Задължението да бъдеш свидетел. Разговор с Борислав Скочев
С Борислав Скочев разговаря Тони Николов
Изследването на Борислав Скочев „Концлагерът Белене 1949–1987“ („Сиела“, 2017) е резултат на десетгодишна работа в архивите на Държавна сигурност, Политбюро, Министерския съвет и отдел „Затвори” в ЦДА, документи в архива на Радио „Свободна Европа“. Книгата бе отличена с първа награда за хуманитаристика на Годишните награди на Портал Култура (2018).
Кога за първи път чухте за „Белене“, по-точно за лагерите на остров Персин и Щурчето? Заличената през годините памет ли беше подтик за вашето изследване?
Най-вероятно съм чул това име още в детството – дядо ми имаше приятели, които са били в концлагера. Но разбрах какво е „Белене“ от първите лагерни спомени, публикувани през 1990 г. И въпреки че общественото внимание бързо се пренасочи към настоящето на прехода, през следващите години бяха публикувани много спомени, тъй че паметта беше отчасти възстановена, но и маргинализирана. Най-вече оставаха бели петна в знанието ни за технологията на тази репресия.
„Белене“ не е нито първият, нито последният концлагер в НРБ, както отбелязвате в книгата си. Защо именно той се превърна в символ на онова, което Стефан Бочев нарече „сказание за концлагерна България“, в символ на несвободата?
Има няколко причини, но главната е, че „Белене“ е същинският тоталитарен концлагер. Той служи не само за изолация и репресия на политическите противници, както лагерите от първите 4–5 години след 1944 г. В него са изпращани политически невинни по мерките на нетоталитарния свят хора. Самото негово създаване през лятото на 1949 г. съвпада с въдворяването на няколко хиляди „неплакали“ за смъртта на вожда Димитров. Хана Аренд казва, че групите напълно невинни хора много повече от другите съответстват на радикалния тоталитарен експеримент по пълното им лишаване от граждански права и унищожаването им като субект на правото. А „Белене“ през цялото си съществуване се опитва да докаже фундаменталното тоталитарно убеждение, че „всичко е възможно“, като извърши най-радикална промяна на човека: от лидер – в безлична единица на социалистическото общество, от личност – в доносник, от опозиционер – в декламатор на социалистически лозунги, от свободен селски стопанин – в колхозник, от българин – в македонец, от турчин – в българин, от християнин или мюсюлманин – в човек без вяра и традиции, от баща, майка, брат – в предател на сина и брата си...
Работихте над книгата си цели десет години. Какво още разбрахте за онзи период, след като изчетохте хиляди страници в архивите и спомените на толкова хора, преминали през страданието?
Струва ми се, че погледът откъм концлагера може да даде много ясна картина на целия режим – нали той, по думите на Хана Аренд, е централната и най-последователна институция на тоталитарната власт. В концлагерното стопанство като под лупа се вижда безумието на социалистическата икономика. Въдворяването демонстрира развитието на репресията като цяло – от масова и демонстративна към фокусирана и прецизна, прикрита като неполитическа, от произвеждаща всеобщ страх в обществото към събуждаща призраците на страха, когато се налага. Разбрах също, че принудителната идеологическа обработка, на каквато бяхме подложени и ние, извън лагера – нелепа, посредствена, кампанийна – не е имала за цел да убеди, а да унизи и принуди към болестно двуличие. Очевидна е и нарастващата зависимост на режима от икономическите връзки със Запада – тя е причина за закриването на ТВО „Белене“ през 1959 г.; подписването на Хелзинкските споразумения през 1975 г. води до нов Закон за народната милиция, който премахва изселването, а съответно и концлагерните общежития в Белене и Ножарево; това е и една от причините за закриването на „Белене“ през 1986–1987 г.
Вярно ли е, че в архивите не са останали никакви фотографски свидетелства за лагерите?
Убеден съм, че визуалните документи в архива на МВР са били прочистени, тъй като те са най-непосредствени и въздействащи. Затова и бях удивен, когато намерих снимки, макар и не от лагера, на момичета и момчета, задържани като „хулигани“ в началото на 1958 г., защото носели палта дъфълкот („ямурлуци“), тесни панталони и „конски опашки“ или танцували рок – акция на МВР, която изпраща в концлагера близо 1700 младежи. Очевидно това е пропуск при прочистването. Попаднах и на снимки на младежки принудително трудови лагери от 1949 г. и на снимка от 1957–1958 г. на моторницата „Чавдар“, с която телата на загиналите в „Белене“, а по-късно и в Ловешкия лагер, са откарвани за тайни погребения в плиткия пясък на беленските острови. Но те са в личен архив, предаден в Държавния архив, а не от архива на някоя от тоталитарните институции.
Примо Леви настоява, че писането за тоталитарното зло има само една цел – да ни освободи вътрешно. Защо обаче няма консенсус на паметта за комунистическия режим?
Да, Примо Леви пише, че опитът за вътрешно освобождение е бил основният стимул за написване на книгата му. Но същевременно той пише за необходимостта да разкажеш на „другите“, която го обсебва още в концлагера, и за задължението да бъдеш „свидетел“. Леви говори за две категории оцелели: тези, които искат да забравят и за които страданието е нещо външно, нахлуло в живота им, което трябва да отстранят, и другите, за които помненето е дълг, те не искат да забравят и не искат светът да забрави, защото смятат, че техният опит не е безсмислен. Александър Солженицин посвещава „Архипелаг ГУЛаг“ на хората, „които не доживяха да разкажат това“, и възприема мисията си като битка с онези, които са им слагали белезниците, а сега примирително възпират: „Недейте да ровим в миналото!“.
Свидетелстващите за българските комунистически концлагери също са отдадени на този дълг. Легендарният лагерен лекар д-р Никола Грозев казва: „Човек би трябвало всичко да забрави като преживяно, като видено, но ми се струва, че сме задължени пред поколенията, пред хората и пред света да кажем тази истина, за да не се повтаря“. Атанас Москов посвещава спомените си на приятеля си социалдемократ Цвети Иванов, оставен да умре без лекарска помощ, чиято смърт нарича предумишлено убийство. Стефан Бочев смята, че публичното казване на истината освобождава обществото; той си възлага да бъде летописец още в лагера и в бележките си чертае схема на мястото, където е убит анархистът Йондев, защото отстоявал човешката си стойност – да могат „бъдещите“ да го почетат, „за да уважават себе си“. Независимо дали конкретният мотив е да се предаде този страшен опит на следващите поколения, за да не се повтаря, дали е търсене на морално или съдебно възмездие, или е изпълнение на дълг пред загиналите, в същността си това е противопоставяне на забравата. На „организираната забрава“, както я нарича Хана Аренд, която е едно от основните средства на тоталната власт за създаването на нова „реалност“ и за окончателното унищожаване на човешката личност чрез изличаването на следите от нейното съществуване.
И тъй като онези, които „слагаха белезниците“ и които организираха забравата, са още активни, обща национална памет засега е невъзможна, от тях ще продължим да чуваме: „Недейте да ровим миналото!“ и „Единение!“. Има и друго. Въпреки че уроците на историята винаги остават ненаучени, те все пак са една опасност за планиращите реванш, които са окрилени от все по-агресивния нов – или по-точно усъвършенстван – руски тоталитаризъм.
Успехът на книга като „Концлагерът Белене 1949–1987“ освен всичко друго не е ли знак за връщане на интереса към литературата на факта? Към една нова проза на „оголения живот“ (Джорджо Агамбен), която ни казва нещо важно и за нас самите?
Това е въпрос, на който ми е трудно да отговоря. Може би интересът е заради неизвестното в близката ни история. Или защото травмата на хиляди български семейства има нужда от отстранен и аналитичен разказ, за да бъде освободена от мълчанието. А може би наистина има необходимост да се научи повече за границата, отвъд която не е известно дали човекът остава човек. Това е тема на последната глава от изследването и трябва да отбележа, че в българските лагери по ред причини, но не и по „вина“ на режима, човешката деградация не се случва в мащаба и дълбочината на съветските или нацистките концлагери.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук