Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

„Независимо какви са заплахите за демокрацията и свободата, независимо колко токсична е атмосферата или колко някои хора тероризират нас и обществата ни – знаете, че имаме проблем с крайната десница – никога няма да приемем това за нещо нормално.“ Думите, с които актьорът Самуел Финци откри Филмовия фестивал в Берлин преди две години, звучат все по-актуално. От самото начало провеждането на „Берлинале“ в разделения на окупационни зони град е трябвало да даде политически знак, да бъде „витрина на свободния свят“. Разбира се, от източната част на Берлин се отправят критики, тъй като филми от социалистическите страни са изключени от официалната програма до 1974 г. Но „Берлинале“ постига голям успех и изпълва със съдържание своята мисия и първоначална идея.

В историята на киното блясъкът на фестивалите винаги е свързан със суетата на звездите (или отказа от нея), дефилето на червения килим, папараците, купоните и наградите. Но има и още една много съществена част – политическите послания, които отправят творците, изправили се на подиума, за да връчат или получат награда. Тези речи са важни, защото погледите на милиони зрители и почитатели са отправени към произнасящите ги. Особено към актьорите, които съвсем естествено са обект на възхита и често на подражание. Всяка дума и жест са важни.

Тази година мнозина очакваха организаторите на церемонията на наградите на Американската филмова академия да запазят екранно време за видеообръщение на украинския президент. За съжаление това не се случи (за разлика от церемонията на наградите Грами), а подкрепата за Украйна, която дадоха Франсис Форд Копола и звездите от „Кръстникът“ Робърт де Ниро и Ал Пачино, беше заглушена от шумния отзвук на арогантното поведение на Уил Смит.

В историята на киното всеки фестивал и неговите награди отразяват моментното състояние на обществото. Най-горещите и дискутирани теми на нашето време винаги са в ракурса на творците и техните филми – климатичните промени, неравенството между половете, расовата дискриминация, военните и политическите конфликти в различни краища на света и пр. На големите международни форуми чувствителността е още по-изострена, защото те събират на едно място творци от цял свят. Всеки автор идва не само с проблематиката на своите филми и собствената си позиция по отношение на локалните проблеми на региона, в който твори и живее, но и излага гледната си точка към глобални теми, които вълнуват всекиго по света. На тези фестивали творците потвърждават своя стремеж за идентифициране с конкретна общност.

Точно това правят през 1968 г. на фестивала в Кан режисьорите от френската Нова вълна и филмовите критици от сп. Cahiers du Cinéma (сред тях Жан-Люк Годар и Франсоа Трюфо), които завладяват Фестивалния дворец и призовават организаторите да закрият форума пет дни преди неговия край в знак на солидарност с работниците и студентите на барикадите в цяла Франция. Припомням, че тогава директорът на френската филмотека Анри Ланглоа е освободен от поста си и така са скандализирани не само студентите, но и любителите, които са посещавали неговите прожекции на редки кинокласики. Разгневени на правителството, младите хора на Париж излизат на улицата с първоначалната идея да защитят един човек, но бунтът прераства в нещо много по-голямо. Студентските протести във Франция водят до обществени реформи в Европа. През същата година от другата страна на Желязната завеса, в Чехословакия, започва Пражката пролет. В полските университети също протестират за повече свобода на словото и реформи.

Години по-рано, през 1936 г., в Америка – на церемонията на наградите Оскар за първи път е отказана златна статуетка. Сценаристът Дъдли Никълс отказва да получи престижната награда и с това предизвиква смут сред присъстващите, а и много коментари във вестниците. Авторът не приема статуетката за най-добър сценарист за филма „Информатор“ в знак на подкрепа за мащабната стачка на Гилдията на сценаристите, срещу която активно се борели всички филмови студиа. Продуцентите просто не искали да съществува подобно обединение.

По друга причина един от най-големите актьори в историята на киното също отказва наградата. Марлон Брандо трябва я получи за ролята си във филма „Кръстникът“. Той праща актриса, представяща се за индианка, с реч, написана от него, която е дълга цели 15 страници. Актьорът Роджър Мур стои до нея крайно изненадан с наградата в ръце, докато тя изчита „протестната нота“ от Брандо. „Той много съжалява, но не може да вземе тази награда и причината е начинът, по който се третират американските индианци днес от филмовата индустрия и телевизията.“ След този прецедент Академията забранява на заместници да получават наградите.

През 1996 г. публиката приветства с бурни ръкопляскания и сълзи актьора Кристофър Рийв, който пристига на церемонията в инвалидна количка. Година по-рано инцидент е парализирал от раменете надолу звездата от „Супермен“. Въпреки травмата си той продължава да работи в киното и телевизията, като се бори за вниманието на индустрията към проблемите на хората в неравностойно положение и освен това открива център за обучение на парализирани хора.

През 1993 г. актьорът Ричард Гиър излиза на церемонията, за да връчи награда, но преди това изнася пламенна реч, с която публично осъжда окупирането на Тибет от Китай и „ужасяващото положение с правата на човека“. След тази реч на Гиър е забранено да посещава Китай. Актьорите Сюзън Сарандън и Тим Робинс също се възползват от високата трибуна на Оскарите, за да протестират срещу правителствената политика на САЩ срещу ХИВ позитивни бежанци от Хаити, които са държани насила зад решетките. Тогава президентът на Академията пише: „Когато съм поканил някого да представи номинираните в определена категория награди, не е редно той да се възползва от това, за да изрази личните си политически пристрастия“. Това обаче не пречи на звездите да представят своите политически позиции. След като изигра ролята на болен от СПИН във филма „Филаделфия“, Том Ханкс отдаде почит на многото жертви, които всяка година са засегнати от това заболяване. Докато наградите Златен глобус все още имаха тежест, Мерил Стрийп не пропусна да критикува избирането на Доналд Тръмп за президент: „Тази година имаше една роля, която ме остави без думи. Не беше добра, но беше печеливша. Той се сдобива със сила, правомощия и отговорността да управлява една огромна държава. Това разби сърцето ми. Той спечели благодарение на обидите, мръсните номера и подмолните си действия и сега позволява на други хора да действат по същия начин“. През годините Робърт де Ниро, Леонардо ди Каприо, Кейт Бланшет, Франсис Макдорманд и други техни колеги изразяват свободно своите политически възгледи.

Българските творци са далеч от тези традиции. Причините вероятно могат да бъдат потърсени назад във времето на социализма и липсата на гражданска култура. Задушаващият обръч на комунистическата цензура (въпреки спорадичните опити за протест през филмите) няма как да позволи подобни лични позиции да бъдат изказани гласно. Минаха повече от трийсет години от промените, но и днес българските творци бягат от идеята да споделят политически си пристрастия пред обществото или открито да заемат позиция. Един от редките случаи е през 2010 г., когато мнозина решиха да напуснат фестивала „Златна роза“ в знак на протест срещу държавната политика в областта на киното. Подобни, но по-скромни и беззъби инициативи имаше и през следващите години, от което не последва нищо. Трябва да изминем дълъг път, за да можем с открито лице да застанем пред обществото.

Все още сме далеч от реч като тази на Хоакин Финикс, който при получаването на наградата Оскар за участието си във филма „Жокер“ реши да говори от името на „безгласните“: „Мислих много за някои тревожни проблеми, с които се сблъскваме всички… Дали говорим за неравноправие между половете или расизъм, правата на коренните жители или правата на животните, ние говорим за борбата срещу несправедливостта. Говорим за борбата срещу вярването, че една нация, един човек, една раса, един пол, един вид има правото да доминира, използва и контролира друг безнаказано“.