Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

„Мижитурстването стана наша философия, а безобразията, които се сътвориха чисто политически у нас, са трудни за обяснение на хора в Европа“, казва режисьорката Иглика Трифонова пред Виолета Цветкова

Иглика, бяхте председател на тазгодишния международен София Филм Фест – какви са изводите ви за филмите от състезателната програма? Има ли нови тенденции?

Сравнявам с други фестивали и за мен това беше едно наистина добро издание на София Филм Фест. Селектирани бяха стойностни заглавия, които биха правили чест на всеки добър фестивал. Разбира се, за мен голямото вълнение бяха новите български филми в конкурса, на две талантливи момчета, идващи от документалното кино – „Януари“ на Андрей Паунов и „Смирен“ на Светослав Драганов.

Впрочем винаги е интересно да обсъждаш с колегите от журито българските продукции в контекста на всички останали. Щастлива бях, че нашите филми стояха убедително. Не бива да забравяме, че състезанието е за първи и втори филми, тоест зората на авторството. Но полският „Соната“ на Бартош Блашке, който получи Голямата награда, беше удивително зрял дебют. Режисьорът е имал пълна яснота с каква трудна тема се захваща и е заснел филма си с впечатляваща съпричастност и любов към истински страдащия си герой. За мен беше много интересен и „Липсващият режисьор“ на Арванд Даштарей – нетипичен ирански филм, заснет в един кадър. Смело и трудно решение. Впечатляваща форма, но не за сметка на съдържанието. И да, фестивалът си беше събитие, защото през последните години у нас доброто европейско и независимо кино почти няма разпространение, може да се види само на София Филм Фест и на „Киномания“.

Освен в конкурса имаше и множество други нови български заглавия, игрални и документални, в различните програми – на фона на нулевата като финансиране 2021 г. За какво е индикация това?

Нека не забравяме, че те са започнати в предишни години, когато Националният филмов център (НФЦ) все пак функционираше. А за какво са индикация? Напук на липсата на национална стратегия за култура, българското кино е много живо. И няма да е изхвърляне, нито спекулация, като кажа, че то е едно от най-добрите неща, които се случват на нашата държава. Кое друго стои стабилно и убедително в конкурентна среда в Европа така, както го прави филмовото ни изкуство? Нашите филми правят впечатление и са добре приети на важни световни фестивали. Да, знам че маса хора искат Оскар или Златна палма и нищо по-малко, но знам също, че по-голяма част от тези хора не стъпват на кино и въобще не се интересуват от българска култура. Един тъжен парадокс, който е знаков за духовния хаос, в който живеем… И тъй като споменахме полския филм, всички знаем през какво мина Полша, за да запази демокрацията си! Нация, дала жертви в толкова много посоки, но винаги движена от ясното познание за това към какво се стреми и къде иска да бъде.

Преживявала съм истинска радост, когато български филм се превърне в събитие на някой фестивал. Виждала съм как това моментално носи добър имидж за България. Но тук политиците, хората, които вземат важните решения за развитието на културата ни, не знаят това и въобще не ги интересува. У нас отношението към културата е… безобразно. Това е истината. И това е голям проблем за нацията ни, за изборите, които правим, и за посоката, която искаме да следваме.

Тоест проблемите покрай Закона за филмовата индустрия и Правилника за неговото прилагане са политически въпрос?

Да, това изобщо не е проблем на гилдията, а е политически въпрос. Политиците обикнаха мантрата: „Ами вие не знаете какво искате; вземете, че се разберете“. Това им е удобно, така избягват необходимостта да вникнат в проблемите и да ги решат. Искам внятно да им кажа: Господа, на един автор не му е работа да се споразумява. Авторите по природа и по философия са много различни хора и това е важно за процеса на творчеството. Просто трябва да има функциониращ закон. Политиците през последните двадесет години са длъжници на българската култура, а тези от ГЕРБ малко преди да паднат от власт, направо се изгавриха със ЗФИ, затова сега не ме трогват воплите им за справедливост.

Да сме коректни докрай – президентът Радев можеше да наложи вето, но не го направи…

Точно така. Не го направи, въпреки че получи писмо, подписано от всички възможни имена в българската култура, не само в киното. Беше истинско обединение. За нас е ясно какво се случи – натиск на Американското посолство в защита на американското кино. Съзнавам, че е сериозно политическото притискане, но тук беше направено провинциално, в най-лошия смисъл на думата. В Европа това се случва по друг начин. Елегантно. Затова човек, който се занимава с изкуство у нас и вижда какво се прави с неговия закон, трудно може да повярва на начина, по който се приемат останалите закони. Разочарованието е огромно.

Проблемът си тлее, но все пак – има нов директор на НФЦ, предстои сесия за държавни субсидии, какво се случва?

Какво се случва! В бързината Законът и Правилникът са така приети, че не могат да обслужват дори хората, за чиито интереси са приети. Толкова е некадърен юридически ЗФИ, че не може да функционира. Ето, сега работя по проект, който ще е копродукция с Нидерландия и Румъния. Не можем да обясним на копродуцентите си каква е ситуацията в България и защо не може да функционира законът ни. Те се чудят как изобщо правим кино, как съществуваме. Безобразията, които се сътвориха чисто политически, са трудни за обяснение на човек в Европа.

Европа не разбира и позицията ни за нападението на Русия срещу Украйна – защо сме такива според вас?

Болезнено е това за мен. Много болезнено. Знаем си кривиците, виждаме си проблемите, гайлетата, но сега, покрай войната в Украйна, те сякаш стават по-видими, по-съществени. Не спирам да мисля за това…

Написахте отворено писмо до Костадин Костадинов с думите: „Господине, спрете да крещите!“. Като че ли беше послание към всички, които си позволяват да защитават агресора.

Имах и това наум. Войната едва беше започнала и нямах представа колко дълбоки са проблемите. Исках да се чуе друг глас и знам, че бях права, защото десетки хиляди хора прочетоха писмото и го коментираха. Така разбрах за колко много хора е било важно, че някой го е написал. По повод на това писмо разбрах колко големи са страховете у нас и колко ни объркват те.

А упреци получихте ли?

Преки – не, но непознати ми подвикваха на улицата. Не ми се е случило нищо, което не съм очаквала или с което не бих могла да се справя, но… страшничко е. За мен като че ли не са толкова страшни полюсите в обществото, а латентното мнозинство, за което бих казала, че се снишава, държи се двулично, неискрено, хитрува на дребно. Това не носи нищо добро. Ама нищо! Ако по друг повод можем да разсъждаваме за плюсове и минуси, то в този случай е кристално ясно – нищо добро няма да произлезе. В никаква посока.

След изминалите месеци от началото на войната започвам да си обяснявам защо нищо не ни се получава: защото сме такива! Защото мижитурстваме. Защото това е нещо като наша философия. Какво ли не премислих през този месец и на първо място отношението ни към нашата собствена история; как е трябвало да се гордеем с неща, които на фона на огромни събития изглеждат малки, но те са нашите големи събития – говоря за опълчението ни, за младите момчета, извършили Съединението, все събития, които са ни превърнали в държава… Трябва да се гордеем, но не знам защо все предпочитаме някой да ни спасява и да сме му вечно благодарни, въпреки че го е направил заради собствените си политически интереси, и независимо от последващите му действия…

Вашият филм „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ беше в програмата „Жените в киното“ на София Филм Фест – чува ли се техният глас?

За мен това е противоречива тема. Първо, защото израснах, във всички смисли на тази дума, с моите колеги момчета. Спомням си една конференция преди години в Аржентина, на която бяха поканени предимно американски режисьорки – там много се борят за правата си, а аз не го схващам така. Затова те бяха шокирани, когато на зададен ми въпрос отговорих, че за мен е важно, когато надписите изтекат, никой да не може да каже на жена или на мъж е този филм. Заваляха подвъпроси: ама женската чувствителност, ама ако ние се правим на мъже…

Спомням си и друго. Покрай пътуванията ми с „Писмо до Америка“ различни критици ме питаха защо разказвам историята през двама герои мъже. Накараха ме да се замисля. За мен подобен въпрос изобщо не беше стоял, просто истинската история, върху която стъпвах, беше с мъже и така направих филма. Може да звучи наивно, но винаги съм имала свободата да разказвам и през жени, и през мъже, както го чувствам. И честно казано, мисля, че има нещо снизходително в мнението: „Филмът като за жена е много добър“. Освен това светът по естествен начин се променя. Жените стъпват много здраво в киното, филмът, който получи първия Оскар за жена режисьор, „Войната е опиат“ на Катрин Бигълоу, беше убийствено мъжки. Не съм много за тия разделения, не се схващам така.

„Прокурорът…“ е за военно престъпление, подобно на извършваното в Украйна. Със сигурност и след тази война ще се направят филми – трябва ли да се случи трагедия, за да има след нея и изкуство?

Много тежък въпрос. Това, което научих с моя предишен филм, е, че преди война хората никак не са готови да говорят за война. Преди десетина години на мен ми се струваше важно да направя „Прокурорът…“, защото механизмите, по които се беше случила трагедията в Босна, много приличат на начина, по който ние тук живеем, исторически и като манталитет. И от това, заради което са дадени толкова жертви, да извлечем смисъла за себе си. Но знаете ли – от местата, на които показах филма, България може би беше страната с най-малък интерес към този разговор. Колкото до сегашната война и киното, нека не звучи цинично, но това е такава брутална драматургия, каквато човешкият мозък не може да измисли. И да, ще има филми след това. Но напоследък не спирам да мисля и за факта, че най-дълбоките филми, най-философските филми за войната са направени от руски режисьори. И какво от това?

Тези дни си задавам тежки въпроси, в които се питам докъде може да стигне силата на нашето изкуство, може ли да предотврати трагедии? Свидетели сме на безумно силни събития, сякаш през лупа се появяват големи, важни истини и не можеш да ги скриеш, не можеш да спекулираш. Налага се да мислиш и докъдето ти е дадено, да си дадеш сметка за тях.

За мен работата ми по „Прокурорът…“ беше от огромно значение, защото, когато се заровиш в престъплението и наказанието във високия смисъл, ти научаваш за себе си разни неща, важни за мисленето и за смирението ти, за това как продължаваш нататък. Честно казано, сега гледам на войната в Украйна почти като професионалист. Още в първите дни, когато хора по студиата казваха: „Добре, има ли значение как наричаме това“, аз знаех, че назоваването има огромно значение, защото десет години се занимавах с начина, по който функционира Международният трибунал. Знам как самият той се препъна в доказването, че събитията в Босна са били геноцид. Има няколко степени – военна операция, война, геноцид, но това са и много прецизни юридически термини. И тъй като знаех до болка как е тръгнало всичко в Босна и през какво е минало, бях убедена, че един ден ще намерят убити хора по улиците в Украйна. Беше вън от съмнение, защото „военните операции“ започват така, но завършват със зверства и те са част от човешката страна на войната. Защото руските войници там около месец могат да функционират относително нормално, а след това изпадат в състояние, по-близко до животинското. Покрай „Прокурорът…“ прочетох различни свидетелства и знаех, че те ще стреснат всеки човек.

Това са другите измерения на войната. И хората, които подкрепят Путин, не могат да ме убедят, че ще пострелят малко, какво толкова, едни сгради, а после войната ще свърши, всичко ще се възстанови... Никога не е така! Да не говорим, че една война се развива по определени закони, а тази се води безобразно. Не мога да простя на човека, който започна войната, че преди това лъжеше, че си изтегля войските. И бих искала да попитам поддръжниците му: ако той е убеден в това, което прави, защо не го показва на народа си по телевизията такова, каквото е?

Има един термин в международното право и Трибуналът оперира с него, нарича се „по законите и традициите на войната“. Той се дооформя в Първата световна война, между мъжете, които я водят, има правила, нещо като воинско кавалерство; една война може да започне само ако я обявиш официално; цивилните не могат да бъдат нападани; коридори за цивилни трябва да се осигуряват; една война завършва, когато се обяви за завършила… Във войната на Путин се нарушава всичко, до което човечеството, водейки войни през вековете, е стигнало, до някакво хуманно споразумение. И това е чудовищно!

Руски интелектуалци се обявиха против войната, но не и Никита Михалков. Той, православният, християнинът…

Голяма тема! И ми е болно, че съм се срещала с него по фестивали, на които той откровено е държал националистически речи, но не съм му задала важен въпрос. Беше през 90-те, един колега се върна от фестивал в Щатите, където се запознал с Михалков, към когото, като безкрайно обаятелен човек, имаше нещо като култ. Там той държал реч за новата ера на мира, как ще живеем заедно и т.н. Няколко седмици по-късно аз бях на фестивал в Русия, на който същият Никита Михалков държа абсолютно националистическа реч. Точно там е трябвало по елегантен начин да го попитам кога казва истината – в САЩ ли, защото моят колега го беше записал на диктофон и съм го слушала с вълнение, или в Русия? Но се смутих, а вероятно и от липса на самочувствие не го направих. Най-малкото е трябвало да стана и да попитам кога казва истината, пък да става каквото ще. Не съм го направила и сега съжалявам.

А това с православието е такава спекула, такава неискреност от негова страна, че вече си мисля, че е само алиби за великите панславянски идеи. В Русия страшно се манипулира малкият човек. А религията се използва в руската военната доктрина в степен, в която не съм чувала никъде другаде в християнския свят да се случва.

Следващият ви филм ще е по романа „Калуня-Каля“ – докъде стигнахте?

Спечелихме субсидия от НФЦ, както и от Нидерландския филмов фонд. Това ще бъде четвърти наш филм с продуцентката Петра Худингс. Истината е, че имахме съмнения дали проектът ни по „Калуня-Каля“ на Георги Божинов изобщо ще мине там, защото историята е много българска. И фактът, че се случи, ни дава кураж. Защото това е износ на българска култура. Петра е жената, без която и „Писмо до Америка“ нямаше да го има, а той също е много българска история. Другите ни съвместни филми имаха своето място в Европа, особено „Прокурорът…“, но в „Калуня-Каля“ – много е странно, защото беше преди трагедията в Украйна – холандците откриха „зрънцето на войната“, врагуването, намериха общочовешки проблем, какъвто са религиозните войни. Бяхме безумно щастливи и схващаме отношението им към проекта като кураж, че от нашата българска история може да произлезе нещо, което да се гледа по света.

Какви са реалните перспективи?

Чакаме сесия на „Евроимаж“, в БНТ също ще кандидатстваме за субсидия. Труден проект е този филм, много е скъп и искаме да го направим по най-добрия начин. Да съсипем такъв великолепно написан роман не е вариант. Отговорно е, защото е добра литература, а добрата литература е пълна с контексти, с натрупвания… Помня как една от дъщерите на писателя, Милка Рускова, реагира на първото ми ентусиазирано обаждане, след като бях прочела едва една трета от романа. Изслуша ме и каза: „Ама чакайте, прочетете го до края!“. Беше права. Наистина се уплаших, много, много сложен роман. Ох, надявам се да се справим.

Иглика Трифонова получи почетното отличие на 26-ия София Филм Фест – Наградата на София за принос към българското кино. Тя завършва кино- и тв режисура в класа на Георги Дюлгеров през 1982 г. Кариерата ѝ започва с документални филми („Лето господне 1990“, „Възможни разстояния“, „Разкази за убийства“, „По пътя“). След дебюта ѝ в игралното кино с „Писмо до Америка“ тя се утвърди като един водещите съвременни български кинорежисьори със следващите си филми „Разследване“, „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ и „Асансьор за пациенти“.