Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

„В киното, както и в театъра е много важно човек да е отворен към самия момент. Тук и сега.“ С актьора Христо Петков разговаря Деян Статулов

Тази година направихте своеобразен хеттрик в киното – три роли в „Сърцето на машината“, „Бягство“ и „Смирен“. С какво ви привлякоха тези много различни образи?

Така се случи, че заради пандемията всички неща, които правих в киното през последните три години, излязоха на бял свят тази пролет. „Смирен“ го снимахме през 2019 г. още преди ковид. „В сърцето на машината“ беше заснет някъде около локдауна, т.е. „в сърцето на пандемията“, а снимките на „Бягство“ започнаха веднага след това. Три много различни проекта – жанрово, като начин на снимане, а също и от гледна точка на персонажите. В „Смирен“ играя режисьор на документални филми – нещо като алтер его на режисьора Светослав Драганов. В „Машината“ съм Иглата – затворник, осъден с доживотна присъда, а в „Бягство“ изпълнявам ролята на Боян – родопчанин, който след проблеми с наркотиците работи като отговорник в комуна за наркозависими. Оказа се, че през 2020 г., когато целият свят беше в застой, аз работих повече, отколкото през целия си досегашен опит в киното. От една страна, беше доста трудно, но от друга, страшно зареждащо.

Въпреки различията има ли собствена черта, жест или друг знак, които пазите във всяка от ролите? Като актьорска и личностна идентификация.

Каквото и да прави един актьор, колкото и добър да е в превъплъщаването си в различни образи и роли, не може тотално да избяга от себе си. Няма значение какво играе и колко далечни един от друг са образите, винаги нещо от самия него присъства в интерпретацията. Колкото и да се стремиш да си някой друг, има нещо подсъзнателно, което свързва теб като човек с персонажа, който пресъздаваш. Не мисля, че то отнема от силата на образа. Напротив, прави го твой, защото го разграничава от начина, по който друг актьор би подходил към ролята.

Актьорът черпи вдъхновение от различни източници, но имате ли роли, за които няма референция – абсолютна фикция?

Черпя вдъхновение от абсолютно всичко, което ме заобикаля. Понякога гледам филми и чета литература, свързана или близка с даден персонаж. Слушам музика, която евентуално персонажът също би слушал. Но нещо, случило се непосредствено преди заснемането на някоя сцена, може да повлияе на интерпретацията ми. Мисля, че в киното, както и в театъра е много важно човек да е отворен към самия момент. Тук и сега. Ако сетивата ти са изострени, това дава възможност да се случат неща, които не си измислил или предполагал, че могат да се случат в дадена сцена. Затова много често вдъхновението идва най-вече от партньора в сцената, а не от самия теб.

Не спирате да играете и в театъра. Как успявате физически и психически да запазите форма и концентрация?

Понякога е сложно да се съчетаят киното и театърът, но не се оплаквам. Аз обичам да съм поставен под подобен вид напрежение. С „Бягство“ например беше много особена ситуацията, защото постоянно трябваше да пътувам между София и Триград. Когато настъпи локдаунът, бях на седмица от премиерата на „Капитал(на) грешка“, постановката на Иван Пантелеев в Народния театър. Когато започнахме снимки с Виктор Божинов, възстановихме и репетициите в театъра и се наложи да лавирам между снимките и репетициите. Така стана, че премиерата в театъра беше в разгара на последните снимки в Родопите. Сутрин репетирах от 10 до 13 часа в театъра, в 13:30 паля колата, пътувам до Триград. В 16 часа започвам снимки. Снимам до 5:30 сутринта и се връщам в София. Спя от 8 до 10 и после пак цялата процедура. Имах такива три дни около премиерата и беше много изморително, но успях да свържа двата края, както се казва.

Вероятно е имало и период на почивка. Какво правите в такива моменти?

Последният подобен период беше в далечната 2007 г. Тогава нямах никакви репетиции, не снимах нищо и започнах работа по един мой собствен проект – моноспектакъл. Все още не съм се отказал от него и продължавам да работя по тази идея. Може би след няколко години ще успея да я осъществя.

Има ли разлика в начина на подготовка на роля в киното, телевизията и театъра?

В театъра ролята се изгражда по време на репетициите. Често за около месец-два. После идва периодът на „въртене“, когато представлението се играе по няколко пъти на ден пред празен салон и „публиката“ са режисьорът и няколко чистачки от театъра. След премиерата започват редовите представления, които в началото са по-начесто, а после – по 2–3 на месец. Ролите в театъра се градят и след това. Аз мисля, че е възможно да откриеш нови неща за персонажа си дори и десет години след премиерата, ако представлението продължава да се играе. В киното е съвсем различно. Много рядко има репетиции, преди да започнат снимките. Няколко разговора с режисьора, евентуално прочит на сценария с другите актьори и после идва денят на снимките. И всичко се решава тогава. Разбира се, после има монтаж, но каквото направиш в този ден, това е. И двата начина имат своите плюсове и минуси, но аз си обичам работата и съм щастлив, че мога да правя това, което ме вълнува и вдъхновява. В този смисъл съм късметлия!

С какво българският актьор се различава от този на Запад? Като методология на работа, система или битие.

Основната разлика е в репертоарния начин на работа в театъра. На Запад едно представление се репетира за около месец-месец и половина. После има премиера и от там нататък се играе всяка вечер в продължение на месец или по-дълго. Тук съм имал представления, които съм играл в продължение на 7 години, но не повече от 2–3 пъти на месец. Това изисква съвсем различна физическа и психическа настройка на актьора. В киното също има разлики. В чужбина периодът за подготовка, репетиции и снимане е в пъти по-дълъг от този в България. Тук много рядко филм се снима за повече от 30–40 дни, в чужбина само една сцена може да бъде заснета за същия период. Със сериалите разликата е фрапираща. Един епизод на чужд сериал обикновено се снима за месец, тук имаме 3, най-много 4 дни за серия. Това няма как да не се отрази на качеството. Друга съществена разлика е в заплащането. Не ми се навлиза в тази територия, защото ще се депресираме взаимно.

Какво според вас трябва да се промени в театъра и киното, за бъде работата ви ясна и предвидима?

Условията, подготовката и отношението към тези сфери трябва значително да се подобрят и това веднага ще се отрази на качеството. Истината е, че 90% от българските актьори живеят на ръба на мизерията, но това не влияе на отдадеността им на професията. В България има много голям потенциал за направата на представления, сериали и филми от световна класа. Въпросът е да се направи нужното хората, които се занимават с изкуство, да работят в нормални условия.

Към кои роли имате афинитет?

Нямам предпочитания. Според мен е важно човек да преценява добре какво и кога прави. Има роли, които съм отказвал заради момента, в който са ми предлагани, други – заради различия във вижданията с режисьора или сценариста, трети – поради финансови причини.

Както по света, така и в България се снимат много сериали. С какво те промениха работата на актьора?

Сериалите са добра школа за актьора пред камерата. Там времето е кратко, а обемът на работата – голям. Така се трупа важен опит. Предполага се, че колкото повече снимаш, толкова по-добър ставаш, но и това не е докрай вярно. Важното е да имаш нагласата, че винаги можеш да научиш нещо. Другото е така наречената „слава“. Тя се изчерпва с това, че хората те виждат „по телевизора“ и съответно те „познават“. В това няма нищо лошо, разбира се, но има и такъв момент, че в театъра ти се радват само защото са те виждали в някакъв сериал и си им познат от телевизията. Това измамно усещане би могло да подведе актьора. Чудесно е, че се снимат сериали, особено когато са качествени. Би ми се искало да има повече жанрове и формати, защото много често границите се размиват и всичко се превръща в един безкраен криминален сериал с елементи на „Робинята Изаура“. И този сериал се върти по всички телевизии.

Вероятно много млади актьори биха искали да последват вашия професионален път. Как го преценявате до момента?

Имах голям късмет с преподавателите си в НАТФИЗ, после с режисьорите, които ме „подхванаха“ веднага след завършването ми. През цялата ми кариера съм имал щастието и късмета да работя с кадърни и талантливи хора. Не обичам да давам съвети, но бих казал, че най-важното е човек да слуша интуицията и сърцето си. Важно е да останеш любопитен към света, към работата си и хората. Може и да звучи банално, но аз вярвам, че човек се учи, докато е жив!

Христо Петков завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2002 г. в класа на проф. Надежда Сейкова. Първите си ярки театрални роли изгражда в ТР „Сфумато“. От 2012 г. е в трупата на Народния театър. През 2019 г. получава награда Икар за второстепенна мъжка роля, за Хаджи Станьо в „Наблюдателите“ от Константин Илиев. Христо Петков е популярен и с ролите си в киното. Участва в „Лора от сутрин до вечер“, „Дзифт“, „Възвишение“, „Ловен парк“, „В сърцето на машината“, „Смирен“, „Бягство“ и др., както и в много сериали и късометражни филми.