Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Разговор с проф. Божидар Кунчев

„За него свободата беше не само едно понятие, наситено със социално съдържание. За него свободата беше преди всичко свободата на човешкия дух. Радой смяташе, че човек се ражда, за да бъде свободен“

Радой Ралин си остава за широката публика „българският Езоп“ – символ на сатирата и волнодумството по времето на комунизма, но той е и важна част от поетичното поколение на 40-те години. Как той се вписва в него?

Животът и творчеството му са повод за много размисъл. Неразривно свързан със своето време, с неговата драма, с болките и надеждите му, Радой Ралин бе заживял още в началото на творческия си път като обречен. Саможертвено и съзнателно той се бе обрекъл на идеята за една радикална промяна, която трябваше да преобрази живота в страната ни. В поезията той видя на свой ред средството, което може да направи нужното за налагането на друг социален и морален порядък. Такава бе нагласата и на другите от неговото поколение. Разбираме го от стиховете на Вутимски, Александър Геров, Иван Пейчев... Но да кажа, че и Ралин, и другите от поколението, макар и ляво ориентирани, съвсем не бяха едноизмерни в своите представи и вълнения. Заедно с мажорните интонации, с изповяданата вяра в борбата, в стиховете им имаше и мрачни настроения, и всичко онова, което не се допускаше от естетиката на „уличния позив“, както Вутимски бе нарекъл ангажираното, но и твърде догматично в същността си изкуство. Така Ралин, който отказваше да сътрудничи на „буржоазното“ списание „Златорог“, в което печатаха Геров и Вутимски, бе написал стихотворения като „Пресита“ и „Моята неврастения“. Творбите му се характеризираха с мисловност и тоналност, заради които бе упрекван, защото не били според формулата на „новото“ изкуство.

А кога Радой Ралин окончателно се разделя с левите си идеи? В стихотворението си „Завещание“ той пише, че „Младостта на всекиго представлява / една митология“, в която „Илюзиите подриват истинските ценности / и възбуждат баснословен хаос в кръвта ни“.

Това е дълъг и сложен процес, за да не може изведнъж да се схване характерът на промяната. Идейните наслоения не биха могли да се изтрият така бързо. Ралин бе съхранил много от етапите на своето формиране. Помнеше внушенията на библейските притчи за доброто и справедливостта, помнеше и въздействията, на които се бе подчинил като малък в комунистическите детски групи. Но вече ги имаше и епизодичните разочарования. Той ми е казвал за едно от тях, когато в Сливен е видял как реквизират обущарницата на някакъв беден човек. Тогава се запитал: „Защо е това нещо? Защо посягат на този човек, който по цял ден стои приведен, за да кърпи обувките?“. Изиграва определена роля и отиването му на фронта. Разправял ми е как заместник-командирите по политическата част са фалшифицирали текстове, за да ги припишат на земеделците. Още на фронта, по време на войната, е имало търкания между земеделците и комунистите! Това също е предизвикало смут в душата му. В края на 40-те години за известно време той е живял в Чехословакия. Той обичаше чехите, Прага, пееше песни по текстове на някои чешки автори. Това също му е повлияло, за да се формира като творческа личност, чужда на идеологическите клишета.

Вутимски в малкото отредено му време за живот бе загърбил естетиката на позива. Предчувствията му за времето, настъпило след смъртта му, се оказаха обясними и оправдани. Той бе казал, че бъдещето общество ще убие личността. Отблъскваха го натрапваните формули, според които трябваше да живеят занапред хората. До това разбиране Радой Ралин и Александър Геров стигнаха по-късно, но важното е да се отбележи, че в част от поколението наистина пулсираха съмнения, които по-сетне щяха да придобият облика на голямо разочарование и вътрешна съпротива. А своеобразен белег на поколението е, че след 9 септември 1944 г. тези, които го съставяха, щяха да тръгнат по различни пътища. Толкова различни, че между някои от поетите изникнаха прегради на откровената враждебност, на нескриваната идейна омраза. Ярък пример в това отношение е случаят с Радой Ралин, когато един негов бивш събрат от поколението написа унищожителна статия срещу него, недвусмислено посочвайки го като враг на режима.

Младостта му като една митология щеше да остане в миналото. За Радой човекът, идеите, изобщо всичко, ангажирало съзнанието му, не можеха да бъдат константа. Разочарован от нещо, той му обръщаше гръб. Заради това щяха да го нарекат отстъпник, да го наказват, да не му издават книгите и да го държат без работа. И сега ми се иска да припомня думите на Чеслав Милош, че „историята е голяма шегобийка, която непрекъснато ни изненадва“. Оказа се, че Историята на времето с неговите превратности и драми изненада поколението на 40-те години. Изненада го, в смисъл че го промени. И ако съдим от стиховете на някои от поетите като Геров, Иван Пейчев и самия Ралин, ще кажем, че го промени до неузнаваемост. Заради преживените превратности Александър Геров го нарече „абсолютното нищо“. Осъзнал се като „Съставна част от своя век“, Радой Ралин щеше да се сблъска с тиранията, за да напише: „светът си знае като две и две /какво е безизходица“. А в същото стихотворение поетът казваше и следното:

И онзи доктринерски патос,
залял трибуните и пресата.
Светът загуби всичко свято
и всичко сведе в интересите.

(„Навечерие“)

Така поетът заговори за своя изгубен ентусиазъм, за помръкналото в душата му под ударите на властващия безпорядък. Заради него той щеше да стане и сатирик, за да го разобличи със завидната си храброст и огромна дарба. И в много от стиховете си, и в своята сатира той говореше за безсмислието, за участта на човека и обществото, обезличени до степен, за да бъдат извън нормалното. Разколебан в предишните си убеждения, за да удари и часът, когато ще се откаже от тях, Ралин не можеше да приеме случилото се. За характера на онова време той ми бе казал веднъж: „Той е и в перфидността, той е в неетичността, в алчността, в тщеславието да заемаш много постове, да командваш хора“. А приятелят му Александър Геров бе заявил в „Предупреждение“: „Човекът е загубил своя образ / и няма никога да го намери“. Тук ще цитирам и думите на Ралин от „Новородените“: „Докарва времето / какви ли не обрати“. На тях, на тези страшни обрати, поетът дължи раните в душата си.

Дълго време след 1944 г. критиката е враждебна към него. Защо става така?

И не само към него. Да си спомним, че се пишеха статии за „фашизма в българската литература“. Че творчеството на много от големите ни писатели бе обявено за ненужно. Йовков бе наречен „реакционен романтик“. Далчев бе принуден да замълчи. Знаем за негативното отношение към символизма, към Пенчо Славейков, към критиката, която бе направила много за приобщаването ни към модерната европейска литература.

Казионната критика нападаше и някои от поетите на 40-те години. Упрекваха ги, че са печатали в „Златорог“. Караха ги да се разкайват, да си правят самокритика. Не се допускаше интимното в поезията, елегичното, правото на някаква мисъл извън доктрината. Трябваше да ги има само патоса и прославата. Тогава, бе ми споменал в един от нашите разговори поетът, се „създаваше един лъжлив мит“. И поетът „изкарваше хуманист убиеца и терориста“.

Радой Ралин бе неведнъж критикуван. Още за дебютната му стихосбирката се появява в „Литературен фронт“ рецензия с красноречивото заглавие „Погрешно разбран реализъм“. Ще го критикуват и занапред. А пък общественият резонанс е винаги подобен на този след отзива за първата му книга. И тогава, и по-сетне заради отрицателната критика не му позволяват да печата. Уж е наш, но пак се е отклонил от „верния“ път. Нека сега да си понесе наказанието!

В поезията си Радой Ралин бързо загърби шаблона, което скоро щеше да манифестира с чудесното заглавие на една от книгите си – „Всичко ми говори“. Радой беше винаги с отворени очи, един любознателен човек. Като човек, като виталност и интуиция, имаше усет за целия свят. Всичко му говори – той се бе научил да чува гласовете на малкото и голямото, на значителното и обикновеното, на това, което го обкръжаваше. Бе усвоил уроците на Далчев. Вървеше по неговия път, размишлявайки за чудото на живота, за неговата трагика, за безсилието, но и за силата на човека, намерил точната посока към света с неговите тайни. Смятам го за персоналист, за творец, който непрекъснато, каквото и да пишеше, обговаряше и защитаваше идеята за човека като неповторима личност. Радой Ралин е поетът, при когото съпротивата срещу догмата бе изведена като че ли най-силно на естетическо и на личностно равнище. За поезията той казваше, че ако тя не събуди „човешката същност, онова, което е било у хората в латентно състояние, не предложи ли поезия – няма да има стойност“.

Казвате, че „всичко му говори“. Това ли е причината неговото литературно творчество винаги да е насочено към киното и театъра, да е някак по-широко, винаги да прекрачва жанровете?

Спомням си, че беше ми казал за Вутимски, че „той можеше да стане българският Жан Кокто“. Защото Вутимски е писал текстове за песни, обичал е театъра, великолепно е танцувал степ ала Фред Астер. Ралин също бе многостранно надарен. Беше артистична натура във всяко отношение. Пееше хубаво. Можеше да стане актьор, даже бе играл в един филм. Сатирата, афоризмите му, пиесите му, сценарият на неговия филм за Левски – нима те не говорят за различните му и все талантливи превъплъщения… Чудех се на неговата енергия, на съзидателното при него. Радой продължаваше живота със своето творчество, но и с човешката си добрата, с това, че бе неизменно на страната на унизявания и преследван човек.

Позицията му бе на ангажиран човек, прибягвал и до несериозното, за да обезсмисли злото. Десетилетия наред той не се раздели с битността си на „несериозен“, чиито странности провокираха обществото. Но да поясня, че това бе една обмислена несериозност, едно допълнително средство, с което предизвикваше и провокираше властимащите. Тя е неразделна част от артистичната му същност. С тази „несериозност“ той бе преминал през мрака на режима, за да го охули и осмее.

Кажете няколко думи и за съдбата на прочутите „Люти чушки“ и тяхното унищожаване.

За „Люти чушки“ е писано неведнъж. Книгата излезе през 1968 г. и нямаше късмет, защото се появи в една жестока година, когато Варшавският договор нападна Чехословакия. Радой винаги е бил под наблюдение и постоянно търсеха да го ударят. И го удариха! Той удивително добре познаваше нашето народно творчество. Препрочиташе сборниците, потъваше в мъдростта и красотата на народните творения. Много сме разговаряли за творческия дух на нашия народ. Поетът живееше с народните творения и те му помагаха да разбере българския характер. Но да кажа с неговите думи как се появиха тези „Люти чушки“: „Взех всички български поговорки, прочетох ги. Не всички от тях стават. Преписах си към 400. От тях пък подбрах само онези, които ставаха за политически епиграми… Казах му на Димовски подписът да не прилича на подписа на Тодор Павлов, защото ще вдигне гюрултията. Той пък взел уж да имитира подписа на цар Борис като подпис на началство, на този, който държи властта. Но си мислеше за Тодор Живков. Никой от нас обаче нямаше такова субективно намерение. Че всичките други сме ги правили срещу партията, идеологията и тоталитаризма, то е ясно. Че бяха всичките епиграми антипартийни, бяха“.

По онова време познавахте ли се вече с него?

Аз се запознах с Радой през 1970 г., но активното ни общуване започна в началото на 1973 г. Дори е документирано с една снимка. Бях още съвсем млад, на двадесет и пет години. За „Люти чушки“ съм го разпитвал подробно и разказаното е записано на магнетофонна лента. Книгата я изгориха в Полиграфическия комбинат. Екземплярите, намиращи се в книжарниците, са били иззети, а наказаният Радой остава за дълго време без работа.

Как се променя през годините погледа му към свободата, тази главна тема в неговия живот? От времето на тоталитаризма, през първите и най-ентусиазирани години на прехода до натрупаната мъдрост на старостта, която носи нова свобода, събирайки ведно „безкрайността с едната точка на всемира“?

За него свободата беше не само едно понятие, наситено със социално съдържание. За него свободата беше преди всичко свободата на човешкия дух. Радой смяташе, че човек се ражда, за да бъде свободен. И всеки който посягаше срещу свободата, според него посягаше срещу същностното у човека. И на стари години не отслабваше чувството му за справедливост. Но и за вина. В едно от стихотворенията си казваше, че „всеки е виновен“. Размишляваше за изначалната вина на човека. Това са дълбоки прозрения, напиращи от големите пространства на човешкия му опит. Усещах и неговите разочарования. Пък и той ги бе споделил в поезията си. Беше написал в една от творбите си: „у мен ентусиазмът се отсече“. Има го и стихотворението, в което казваше, че „най-страшното е да се разочароваш“. Това също е мотив в по-късната му лирика.

Секна ли смехът тогава при него?

Не. Но вече не беше така силен и ярък, както преди.

Не е ли уникалното в Радой Ралин това, че той се превърна още в тоталитарно време в човек институция? Имахте ли усещането, че общувате с необикновена личност?

Винаги съм имал това усещане. Какво щастие е, че той допусна да станем близки. Той се отличаваше с всичко. Дори и с брадата си. Беше започнал да я носи още когато забраняваха носенето на бради. Животът като че ли си избира определени хора, за да станат нещо повече от останалите. Нещо много повече!

Мисля си, че доста от днешните читатели го познават най-вече от неговата сатира, от епиграмите му. Дори му приписват епиграми, които не са негови. Но хората трябва да разгърнат и стихосбирките му.

Големи творци в нашата култура изпитваха огромно уважение към него – достатъчно е да споменем имената на Бешков и Далчев. Ще спомена и за голямото приятелство между Радой Ралин и проф. Димитър Аврамов, а също и за приятелството с поета Борис Христов. Наистина са редки личностите като Радой. Паметни са думите на Георги Марков, че „Радой Ралин е уникално явление в цяла Източна Европа и може би е една от най-гордите прояви на истинския български дух“.

А каква е причината да не може да намери мястото си в литературния канон?

Ако говорим за сатирата, то мястото му е в най-предните редици. Но неговата сатира измести донякъде образа му на значим поет. За мен той има достатъчно стихотворения, отреждащи му предно място и в нашата поезия. Те са израз и на природната му дарба, и на онова, което е усвоил от големите в поезията.

Как живееше самият той, какъв беше в бита си?

Ведър, жизнерадостен, с неизменното си чувство за парадоксалното в живота, за тъжното и трагичното. Не искаше богатства, смяташе, че те развращават човека. Беше обратното на това, което осъждаше със своята сатира. Имаше силна памет. Помнеше какво ли не: имена на хора, случилото се с някой човек преди много години, написаното в стар вестник. Водеше много скромно съществуване. Отказваше привилегиите и наградите. Дори отказа като награда една лека кола. Винаги държеше той да почерпи, дори и когато бе започнал да разполага само с неголямата си пенсия. Не завиждаше, радваше се, както никой друг, на чуждия успех. Колко безкористни усилия бе положил, за да наложи името на някой млад автор.

Рядко се говори за неговото човеколюбие, за добротата му. Хората свободно го спираха на улицата, заговаряха го. След 1989 г. този сатиричен ум не беше обвинителен дори спрямо догматиците и сталинистите. Тези негови изумителни думи „да не упрекваме никого“, „да покажем нашето предимство с великодушие“, „да казваме не „смърт на комунистите“, а „да се спасим от комунизма“, тоест и тях да спасим. Разбираха ли го хората след 10 ноември? 

Не съвсем. Омерзително ми е да го спомена, но някои го наричаха шут. Но Радой беше явление. Той искаше преди всичко да разбира. Да разбере, преди да осъди. Смяташе, че трябва да се даде още един шанс на човека за личностна промяна.

Поетът бързо обикваше хората. Обичаше да разговаря с тях, с познати и непознати. Ходил съм с него на читателски срещи в страната. Вървим из града и все някой го спира. Като се раздели с човека, той ме пита: „Този знаеш ли кой е? Той е братовчед на… “. И започва да ми разправя за него.

Ще ми се в края на този разговор да се позова на думите му, които бях записал веднъж. Многозначителни и същевременно съвсем прости думи, но те открояват така добре какво бе човекът Радой Ралин, съхранил човешкото си достойнство и направил нужното с таланта и човечността си, за да не бъде забравен: „Какви преживявания съм имал, какъв хаос е бил животът ми, как всичко в него е вряло. След време съм разбирал, че всичко е било логично и необходимо. Имаше една велика тайна. Тя ме е карала да се сближавам с хората, които са ми влияели, естествено. И които са ми влияели противоречиво. От едни съм вземал човещината, от други – този социален хъс, от трети съм вземал културната вдаденост, това че човек трябва да създава култура. Никога не съм обичал егоистите. Как съм се радвал на хората, когато всичко ми е било толкова тежко, че една новинка, която ще има отражение чак след пет години, ме е преизпълвала с радост. Но човекът ти я носи като свещичка“.

Разговаря екипът на „Култура“

Проф. Божидар Кунчев е литературовед, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ до 2016 г. Автор на книгите: „Един бял лист, едно перо“ (1981), „Александър Вутимски“ (1984), „Иван Пейчев“ (1986), „Александър Геров“ (1987), „Поглед върху поезията“ (1990), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“ (2003, 2014), „Да отидеш отвъд себе си“ (2007), „Когато времето кристализира“ (2012), „Всичко мое“ (2015), „Насаме с Радой Ралин“ (2018).