Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

„Режисьорите в европейския театър“, Камелия Николова, Институт за изследване на изкуствата – БАН, фондация Homo Ludens и Сдружение „Литературна къща“, Пловдив, 2021 г.

Днес изглежда саморазбиращо се театралното представление да се създава от режисьор. Но на фона на повече от две хиляди години история на театъра фигурата на режисьора има едва около 150-годишна биография, която обаче изцяло го променя. Нейното бурно развитие представя най-новата книга на театралната изследователка проф. Камелия Николова „Режисьорите в европейския театър“. През творчески портрети на най-значимите режисьори от началните години до съвремието тя разказва достъпно и аналитично историята на режисьорската фигура и нейните трансформации в големите театрални култури – немска, френска, английска, италианска и полска, основният коментиран представител на руския театър е К. С. Станиславски заради огромното му влияние върху театъра в Европа, а и по света. Книгата позволява на читателя да добие представа за основни процеси изобщо в европейския театър през изминалия век и половина, като откроява и връзки между настоящето и миналото, които често не осъзнаваме. За това спомага и богатството от илюстрации и фотографии, голяма част от които се виждат за първи път в българско издание.

Още с дебютната си монография „Другото име на модерния театър“ (1995) Камелия Николова предложи за първи път в българското театрознание теоретичен прочит на произхода на режисурата през втората половина на XIX в. в Европа. В новото си изследване тя го определя като поставящ началото на „режисьорски обрат“, в който театърът скъсва с класическия модел, доминиран от драматурга и актьорите, и започва постъпателното заявяване на режисьора като едноличен автор на театралния спектакъл. В портрети на творци от неговия „златен век“ – Майнингенския херцог Георг II, Андре Антоан, Ото Брам, К. С. Станиславски и Гордън Крейг, Макс Райнхард, представители на театралния авангард, Жак Копо, Брехт, Арто, Брук, Гротовски, авторката методично проследява приноса на всеки от тях към изграждането и утвърждаването на присъщите на режисьорската фигура функции спрямо основни компоненти на спектакъла – текст, актьор, сценично пространство, публика и позиция към заобикалящия свят. Тя посочва, че режисьорът постига предназначението си на едноличен създател на спектакъла, когато се освобождава от господството на текста. Това се случва, на първо място, в театъра на режисьорската свръхинтерпретация от края на 50-те, в който режисьорът свободно деконструира класически и съвременни текстове и сам създава драматургичната тъкан на спектакъла. С развитието на лабораторния театър, колективното авторство и заявяващия се през 60-те постдраматичен театър започва и оспорването на водещата позиция на режисьора в йерархията на театралното изкуство. Тогава се поставя началото на втория голям етап от новата му история, общо наречен „след режисьорския обрат“ заради множеството сценични форми и подходи, които трудно могат да бъдат подведени под един знаменател.

Особено интересна е последната глава на книгата, посветена на едни от най-активните в съвременния театър режисьори като Томас Остермайер, Ромео Кастелучи, Тим Ечълс („Форсд Ентъртейнмънт“), Кшищоф Варликовски и др. Сред тях е и вече покойният Димитър Гочев, оставил следа в европейския театър. Тази глава се различава от останалите с това, че представя режисьорските естетически и философски позиции през детайлно обсъждане на спектакли въз основа на непосредствени впечатления и разсъждения на авторката от срещите ѝ с тях по европейските фестивали.

Сред приносите на книгата е, че предлага фигурата на режисьора и нейните трансформации да се разглеждат през проблема за идентичността и въпроса за мястото на театъра във все по-медиализираните общества. Тя вижда съвременните режисьори като отражение на днешния човек, „бродещ сред безгранично море от образи в търсене на своята постоянно изплъзваща се идентичност“. Какви ще са нейните нови траектории, предстои да видим.