Култура / Брой 1 (2954), Януари 2019

В своя известен разказ, посветен на фотографията, Мишел Турние описва злочестата съдба на младия и привлекателен Ектор, ограбен от Вероник, „извлякла” от тялото му хиляди „обвивки”, попаднали в капана за образи, оставяйки го „тънък”, „прозрачен”, „невидим”. Някога хората вярвали, че фотографското изображение си присвоява част от самия първообраз и един материален слой, отделен от него, бива изгубен завинаги. Макар днес да не споделяме страховете на Балзак, Теофил Готие, Жерар дьо Нервал и много други за вредата от прекомерното фотографиране, сме наясно с това, че изчезване все пак може да има – ако не физическо, то метафорично. Снимането съвсем не е безобиден акт – то може да употреби, „износи” и изобщо да опустоши обекта, превръщайки го в безинтересен придатък към далеч по-ефектните негови отпечатъци. Една от най-„опасните” територии, към която, кой знае защо, подхождаме доста лековерно, са портретите на известни личности. При тях е налице интересен парадокс – от една страна, фотографията безмилостно ограбва „аурата” на първообраза, разпръсквайки навред безчет негови копия. В същото време обаче и ефектният, любопитен и красив обект е в състояние да направи фотографията „невидима”, като фокусира вниманието върху себе си, обезценявайки художествената стойност на самото изображение. Изобщо „силният” сюжет и „силната” фотография са трудно съвместими в обща рамка. Те могат да бъдат омиротворени от малцина. Арнолд Нюман е един от малцината.

Своето умение да балансира между суетата и изкуството Арнолд Нюман определя като „инстинкт”, но не в смисъла на вродена даденост, а като доживотно натрупване на влияния. „Опит, познание, виждане и чувстване – всички твои лични качества, истории и перипетии те навестяват и ти помагат да работиш на две нива – съзнателно и несъзнателно” – споделя той. Целият низ от препятствия, случайности и премерено обмислени ходове в живота на Нюман са доказателство именно за това – добрият фотограф е човек, богат не само на умения, но и на преживявания.

Арнолд Нюман безпрекословно печели славата на един от най-добрите портретисти (респективно и митолози, по думите на Ролан Барт) в историята на фотографията. Но ранните му години, оставили дълбок отпечатък в неговото съзнание, протичат различно от тези на съвременниците му Ричард Аведон и Ървинг Пен. „Израснал съм по време на Голямата депресия – разказва той – и баща ми изгуби всичко. Бяхме буквално без пукната пара, а когато банките затвориха, стигнахме дъното. [...] Не сме се самосъжалявали, просто трябваше да мобилизираме всичко от себе си, за да оцелеем. „Психологията на депресията” обаче, за добро или лошо, завинаги остана част от мен.” По-късно Нюман споделя, че именно фотографите, регистриращи Голямата депресия, са повлияли най-силно върху формирането му като автор – Доротеа Ланг, Артур Ротщайн, Ръсел Лий и особено – Уолкър Еванс с неговия подчертан интерес към вещите и убеждението му, че интериорите, сами по себе си са своеобразни „портрети” на своите обитатели. Да си представиш някого в тишината на неговото отсъствие – една от любимите мисловни и фотографски „игри” на Еванс – се оказва особено близка и на Нюман. Той отива и по-далеч, потапяйки се още по-дълбоко в детайлите и пукнатините. В първата си изложба, открита през 1941 година, се представя с абстрактни композиции и улична фотография, която определя като най-важна за развитието на контрола и „виждането”. Арнолд Нюман е привлечен от директната фотография, от естествената, неизчерпаема красота на случайността. Но немалко години от младостта му, тъкмо напротив, преминават в класическото фотографско ателие, където обстоятелствата го принуждават да работи с изкуствено осветление, сковани пози и монотонен фон. От всичко това той предстои да се откаже, но уменията си, свързани с предразполагането на моделите, технически съвършените негативи и перфектната лабораторна работа, ще запази завинаги. Именно тази странна сплав между естетизирането на обичайното, баналното и не-героичното, характерни за улична фотография, която Нюман не спира да харесва, и класическия студиен портрет, с който той продължава да се занимава, всъщност се превръща в негова запазена естетическа територия.

И тук се връщаме отново на „инстинкта”. Всичко преживяно, видяно и научено, което в голяма степен определя мига, когато пръстът трябва да натисне спусъка на камерата. Арнолд Нюман не е „измислил” портрета в интериор. Той е достигнал до идеята за него естествено, осланяйки се както на работата на авторите, които харесва, така и на собствения си житейски и фотографски опит. Портретите му свидетелстват не просто за достолепността на обектите, застанали пред обектива му, но и за уникалността на неговата среща с тях. Именно тази равнопоставеност между „ето, точно това!”, което недвусмислено показва фотографията и „да, точно аз!”, което категорично заявява авторът, е причината за достигането на онова жадувано равновесие между „силния” обект и „силната” фотография. И ако видимите следи от това равновесие ни карат да се чувстваме удовлетворени като зрители, то Арнолд Нюман споделя, че за него е далеч по-важен друг, невидим за нас резултат. „За мен бе изключително удовлетворяващо това – казва той – да наблюдавам как всички тези хора независимо от своите идеи, постижения и убеждения, постепенно започваха да се интересуват от фотографията. И това не беше просто моментно любопитство, а дълбоко осъзнаване на художествените възможности на медията. Тя ги беше спечелила на своя страна.”