Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

„Бил е независим и смело е изразявал своите възгледи. Посланията му към нас са за абсолютната свобода, за възможността да казваш истината.“ Разговор с режисьора Костадин Бонев за неговия нов филм „Гео Милев в лабиринта на времето“ 

Неведнъж правите филми за убити поети – Вапцаров, Гео Милев. Любомир Левчев в свое стихотворение определя България като „Земята на убитите поети“. Тъжна метафора или трагична история?

Би могло и така да се каже, въпреки че нещата са доста по-сложни. Ако проследим фактите, бихме могли да изброим доста поети, изгубили живота си в противопоставяне на съществуващата система. Като започнем с Ботев. В голяма степен същото може да се каже за Яворов, за Димчо Дебелянов, който е убит на фронта, Гео Милев, Вапцаров. Но има и нещо друго – поетите са хора с особен вид чувствителност. Аз и друг път съм правил това сравнение, че хората, чиято дейност е дейност на духа, са като хора „без кожа“, техните нерви са оголени и могат много лесно да бъдат наранени. Те чувстват много по-дълбоко от обикновените хора. Затова освен тези насилствени убийства имаме самоубийства на поети от 50-те години на миналия век до наши дни. Типичният пример е Пеньо Пенев, но също и Петя Дубарова, Веселин Андреев. Практически зад всяко едно такова решение съществуват много сериозни доводи и ако те се разчепкат, може да се получат изключително горчиви разкази. По някакъв начин този бунт на поетите действа оздравително за цялото общество. Вие споменахте Вапцаров. Много са различни с Гео Милев. Дори само заради това, че Вапцаров е бил в много близък контакт с ръководството на комунистическата партия. Докато Гео Милев никога с никакви партии не е бил.

Но той също е бил с леви убеждения и е по-скоро анархист.

Така е. Но убежденията са едно, а партийните ангажименти са нещо съвсем различно.

Искате да кажете, че Гео Милев е бил независим?

Абсолютно независим. Затова поетът Владимир Сабоурин говори във филма за автономността на Гео Милев, за неговата свобода от господстващата идеология и от господстващото общество. Гео е бил независим и смело е изразявал своите възгледи. Посланията му към нас са за абсолютната свобода, за възможността да казваш истината и това, което мислиш.

И това му е струвало живота.

Да. Това е и разликата между него и останалите талантливи писатели. Докато Вапцаров е бил в много близък контакт с ръководството на комунистическата партия и поетите от онова време, Гео Милев е имал усещане за мисия. Той няма съмненията на Вапцаров. Стоял е здраво на краката си. Каквото е оставил само за 5–6 години… Мога да си представя какво още би направил.  

Гео Милев е и медиатор между европейските литератури и нашата.

Това е втората причина, поради която се заех с този филм. Защото най-задълбочените изследвания за възхода, за кипежа на българската интелигенция през 20-те години на ХХ век са двете монографии на проф. Ружа Маринска, като едната е специално насочена към Гео Милев. Винаги съм живял с убеждението, че неговата поезия е от много висока класа, както и неговата публицистика. Тези разбирания бяха в някакво летаргично състояние в мен, докато в един момент не излезе „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов, която ме накара да подскоча. Веднага се обадих на Христо. Даже направихме с него и с Константин Петров сценарий за игрален филм, който не можа да се реализира. Христо е интуитивен, той всичко знае, но обикновено нещата трябва да се проверят. Тогава аз се допитах до Георги Янев, който дълги години е бил директор на къщата музей „Гео Милев“ в Стара Загора. Изтеглихме архива от сайта за Гео Милев, защото през 2020 г. библиотеките бяха затворени за 4–5 месеца. Решихме да конструираме целия филм около изчезването на Гео Милев и намирането на останките му по-късно. Да си призная, докато работех върху филма, въобще не можех да си представя тази метафора, която сега изплува от разговорите с журналисти, че стъкленото око се е превърнало в прожектор, който ни позволява да осветим историята на Гео Милев. Да я видим през това негово око. Истината е, че ние, режисьорите, не си задаваме сложни философски въпроси, докато работим, защото се занимаваме с конкретиката и със самото конструиране на филма.

Гео Милев е голям публицист и модерен поет, и философ. Той се различава много от предишните и от следващите поети.

Гео Милев няма аналог. Той не би могъл да има и последователи. Много е интересно. Самата конструкция на двете му поеми „Септември“ и „Ад“ е необичайна. Мога да си представя издължените физиономии на литературните критици, когато са видели двете книжки – седма и осма, на списание „Пламък“, и последната, в която е публикувана незавършената поема „Ад“. Аз даже заговорих и за друг парадокс, за този стремеж на Гео Милев да се приобщи в ония години към известни имена на европейската поезия като Емил Верхарн. Това е интуитивно усещане и литературните критици могат и да ме оборят. Но аз мисля, че в момента поезията на Гео Милев и неговото значение за европейската култура далеч надхвърля творчеството на тези автори, от които той се е възхищавал и за които днес говорят малцина.

Знае се, че брат му е бил от другата страна на барикадата.

Те никога не са се карали. Живели са мирно и в сговор. Голямата трагедия на брат му е, когато тръгва да чука по вратите на своите съмишленици и на своите другари от казармата. И се оказва, че те са извършителите. Отношенията в семейството на Гео също са забележителни. Бащата, Мильо Касабов, е бил стълбът, който е давал тази сплотеност на семейството, въпреки че той е отделял Гео от всички останали. Но това не е довело до ревност от страна на брат му или на сестрите му. Всички те са се изучили. Всеки от тях е преживял загубата, защото една година след изчезването на Гео Мильо Касабов прави панихида. Дотогава не е позволявал на жените да носят черно вкъщи. Въпреки тази панихида те са неудовлетворени от това, че не знаят къде е Гео, къде са костите му, че не могат да му прелеят гроба. Бащата е изписал горчиви страници след изчезването на Гео. До онази студена нощ на 1954 г., когато са разровени единадесетте масови гроба около София. В запуснат кладенец в Илиенските казарми е открит черепът със стъкленото око на Гео Милев.

Срещнахте ли разбиране при осъществяването на филма?

Странно е, че докато работех върху филма за Гео Милев, аз се сблъсквах с всякакви хора, някои знаеха цялото му творчество, а други не бяха чели нищичко. И въпреки всичко и едните, и другите искаха да ми помогнат, и то абсолютно безкористно. Такава безкористност ми се случва за трети път. Първо, когато правех игралния филм за Йовков, „Военен кореспондент“, после при документалния за Вапцаров и сега. Това са авторитети, които не са наложени от съвременната конюнктура. Те са дълбоко вкоренени в съзнанието на хората. Във филма „Военен кореспондент“ Пенко Господинов играеше Йовков. Спомням си един епизод с него. Снимахме в лозята над Русе. От далечината се зададе един човечец на велосипед, който се връщаше от лозето си. Влезе в кадъра, съсипа ни композицията, но беше изключително, защото той се доближи до Пенко, ахна и каза: „Йовков!“, наведе се и му целуна ръка.

А как младите възприемат филмите за нашите класици и поети с трагична съдба?

Младите хора са различни. Тези, които имат сетива за истинското изкуство, се вълнуват при срещите си с него. Съпреживяват историите, които вървят на екрана. В България има младежи, които много четат. Слушат музика и гледат кино и театър. И мислят с главите си. Те са нашето бъдеще.

На последната прожекция на „Гео Милев в лабиринта на времето“ в Бургас присъстваха млади хора, почти деца – от последните класове на бургаските гимназии или завършили миналата година. С тях Георги Дюлгеров и организаторите на „София Филм Фест на брега“ за поредна година бяха организирали нещо като майсторски клас. Говорихме след филма повече от час. И въпросите им бяха зрели и мъдри. Когато знам, че в България има подобни гнезда – защото Бургас не е изключение – аз съм спокоен за бъдещето. Сега съжалявам, че пропуснах да им кажа нещо важно. Гео Милев е написал първите си литературни студии, когато е бил на техните години. В това е техният шанс.

Въпросите зададе Мария Митева

Костадин Бонев е автор на над двайсет документални и четири игрални филми. Сред тях са: „Изкореняване“ (2017), „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“ (2013), „Европолис: Градът на делтата“ (2010), „Търпението на камъка“ (1998), „Писма до долната земя“ (1994), както и игралните „Далеч от брега“ (2018), „Потъването на Созопол“ (2014), „Военен кореспондент“ (2008), „Подгряване на вчерашния обед“ (2002). Пет от филмите му са отличени с Наградата на филмовата критика на фестивалите на българския документален и игрален филм „Златен ритон“ и „Златна роза“. Три пъти печели отличието за най-добър филм на Наградите на Българската филмова академия. Последният документален филм на Костадин Бонев – „Гео Милев в лабиринта на времето“, спечели Наградата на филмовата критика и специален диплом от фестивала „Златен ритон“ 2022 г. за пълнокръвната картина на времето, в което се разгръща трагичната съдба на гениалния поет.