Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Група полски писатели предупреждават още през 2014 г., че Путин ще започне война. Защо те осъзнават това, което мнозина на Запад не искаха да забележат? Списание „Шпигел“ се среща с тези, които не хранят никакви илюзии за Русия

„Украйна – казва полският писател Анджей Сташук – започва оттук.“ Той седи в своята затоплена кухня в едно село в Югоизточна Полша и поглежда през прозореца. Отвъд снега и гората, на два часа и половина път с кола е полско-украинската граница.

Дотам преди няколко дни е пътувал 61-годишният Анджей Сташук, един от най-известните писатели в Полша. На пода в колата му се търкаля празна кутия от „Ред Бул“, утре вечер той отново потегля натам, за да помага. Ще занесе лекарства и храни и ще доведе хора. Предимно жени и деца. „Най-трудно е да се гледа как се сбогуват. Как мъжете поемат назад в пустотата, по осеяния с дупки асфалт.“ Картини, за които този мъж, известен със своето слово, всъщност не може да намери думи. Картини, които е видял да се появяват като неясни скици още преди осем години. Когато проехтяват първите изстрели на Майдана в Киев и в Донецк падат първите гранати, Сташук подписва отвореното писмо „От Данциг до Донецк, 1939–2014“.[1] С това писмо двайсет полски интелектуалци, сред тях и получилата по-късно Нобелова награда Олга Токарчук, се обръщат към европейските лидери. Апелът, отправен към германците, към французите, към Европейския съюз, е публикуван в „Газета Виборча“, но също и в британския „Икономист“, френския „Монд“, немския „Велт“. Като вик за помощ. Едно от многото предупреждения за Путинова Русия, дошли от Източна Европа.

Поляците и украинците са обединени не само в опита, който имат с руското имперско мислене и зверствата му, те споделят и обща история. Както всички отношения, и тя не е безпроблемна. Ала общото помежду им е причина предупрежденията на поляците за Путин отпреди години да звучат толкова силно. „Този, който продължи да прави business as usual, рискува смъртта на хиляди украинци и руснаци, „екзода“ на стотици хиляди бежанци, както и нови атаки на путинския империализъм срещу млади държави.“

„Eто! – отвръща Сташук, когато му прочитаме тази част от писмото в кухнята на дома му. – Германците ни смятаха за русофоби. А ние през цялото време бяхме реалисти.“

Как да реагираме на това прозрение, че едните са имали право, а другите не са слушали внимателно, когато днес бомбите изравняват със земята една страна? Какъв знак е това за отношенията между Германия и Източна Европа? Тръгнахме на път в търсене на отговори от писателите в Полша – Анджей Сташук във Воловец, Шчепан Твардох в Гливице, Земовит Шчерек във Варшава и Жанна Слоньовска в Краков.

Домът на Сташук е във Воловец, където по-рано са живеели лемките, малцинство, което в Средновековието се заселва недалеч от Карпатите, чувства се отчасти принадлежно към Украйна, а след Втората световна война насилствено е заселено в Полската народна република. Югоизточна Полша, земята на лемките. Оттук започва Украйна.

Книгите на Сташук кръжат около това място, ала очертават на картата далеч по-широк кръг – навътре в Русия, но и по-нататък, към Германия. Написал е цяла книга за нея – Dojczland, пропита с горчив хумор разплата със западния съсед.

Веднъж, разказва той, докато пътувал през Германия като „литературен гастарбайтер“ – подчертава със своя черен хумор двете думи – присъствал на едно свое четене, четенето на един поляк в Германия. За музикален фон организаторите били поканили руски акордеонист. Анекдот, който показва равнодушието на германците към поляците. Вероятно и това, че когато става дума за Източна Европа, германците поглеждат първо към Русия.

В отвореното писмо на интелектуалците се говори и за комплекса за виновност на германците, останал от времето на войната, вина спрямо руснаците, която се изразява в близост. „Германците и руснаците, казва Сташук, това е садомазохизъм.“ Отношение, изпълнено едновременно с удоволствие и болка.

„Западът няма представа от Изтока – казва той. – Тук, в тази част на света, от само себе си се разбира, че руснаците винаги идват. Те не могат да седят мирно.“

В заглавието на отвореното писмо е изписана годината, в която на 1 септември войските на Хитлер нападат Полша, докато британците и французите наблюдават. Годината, в която, на 23 август, външните министри на Германския райх и Съветския съюз – Рибентроп и Молотов, поделят Полша и за пореден път я изтриват от картата, след като през XVIII в. тя три пъти е разделяна между Прусия, Австрия и Русия. Путин му напомня на „зомби“, е казвал и преди Сташук. На оживял мъртвец.

Страхът на Полша от Русия е генетичен, продължава той. Страх, който се основава на опита. И като всички, с които се срещаме, Сташук говори за травма.

На запад пътят продължава през села, обезлюдени, потънали в снега, и градове като Горлице, където през Първата световна война се води битка между Русия, Германския райх и Австро-Унгария. Пейзажът постепенно изгубва своите хълмове, църквите изгубват православните си заоблени форми. „Гореща линия за украински граждани“, пише на една табела край аутобана за Краков. Вече няма сняг, само студ. На хоризонта се виждат горносилезийските подемни кранове. Сякаш сме в друга страна.

Въпрос на морал

Тъмнината заплашва всеки момент да погълне една жена. Лицето ѝ все още се забелязва, тя сякаш се опитва да си поеме въздух. Картината виси в кабинета на писателя Шчепан Твардох в Гливице. Тя е от един цикъл, който художникът е посветил на смъртта на майка си, казва Твардох на своя мек полски.

42-годишният автор е сред най-популярните в Полша, книгите му се продават в шестцифрени тиражи. Той пише на полски, но не се възприема като поляк. Гледа на себе си като на силезиец, пише за борбата за идентичност, за движението между културите и езиците, полски, немски, силезийски. Най-новият му роман „Покорство“ неотдавна беше издаден в превод на немски. Един от многото романи на Твардох, в които действието се развива на фона на война. На работната му маса е натрупан материал за нов роман: книги за болшевизма и сталинизма, за ГУЛАГ и Сибир, за Русия.

Гливице, административен център в Горна Силезия, където на 31 август 1939 г. се провежда атаката срещу радиостанцията „Глайвиц“, послужила като претекст на Хитлер да нападне Полша, се намира в регион, който Твардох нарича своя родина. Там са живели прадедите му от 350 години насам и баба му, починала преди няколко години.

За нея си мислел той, когато преди няколко дни превозвал от границата до Силезия една 17-годишна украинка с пиърсинги на лицето и боядисана в розово коса. Баба му била на 17, когато избягала от червеноармейците, изнасилили жените в селото на дедите на Твардох на 27 януари 1945 г., той знае датата наизуст. „Мислех си, че сега возя моята баба.“

През 2014 г. Твардох е сред подписалите отвореното писмо. Неотдавна той публикува есе във вестник „Велт“, което звучи като продължение на писмото. „Отдавна е време за признание“, се казва в есето. „Нашата политика спрямо Русия е била тотално погрешна. Прави са били Полша, Литва, Латвия, Естония, Грузия, но не Германия и Франция.“

Днес той нарича политиката, която Германия води спрямо Русия след 2014 г., „неморална“, „дълбоко ирационална“. Когато разсъждава защо Западът не е чул предупрежденията, той използва два английски израза. Първият е victim blaming. Западът е пренебрегвал предупрежденията на източноевропейците като преувеличени, съмнявал се е в тях, нямал вяра, така да се каже, на описанията на жертвата, вместо да насочи вниманието си към извършителя на престъплението. Вторият израз е westsplaining (западното обяснение). Начинът, по който на Запад си правят изводи за положението на Изток и не обръщат внимание на опита на засегнатите.

„Днес Киев – утре Рига, Варшава или Берлин.“ Това е заглавието на есето на Твардох във „Велт“. „Знам, че звучи като измислица, не е ли така? Руски танкове в Берлин.“ Наистина звучи като цитат от негов роман. „Ала забравиха ли берлинчани Стената?“

Юпитер изглеждаше по-важен

Дворецът на културата във Варшава е образ на Студената война от бетон. Преди е бил символ на руския империализъм насред полската столица, днес свети в цветовете на украинската независимост. Историята има своите иронични обрати. Синьо-жълтото в този ден се е проточило по улиците край Двореца на културата, показва се от прозорците на полската Централна банка… В синьо-жълто е боядисана стената на една сграда, синьо-жълто е знамето над входа на едно кафене, синьо-жълто е знамето над един бар, където се продава литовска лагер бира, фламандска червена бира, берлинска бяла бира – европейските бири под флага на Украйна, обединени в една варшавска кръчма, чийто праг току-що прекрачва Земовит Шчерек.

43-годишният Шчерек е журналист, писател и активен в социалните медии интелектуалец. Пътуванията му го водят из цяла Европа. През миналия месец е бил в Германия, Холандия, Монако, Италия, Румъния, последно в Сараево, преди да отпътува за Украйна. Романите му често са road novels. В един от тях – „Седeм. Книга на полските демони“, той описва през 2014 г. нападение на Путин над Полша. Наистина като фейк нюз, ала и като символ на изначален политически страх. В годината, когато излиза „Седeм“, Шчерек е на Майдана и лежи в окопите в Донецк. В същата година подписва отвореното писмо. И той е виждал задаващата се война, и той говори за реализъм и западни представи. Ала не гледа на германците като на народ, „разбиращ Путин“. Той познава добре съседите германци, има приятели и роднини там. За него са важни не упреците, а разбирателството.

Европейците, казва той, трябва да гледат на себе си по-скоро като на сбор от отделни части дори когато отделните части на пръв поглед изглеждат толкова различни. Шчерек има своя представа за Източна Европа. За него тя е „астероиден пояс“ между Юпитер (Русия) и Земята заедно с по-близките до Слънцето планети (Запада). Астероиден пояс, който се намира „помежду“, в непрекъснато напрежение. „Този астероиден пояс е моя родина.“

Възможно е заради разположението между Изтока и Запада, заради раздробената от немска гледна точка структура на този астероиден пояс предупрежденията на източноевропейците относно Русия да не се чуват добре на Запад. Юпитер изглеждаше по-важен.

Новата Европа

На гарата в Краков доброволци раздават вода, ябълки и сандвичи, в един ъгъл e натрупана кучешка храна. Момиче държи под лявата си мишница куче, а под дясната – плюшена играчка, провира се сред гъстата тълпа, хваща се за този, когото хареса. Момче се е облегнало на една колона и играе някаква игра на телефона си. Хора клечат около зарядно устройство и зареждат телефоните си, без да откъсват поглед от дисплея. Това е Европа в 2022 г. Моментни снимки на огромното страдание в цветовете на всекидневието.

От войната зависи дали Жанна Слоньовска (43 год.) ще намери спокойствие да чете книги и дори да пише. Точно сега не може да го направи. Чете новини от своите приятели и роднини, следи във Фейсбук как руски войници обстрелват Дома „Слово“ в Харков, историческо място, литературен център, символ на украинската идентичност. Идентичността на Слоньовска се корени в междинността. Тя е родена в Украйна, в Лвив, който се е наричал също Лвов и Лемберг. Там тя е работила като журналистка за полско радио, украинска телевизия и за един руски вестник, после е дошла в Полша. Казва, че се чувства добре във всички тези езици. Не би се отказала от никой, би се чувствала незавършена. Всички са част от нейната идентичност.

Тя не е подписала писмото през 2014 г., по онова време още не е попаднала в светлината на прожекторите. Нейният дебютен роман, написан на полски, за съдбата на четири поколения украински жени, излиза една година по-късно.

Слоньовска влиза в едно кафене встрани от площада в Краков. На входа му са оставени листовки на „Граждани на Краков за Украйна“, първото изречение гласи: „Тук се намирате на сигурно място“. За разлика от останалите писатели Слоньовска не е пътувала до границата. Тя помага на съгражданите си от Краков. „Границата – казва полско-украинската писателка – идва при мен.“

На рафтовете в кафенето са подредени часовници. Един от тях показва пет часа, друг – пет и половина… трети е изгубил стрелките си. Спрелите часовници в краковското кафене се вписват добре в едно време, което мнозина, особено на Запад, само допреди няколко седмици биха сметнали за отминало.

Може би Западът не се е отнасял достатъчно сериозно към дълбокото усещане за заплаха в Украйна просто защото не е познавал страната? Пренебрежителният поглед към Изтока ѝ е известен и от Полша. Между двете световни войни поляците и украинците са живели заедно в една държава, Втората полска република. По време на Втората световна война Украинската въстаническа армия избива полско население. „Между Украйна и Полша все още съществуват много забранени зони“, е написала неотдавна Слоньовска в есе за „Ню Йорк Таймс“.

Андрей Сташук казва в „Шпигел“ преди осем години: „Мнозина поляци възприемат украинците само като работници и чистачки“. И Жана Слоньовска го знае. Ала днес нещо се променя. „Преди украинците бяха определяни негативно, с изрази като „селяни“ и „примитивни“, сега тези асоциации изчезват. На украинците се гледа като на братя, смели бойци, хора с достойнство.“

Ново време за украинците и поляците. Докато Русия се връща назад според Слоньовска… Часовниците в краковското кафене вече са спрели.

Със съкращения, превод от немски Людмила Димова