отвъд фактите и да провокира и отвори поле за дебат. Редица творци са били жертви на репресия заради своите възгледи – Чарлс Чаплин, Долтън Тръмбо, Пиер Паоло Пазолини, Джейн Фонда, Сергей Параджанов и много други. В съвременното кино също. Много творци ясно и категорично отстояват своите възгледи, заявяват гражданската си позиция и я защитават под различна форма. Достатъчно е да си спомним за филмите на Карел Райс, Линдзи Андерсън, Тони Ричардсън, цялото кино на „сърдитите млади хора“ и британските социални филми. В Германия филмите на режисьори като Александер Клуге и Райнер Вернер Фасбиндер се намесват в бурните дебати и дори наскоро там беше издадена поредица на DVD, озаглавена „Германската есен“. В нея са обединени паметни филми като „Изгубената чест на Катарина Блум“, „Германия през есента“, „Оловно време“. Споменаването на италианското кино веднага ни напомня за „Конформистът“ на Бертолучи или „Изповедта на полицейски инспектор пред прокурора на републиката“ на Дамяни.

Съвременното кино не спира да прави дисекция на обществото, да залага политически тези, да разказва истински истории за метастазите на властта. Режисьори като Кен Лоуч, братя Дарден или Коста-Гаврас не отклоняват камерите си от раните на обществото. Съвременното иранско кино също е пример за това как режисьорите не се дистанцират от социалните проблеми, а напротив – стремят се да ги разголят, правят опити за дебат и получават силен международен отзвук. В Европа такъв пример е филм като „Боклуци“ (реж. Рудолф Бирман, Мариана Ченгел-Солчанска), който е създаден по данни за убийството на словашкия журналист Ян Куцияк, разследвал корупцията във висшите ешелони на политиката. Италианското кино продължава да бъде будната съвест на обществото с филми като „Предателят“ (Марко Белокио), който разказва за живота на първия информатор в съдебен процес срещу мафията в Сицилия през 1980 г., или сатирата „Да живее свободата“ на Роберто Андо. Ярък пример е румънският филм „Колектив“ с две номинации за Оскар. Той разглежда трагедията в музикалния клуб „Колектив“, в който след инцидент, подобен на този в софийската дискотека „Индиго“, загиват десетки млади хора. Друг значим филм от Румъния е „Защо аз“ (реж. Тудор Джурджу) за младия прокурор Кристиан Панаит, който се самоубива на 29 години след брутална репресия от страна на държавната машина. Филм, в който всеки български зрител ще припознае същите проблеми, които съществуват и у нас в годините на прехода. Вероятно не е случайно, че институцията на европейския главен прокурор е поверена на румънката Лаура Кьовеши. Румънските творци успяват да използват силни сюжети от живота около нас и ги превръщат в произведения на изкуството.

На този фон е изненадващо как и защо българското кино се дистанцира от проблемите на обществото, при все че имаме прекрасни примери от нашата история. Достатъчно е да споменем филми като „Животът си тече тихо“ и „Привързаният балон“ на Бинка Желязкова, „На малкия остров“ на Рангел Вълчанов“, „Понеделник сутрин“ на Ирина Акташева и Христо Писков и „Кратко слънце“ на Людмил Кирков. Тяхната съдба, както и тази на авторите им е прекършена от преторианците на „единствената партия“ (по израза на Веселин Бранев), защото открито и честно разкриват недъзите на обществото, критикуват лицемерния морал и не се вместват в идеологическия наратив на властта. По това време в България са създадени филми, които се открояват не само със своето кинематографично майсторство, но и с ярко изразената си гражданска позиция. Често техните автори идват от средите на БКП, някои дори активно са участвали в партизанското движение. Те се опитват да запазят своето достойнство и правото да отстояват идеалите си, подменени и грубо погазени от управляващата комунистическа номенклатура.

След началото на прехода политическото ни кино се опитва да преосмисли най-близкото минало. Но плахо, защото липсва дистанция във времето. Петър Попзлатев прави такъв задълбочен опит за осмисляне с „Нещо във въздуха“ и неубедителен следващ опит с „Времето е наше“ по романа на Владимир Зарев „Разруха“, както и Евгений Михайлов със „Сезонът на канарчетата“. В нашето кино темата за ролята на Държавна сигурност се използва, за да се интерпретира времето, в което сме живели, взаимоотношенията власт-индивид и власт-система. Като примери могат да се посочат „Дзифт“ на Явор Гърдев и „Гори, гори огънче“ на Малина Томова, донякъде и „Зад кадър“ на Светослав Овчаров – за оператора Христо Тотев, който се оказва с принадлежност към ДС, „Изпепеляване“ на Станимир Трифонов, „Цветът на хамелеона“ на Емил Христов и особено „Досието Петров“ на Георги Балабанов.

Не бива да пропускаме документалното кино. Интересът към него е още по-голям, след като архивът на ЦК на БКП става публичен, както и документите на Държавна сигурност. Тук бих посочил филмите на Весела Казакова и Мина Милева „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС“ и „Звярът е още жив“, „Агресията“ на Ана Петкова, „Опит за биография на лицето Х“ на Васил Живков и други. Всички политически теми обаче са съотнесени към времето на житейската зрялост на техните творци – личностното и творческо преосмисляне на живота им преди и по време на прехода.

Сякаш следващото поколение автори по-убедително успяват да напипат пулса на времето. Тук ще отбележа „Източни пиеси“ на Камен Калев и „Безбог“ на Ралица Петрова, а също „Тилт“ на Виктор Чучков и „Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков. Важно политическо послание и опит за социална критика виждаме в творбите на Стефан Командарев („Посоки“, „В кръг“), също и на Петър Вълчанов и Кристина Грозева („Урок“, „Слава“), Надя Косева („Ирина“) и Драгомир Шойлев („Подслон“ и „Прасето“). На последния фестивал „Златна роза“ имаше много категорична заявка, че настъпва поколение творци, което категорично и талантливо поставя болезнени съвременни теми, които имат потенциала за дискусии и дебат – Мина Милева и Весела Казакова с „Жените наистина плачат“, Драгомир Шойлев с „Рибена кост“ (в сътрудничество с румънски съсценарист), „Уроци по немски“ на Павел Веснаков и „Смирен“ на Светослав Драганов. Очевидно е, че тези автори не се влияят от стигмите на прехода и на характерните идеологически и житейски парадигми в обществото.

Въпреки добрите примери напоследък, родното ни кино все още страда от липсата на политически контекст. Надявам се, че постепенно ще узреем за нуждата от филми, които не само предизвикват дебат или поляризират зрителите (в което няма нищо лошо), но и дават нужното разбиране на политическите реалии, това би помогнало за изграждането на гражданското ни общество.

На финала не мога да не спомена филма на Иглика Трифонова „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“. За съжаление премиерата му закъсня във времето, той остана в периферията на зрителския интерес, но продължава да е много важен в българското кино политически филм, особено актуален днес, когато Украйна е нападната, а военните престъпления на Путинова Русия рано или късно отново ще насочат вниманието към Международния трибунал в Хага.