Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Повелителят на Кремъл не е луд, а самозаслепен, причините са от психосоциално естество, настоява известният френски историк, съставител на „Черната книга на комунизма“ в статията си във в. „Фигаро“

Войната, която Русия започна срещу Украйна, стъписа и смути повечето наблюдатели, които заповтаряха на воля: „Никога не съм си представял това“. След три месеца война, която трябваше да трае три дни, „невъобразимото“ си остава тайна. Да не би Владимир Путин наистина да е полудял? Като историк смятам, че сме изправени пред „психосоциален процес“ (взаимопроникване между психологията и социалния живот), който води до логически делириум.

Става дума за симптоматично разстройство у диктаторите на ХХ век със силна идеологическа обремененост, като се започне с Ленин – основателя на първия тоталитарен режим в историята, създател на радикалната марксистка фантасмагория. Техните речи и тяхната политика изглеждат логични, ако под това се подразбира съответствие между средствата и политическите цели. И все пак техните цели произтичат не от лудостта, но от делириума според дефиницията на това понятие, дадена в речника „Робер“: „Психическо смущение у една личност, изгубила контакт с реалността, която възприема и твърди неща, несъответстващи на действителността или очевидността“. Лудостта и делириумът, термини, възприемани като синоними в разговорния език, са в действителност обаче твърде различни неща.

Владимир Путин е живял в съветския свят, великолепно описан от Джордж Оруел в прочутия му роман „1984“, където речта перманентно прекроява реалността. Масовият терор бива наричан „революционна справедливост“, диктатурата на пролетариата се превръща във „власт на работническата класа“, обскурантизмът е „социалистическа култура“, войната – pax sovietica (съветски мир). От шестнайсетгодишен Путин мечтае да стане част от КГБ, сетне бива взет на работа в тайните служби и обучаван за шпионин, научава се по методите, описани от Оруел, на „двоемислието“ на личността, живееща в паралелна реалност. Така този човек, който, ако използваме едни думи на Жорж Брасенс, „не блести нито с вкус, нито с ум“, си устройва съществуването, радвайки се на щастието да членува в Комунистическата партия, която ръководи втората световна свръхсила, и едновременно с това да работи в КГБ, въоръжената ръка на същата тази партия, която безнаказано упражнява терор. Нима Ленин не бе заявил, че „всеки добър комунист е добър чекист“?

За да придаде сцепление на двата си живота – на своето съветско и постсъветско съществуване – Путин се заема с изграждането на фантазмено идеологическо здание, центрирано върху неговите логически делириуми.

Скромният чекист Владимир Путин, привикнал с живота в света на „тоталитарното щастие“ (Бернар Брюнето), изведнъж вижда как всичко това гръмва и отива по дяволите след падането на Берлинската стена през 1989 г. и още веднъж през 1991 г. с разпада на Съветския съюз. Защото неговият свят – външният (на шпионин в ГДР), но и вътрешният: усещането за чекисткото всемогъщество и за историческа легитимност на комунизма – изведнъж се разлетява на парчета и го оставя на произвола на съдбата.

Случайностите в живота – това, че е следвал в Ленинград, където негов преподавател по право е бил Анатолий Собчак, кмет на града след 1991 г., както и скритата, но съхранила се сила на КГБ му помагат да си намери работа, а след това дори да оглави ФСБ (Федералната служба за сигурност), което пък му открива пътя към бляскава кариера – към президентския пост в Русия. Психологическият травматизъм обаче си остава дълбок, явно причинявайки му силни страдания, за което той признава през 2005 г.: „Разпадът на СССР беше най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“.

Всичко това явно е и негова лична катастрофа. Ето защо, за да съвмести своя съветски и постсъветски живот, Путин влиза в процес на делириум, дефиниран от Йожен Минковски (френски психиатър с руски корени, роден в Санкт Петербург през 1885 г.) по следния начин: „Специфичната форма на делириумната идея не е нищо друго освен опит на мисленето, останало си непроменено, да намери логическа връзка между различните сегменти на рушащата се цялост“.

За да се изплъзне от жестоката реалност, Путин се е заел да реконструира своя фантазмена цялост, базираща се върху три логически делириума.

Първият от тях е опитът да се възстанови геополитическото величие на Съветския съюз, основаващ се върху пълното отрицание на историческото поражение на комунизма, който през 1989 г. изгуби Студената война. Съответно през 1991 г. това доведе до пълен фалит на абсурдната система, отхвърляща частната собственост и основаваща се върху режима на масов терор, установен след 7 ноември 1917 г. Никоя от източноевропейските държави обаче, озовали се за цели десетилетия зад Желязната завеса, няма желание да се върне пак назад. За да легитимира проекта си, Путин изцяло заложи на победата на СССР срещу нацизма през 1945 г., като напълно „забрави“, че началото на Втората световна война стана възможно след пакта между Хитлер и Сталин, който унищожава съществуването на Полша (и на Западна Украйна), на балтийските държави и на румънска Бесарабия (Молдова).

Вторият делириум на Путин е изграден върху митологията за величието на руската царска империя, смесваща самодържавието с тоталитаризма. В това отношение той се обляга върху геополитиката, отстоявана от руските крайни националисти, обвързващи зоната на панславянското влияние – овехтяло, след като е бил установен принципът за самоопределение на народите през 1918 г. – с експанзионистичната визия за една Евразия (отхвърляна решително от европейците), както и с митологията за официозната Руска православна църква, която би трябвало да осигури единството на славяните, независимо че след 1929 г. тя е креатура на НКВД-КГБ.

Третият делириум препраща към фантазмите за единството на „братята“ или на „народите братя“, тоест на руснаци и украинци. Въпреки вековните си взаимоотношения с руснаците украинците бързо разбират (включително между 1917 г. и 1956 г.), че болшевиките се стремят с всички средства – в това число и с прочутия геноцид чрез глад (Голодоморът от 1933–1934 г.) – да им попречат да градят своя култура, нация и държава. Ето защо, след като през 1991 г. се сдобиха с независимостта, за която са мечтали от векове, украинците показаха, че в духа на традициите на свободното казачество, бунтуващо се срещу руските самодръжци, те са силно привързани към своите свободи и към изграждането на правова държава.

Така Путин се самоотрови със своите три делириума, които го доведоха до извършването на непростими грешки: нито за миг той не допусна масовата въоръжена съпротива на украинския народ, единния отговор на Европейския съюз, почти пълното единодушие на Общото събрание на ООН срещу него, нито силата на американските санкции, които бяха наложени на Русия. По същия начин – макар и сравнението да не означава пълен знак на равенство между двете личности – Хитлер не бе в състояние да предвиди през септември 1939 г., че Франция и Великобритания ще му обявят война заради Полша, нито че Съединените щати ще влязат във войната, което се оказа фатално за нацистка Германия.

Изначалната идеологическа ненавист на Путин към демокрацията ще струва обаче твърде скъпо на Русия и сериозно ще накърни образа ѝ през целия XXI век. Марсел Пруст сякаш го е предвидил, когато е писал, че „фактите не проникват в свят, изцяло обитаван от нашите вярвания“.

Превод от френски Тони Николов