Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

Космополит и визионер, режисьор, художник и писател, Лех Майевски получи Специалната награда на София на 26-ия София Филм Фест и представи филма си, анализ на Брьогеловата картина „Пътят към Голгота“. С него разговаря Виолета Цветкова

Лех Майевски е космополит и визионер, еднакво добре разчита загадките на миналото и предизвикателствата на бъдещето. В биографията му можете да го откриете като филмов, театрален и оперен режисьор, като художник и познавач на историята на изкуствата, като поет, писател и композитор, като сценарист, оператор, монтажист, продуцент или лектор в престижни университети.

Ненапразно бе сред най-очакваните гости на 26-ия международен София Филм Фест (10–31 март 2022 г.). Беше в журито, което присъди отличията в международния конкурс, и сам бе удостоен със Специалната награда на София. Публиката успя да види два от неговите филми и да се срещне на живо с Лех Майевски в Дома на киното, където той се обърна най-вече към младите хора: Съвременната цивилизация е материална, отчуждава човека от самия него. Дават ти всякакви играчки, с които да се занимаваш, само и само да не мислиш. Хората днес се страхуват от себе си, страхуват се да остават насаме със себе си; ако останат без телевизор или без телефон – о, ужас! Най-големият страх на хората е да останат със себе си. Не знам, може би е заради онзи звяр, който спи вътре в нас... Затова много мистици и философи казват, че трябва да говорим със себе си... Правете го, защото само когато е сам, човек може да види чудесата.

Ден преди това Лех Майевски даде и специално интервю за сп. „Култура“.

Господин Майевски, докато всички се радваме на филмите от цял свят в киносалоните, навън същият този свят е застрашен повече от всякога – има ли по-голям театър на абсурда от днешната реалност?

Не, няма. Но! Мисля, че е добре, че гледаме филми, които ни карат да се усмихваме, защото това е единственият начин да се изправим лице в лице със ситуацията на разруха и унищожителна война, на която сме свидетели, и да се откъснем поне за малко от тази лудост. Това е единственият здравословен начин да го направим. Според мен не би било по-добре, ако всички са депресирани. Да се усмихнем е поне добър начин да продължим. Все пак всички искаме да живеем и трябва да изпитваме респект към живота. Защото, ако сме депресирани, няма да ни интересува какво се случва със света около нас. Всички мъдри хора казват, че страхът е най-лошият съветник.

Бих искал да припомня, че само допреди две години, тоест до появата на COVID-19, ние водехме съвсем спокоен живот и никой не очакваше да ни се случи нещо лошо. Но вирусът ни припомни, че не сме безсмъртни, а войната в Украйна допринесе още повече за това. Същите мъдри хора, мислители и философи, казват, че най-добрият ни приятел е смъртта. Трябва да си говорим и със смъртта. Ако не знаеш какво да правиш с живота си, поговори си със смъртта. Тогава можеш да вземаш правилните решения. Колкото и тъжно да звучи, това е велика мъдрост, защото ще ни позволи да направим верните избори.

Обичате да анализирате символите. Неотдавна издадохте книгата Ukryty język symboli („Скритият език на символите“, издателство Rebis, 2020) и изнасяте тематични лекции – има ли знаци, които медиите, публичните личности, а и обикновените хора от XXI в. не забелязват, но биха се оказали ключ към бъдещето на Европа, на света, на човечеството?

Отваряте кутията на Пандора… Това е сложен въпрос, но именно символите са в центъра на всичко. Истината е, че излязохме от един век, който беше най-унищожителен за човечеството. Но въпреки случилото се в ХХ век, ние нищо не научихме от него. Идеологиите убиха толкова много хора през изминалото столетие. Никога преди това не е имало фабрики за масови екзекуции като Аушвиц, но ние не научихме нищо. Нищо! Затова пък една друга идеология, комунизмът, отново и отново се преражда в университетите на Запад. А това опорочава, прави хората още по-злонамерени.

Меко казано, живеем в странен свят…

Да, защото всичко тече надолу, към канала. Вземете например модерното изкуство. Аз съм художник, посещавам много изложби по света, интересувам се от история на изкуството и твърдя, че днес то е като замеряне с боклук. Разбира се, има много интересни автори, но като цяло свикнахме да приемаме грозотата, плащаме повече пари за жестокост и грозота, отколкото за доброто и красивото. Да погледнем и киното днес – ако имате сценарий за масови убийства, наситен с експлозии, отрязани глави и извадени очи, веднага ще си намерите продуцент. Но ако искате да направите филм, примерно, за Майка Тереза, ще трябва доста да ходите по мъките, защото никой няма да иска да даде пари за заснемането му.

В едно интервю казвате: „Филмовите режисьори превърнаха зрителя в мързеливец, направиха от него нахално, лошо момче, което трябва непрекъснато да бъде обсипвано със спецефекти; над главата му е пълно с експлозиви, из въздуха хвърчат тела, хора се избиват, измъчват, колят, а той… хрупа пуканки“.

Бон апети! (Смее се.)

И все пак има ли вина съвременното кино за начина, по който сегашните поколения гледат и употребяват света?

Не. Днес киното е идиотски идеологизирано. В САЩ има квоти за какво ли не, но за качествата на даден филм изобщо не се говори. Важно е дали в сюжета има гей, дадена раса, транссексуален и т.н. – неща, които не би трябвало да са тема на киното. За мен обаче най-важна е мъдростта на посланието, което киното прави; важни са качеството на работата на режисьора и сценариста, актьорското и операторското майсторство, формата и т.н., но селекцията се прави единствено на идеологическа основа. А именно идеологията е това, което масово убиваше хора през ХХ в.

Знаете ли, когато през 1990 г. отидох за пръв път в Щатите, аз бях изумен от откритието си, че там няма расисти. А сега расизмът е тотален, чернокожите мразят белите и обратно. А не беше така преди.

Защо, каква е причината?

Да. Divide et impera. Разделяй хората на колкото се може по-малки групи, за да можеш да ги владееш по-лесно. Погледнете музиката: когато преди години „Бийтълс“ пускат нова песен, всички я запяват – и в Япония, и в България, и в Египет, и в САЩ… Навсякъде хората са пеели Yesterday. А сега никой не знае какво се случва в поп музиката – има десет хиляди стила и още десет хиляди поп звезди, но вътре е празно, никой нищо не може да запее. А ако се появи поп хит, изпълнителят рядко успява да направи втори.

Но на въпроса за причината. Да, това е истината: Divide et impera. Подобно на нарязването на салам на резенчета – дават се много пари за това нарязване. По същия начин се дават много пари за разделянето на хората. За мен обаче това е безсмислено – имаме експлозия от артикули и имплозия на смисъла. Същото е и в новините днес – експлозия от новини, имплозия на смисъла. И какво следва?! Не ни пука. Просто гледаме новините за войната и след седмица не си спомняме за това. Само припомням: когато в XIX век е имало война в Турция, Джордж Байрон и великият полски поет Адам Мицкевич веднага поемат натам, за да се бият. А днес никой няма да го направи. На хората не им пука.

Това ли е причината във филмите си да се връщате в миналото и да припомняте големи личности като Елизабет Тейлър, Марлон Брандо, Белмондо, „Бийтълс“, в чийто свят попада героят от „Брижит Бардо завинаги“ (2021)?

Аз самият съм от миналото (смее се). Но не е това. Връщам се във времена, когато митологията в масовата култура беше чиста. Целият свят знаеше коя е Брижит Бардо. Имаше няколко световни звезди като Грегъри Пек, Пол Нюман, Робърт Редфорд, Бардо, Лиз Тейлър, София Лорен… Те бяха като старогръцки богове в масовата представа и в медиите през 60-те и 70-те години на ХХ в. А сега няма като тях, саламът, тоест киното, е нарязан на все по-тънки парчета (смее се).

Спомням си как навремето влизахме в някой киносалон и виждахме снимки на Брижит Бардо, на Лиз Тейлър, на букет от звезди и дори не беше нужно да четеш имената им под тях. А сега отиваме на кино, виждаме снимки на новите поколения звезди, но често се питаме „това не беше ли…“. Да, сред тях има хора като Пенелопе Крус или Леонардо ди Каприо, да речем, които се доближават до този статус, но не е същото. Лео ди Каприо не изглежда сериозно срещу един Грегъри Пек например. Изглежда като момче срещу мъж. Звездите преди бяха мъже. Дори един деликатен актьор като Пол Нюман беше мъж.

Връщане още по-далеч във времето е другият ви филм, „Мелницата и кръстът“, който видяхме на София Филм Фест. Защо избрахте да разкривате тайнствата на картината „Пътят към Голгота“ на Питер Брьогел Стари – защото сте художник или по-скоро заради символите, останали векове наред „невидими“ за обикновения човек?

Брьогел е най-мъдрият художник. А „Пътят към Голгота“, която се намира във Виена, е класика. Сюжетът е рисуван многократно, обикновено кръстът и Христос са на преден план, той е измъчван, окървавен, страдащ, почти като във филм на Мел Гибсън. Но при Брьогел е обратното. Можете дори да не забележите кръста, защото виждате групите от стотици други хора на картината. Виждате различните ситуации, в които те са попаднали, и макар кръстът да е точно в центъра на платното, вие не го забелязвате.

Стана ми интересно защо Брьогел крие Иисус и кръста. Истината е, че той ни казва едно от най-мъдрите неща: когато се случват важни събития, никой не гледа към тях. Те винаги остават някак встрани. Трудно е да дадем друга оценка на историята на Христос, но когато тя се е случила, Юдея е била в абсолютната провинция – малка страна, встрани от великолепието на Рим и император Тиберий, да не говорим, че е имало и други разпнати пророци. Всъщност хората обикновено не виждат по-далече от носа си, а истинската драма на даден индивид винаги е обвита в тишина и остава скрита за очите на околните.

Има още една картина на Брьогел – „Падането на Икар“, която е в Брюксел. Когато я разглеждате, няма да видите Икар. Това е една много мирна, спокойна картина. На преден план е мъж, който обработва земята, малко по-назад има овчар със своето стадо, още по-назад, на самия бряг, се виждат рибар и преминаващ галеон и едва когато се загледате встрани от него, в ъгъла долу ще видите два крака, подаващи се от водата. Защо Брьогел е нарисувал Икар по този начин, докато в картината на Караваджо със същия сюжет на преден план е падащ млад мъж, красив, с хубаво тяло и повредени криле, пера летят навсякъде, лицето му е в гримаса – той е най-важен, драмата е изписана върху лицето на Икар, а пейзажът е маловажен? И къде е Икар при Брьогел? Дълго време не спирах да се питам защо го е нарисувал така.

Тогава си представих Шекспировия „Хамлет“ – всички влизат в театъра, започва първо действие, до един героите са на сцената, но не и Хамлет. Второ действие – Хамлет пак го няма; притичва отстрани едва към края. Шокиращо е, нали?! Но Брьогел вероятно би го нарисувал точно така. И защо го прави? Брьогел ни казва следното: когато Икар пада, никой не е гледал към небето; хората са си извършвали всекидневните занимания и не са видели падането на Икар, защото погледите им са били към земята, към овцете, към рибата… Има една нидерландска поговорка: „Няма смърт за оранта“. Това е мъдростта на Брьогел – виждате ли колко авангарден е той като мислене, освен че и рисува красиво. Това са картини с много, много високо качество. За мен работата по филма беше среща с велик артист. Прекарах повече от три години, през които той ми „шепнеше“ в ухото. Харесва ми да имам добра компания.

А добра ли беше компанията на индианците от племето навахо, на които е посветен филмът ви „Долината на боговете“, който за съжаление не видяхме, но успях да открия в интернет? Джон Малкович, който изпълнява главната роля, добра компания ли беше?

О, да, беше невероятно! И Малкович беше прекрасен. Всички ме предупреждаваха, че Джон е много взискателен, с труден характер, дори невъздържан; честно казано, може сериозно да те притесни с психарския си поглед. Но той дойде, аз си казах каквото имах да кажа като режисьор и точно когато очаквах да се разкрещи, той каза: Yes sir! Thank you! (Смее се.) Оказа се, че харесва моите филми. Брижит Бардо – също, дори ми написа, че ми благодари за „Брижит Бардо завинаги“.

Заговорихме в началото за символите. В „Долината на боговете“ забелязах поне три: ябълка в началото, мумия към края и огромна, огромна пустош – това ли ни очаква?

Не, не мисля. Ние отиваме към хаос.

Как да си помогнем?

Това е индивидуално за всеки от нас. Не можеш да помогнеш на другите, можеш да помогнеш само на себе си. Ако всеки успее да го направи, светът би станал по-добър. Нали чувате, че Путин иска да помогне на руснаците – това е неговата идея, тъй като 22 млн. руснаци живеят извън пределите на Русия и той иска да ги събере. Но виждаме как, мислейки за другите, можеш да си опасен. Затова мислете за себе си – в този смисъл егоизмът има и добра страна. Бъдете силни и в хармония със себе си на първо място и едва след това можете да помогнете на другите. Ако нямате лична вътрешна хармония, няма как да го направите, защото ще се разбалансират и тези, на които искате да помогнете.

Какъв ще е следващият ви филм?

Не знам. Човек никога не знае бъдещето…

Лех Майевски (род. 1953 г.) е възпитаник на Академията за изящни изкуства във Варшава и на Националното филмово училище (в класа по режисура на Войчех Хас) в Лодз. Емигрира в Англия след въвеждането на военно положение в родината му през 1981 г., а по-късно заживява в САЩ. Дебютира като режисьор през 1978 г., зад гърба си има близо 20 филма, сред които „Евангелието според Хари“ (1992), „Ангелус“ (2001), „Градината на земните удоволствия“ (2004), „Мелницата и кръстът“ (2011), „Долината на боговете“ (2019) и др. По негов разказ Джулиан Шнабъл заснема нашумелия филм „Баскиа“ (1995). През 2006 г. Музеят на модерното изкуство в Ню Йорк представя мащабна ретроспектива на неговите творби. Издадени са 15 тома с негови съчинения, включително шест романа, есета, сценарии и стихове. Член е на Американската академия за киноизкуство и наука, на Европейската филмова академия и на полския PEN клуб.