Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„Бъдеще на Античността“, Кирил Мерджански, съст. Ирен Иванчева, издателство ФО, 2021 г.

В самия край на 2021 г. излезе един сборник, чиято поява със сигурност може да бъде определена като събитие. Посветените в подготовката му знаят, че неговото създаване се обсъждаше от доста време. Когато разгледа готовото книжно тяло обаче, читателят ще си даде сметка защо се е получило забавяне и защо първоначалното намерение томът да е по повод 60-ата годишнина на Кирил Мерджански се осъществява с отлагане от няколко години.

Изданието е истински всеобхватно и си е поставило за цел да представи цялостно фигурата на едно от знаковите имена от 90-те. Томът е библиофилски и обхваща всички посоки от творчеството на Мерджански, маркира преводите на негови текстове, рецепцията му. Но най-вече съдържа великолепна анкета, която Ирен Иванчева е направила с поета и която допълнително обяснява нуждата от време, осмисляне, обобщаване, накратко – от въпросното забавяне. Защото тази анкета не е просто с автора Кирил Мерджански, тя е с твореца, представител на едно поколение, което се формира през 80-те, но се налага през 90-те. Едно поколение, което събира в себе си две различни епохи, способно е да осмисля прехода и промените и може да даде оценки за историята и настоящето.

В съдържателния си предговор към тома Ирен Иванчева пише, че той е и своеобразен опит да се противостои на маргинализацията. И това наистина е така, защото в българския контекст в оборот са само тези имена, които са пред очите на критици и читатели. Отдалечените – било на разстояние, било като нагласа и манталитет, лесно се забравят. В този смисъл томът ще помогне на новите поколения да възприемат един автор, който не е в устата на всички. Справедливостта обаче изисква да кажем, че Кирил Мерджански е поет, който се изучава в университетските курсове по съвременна българска литература и е сред водещите примери на класиците в работата им по рецепцията на Античността в българската литература. Нещо повече, в тези курсове той е сочен като емблематичен поет на постмодерното, при това на онова постмодерно, което по особен начин заиграва и усвоява модерното, пази някаква алюзия за авангарда и залага много на играта, мистификациите, езиковия експеримент.

Томът събира цялата поезия на Кирил Мерджански, включително новите му текстове, и ни позволява да я четем не само през постмодерната парадигма, но и през учеността, през гласовете на предшественици като Дън и Елиът, Бродски и Рупчев, както и през темата за изгнаничеството, другостта, чуждостта.

Специално внимание заслужават пиесите на Мерджански, които се вписват в една много силна линия в световната литература, която позволява да се преосмислят антични митове и персонажи за нуждите на настоящето. Така разказите за Едип, за Тирезий заговарят с гласа на настоящето и позволяват финия и ненатраплив диалог, който структурира цялостния проект на Мерджански – диалога между историята и днешното. Но на него и това не му е достатъчно – през въпросния диалог той отваря и към бъдещето, към прогностиките, които стъпват върху идеята за повторителността, не/усвоените уроци, преражданията, изобщо върху идеята, че познаваме ли Античността, ние можем да градим своите разкази за човешкото, защото то винаги е било и ще бъде уязвимо и крайно. Светът – внушава писането на Мерджански – е сбор от врати, преходи от вътре към вън и обратно, без да се знаят отговорите, защото вътре не говорят, вън не чуват, но в цялата тази какофония все пак е важно да се стои, да се оцелява и да се върви напред.

Или, по-скоро при Мерджански всичко е въпрос на виждане, на очи. Но както е известно, за да се гледа, е нужна смелост. Неслучайно в „Тирезий Слепият“ се говори за дръзналите да погледнат през бронята, през свалената защита – всички те ослепяват, биват наказани и очите им изтичат. Но те вече знаят. Едип също сънува слепотата си, сънува изкълваните си очи и тогава вижда слънцето, но не знае с чии очи го гледа в съня си. Но все пак това го дарява с разбиране. Така във време, подвластно на пророчества, един художествен текст също казва, че пророкуването винаги е от полза. Дори ако след него по лицата се виждат „предишните надежди и безсилие“.