Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„Оказа се, че книгите ми са нещо като мост между родителите и техните неразбираеми, непоносими тийнейджъри.“ С писателката Юлия Спиридонова разговаря Марта Монева

Юлия, поводът за срещата ни е новата ви детска книга. А какъв беше поводът да я напишете? Кой се крие в сянката на щуреца?

Имах съвсем друга идея за книга, даже вече бях започнала да работя по нея, когато се случи нещо много страшно – едно българско дете беше вербувано от терористична организация. Институциите, които би трябвало да се занимават със случаи като този, се оказаха, каква изненада, абсолютно безполезни. Медиите с нищо не помогнаха, както винаги търсеха само скандала и хвърлиха вината върху родителите. Случаят много бързо се покри – дали заради политически интереси, дали заради това, че толкова сме свикнали със страшни новини, че всяко чудо е за три дни.

Сякаш малцина си дадоха сметка, че такова нещо може да се случи с всяко дете. Опасностите в интернет се множат от ден на ден – терористи, педофили, измамници, алчни или просто откровено глупави хора. Ние, възрастните, попадаме в техните капани, а какво остава за децата. Пандемията още повече усложни ситуацията – децата непрекъснато са в мрежата. Целият им живот се пренесе онлайн. А там дебнат маскирани чудовища. Кой би предположил, че щурецът, това симпатично насекомо, може да се окаже толкова опасно?

Тогава реших да напиша роман по изпитаната вече рецепта – много забавна, щура история на трудна, тежка тема. Така се появи „Сянката на щуреца“.

Имате ли контакт с детето, вербувано от терористична организация? Как се развива то?

Не съм си позволила да се натрапвам на семейството, тези хора преживяха достатъчно. Това е причината да не пиша книгата по действителен случай, а да измисля една съвсем различна история.

Какво се случва с гласа на детето през последните години?

Струва ми се, че между поколенията вече има дълбока пропаст. Децата все повече се отчуждават и потъват в свои светове, все по-трудно разговарят с нас, възрастните. Може би защото не вярват, че ще бъдат изслушани и разбрани? Затова още повече се радвам на всяко писмо, което получавам, и високо ценя доверието на читателите си.

Ще споделя и нещо много лично. В нашето семейство открай време си имаме такъв ритуал, четем си преди лягане. Често по време на вечерното четене децата споделяха неща, които смятам, че иначе никога нямаше да чуем от тях. Ето още една причина да четем заедно, без значение, че децата отдавна вече четат и сами. Още повече, малките се чувстват важни и пораснали, ако ги помолите те да ви почетат. Кой знае, тогава пък вие може да решите да споделите с тях нещо, което иначе никога не бихте им казали?

По повод на щуреца се сещам за английските тийнейджърки, които преди няколко години избягаха в „Ислямска държава“, подстрекавани от терористи. Различават ли се според вас децата в България от тези в Англия, където живеете и работите? В сходни условия ли растат и се развиват?

Съдейки по това как синовете ми веднага намериха общ език с английските си връстници, младите хора вече май по нищо не се различават. Това пък е добрата страна на онлайн общуването – светът наистина се превърна в едно глобално село.

По-скоро намирам разлика между софийските деца и тези в малкия град, в който живеем. Тук децата прекарват доста време на открито, а и родителите им много повече се занимават с тях. Особено татковците. Сутрин рано, когато тичам по крайбрежната алея, по-често се разминавам с татковци с бебешки колички, отколкото с майки.

Някой у вас носил ли е рокля на зелени водорасли?

Уви, нямам такава рокля, може би само такава нямам, но може да се каже, че с майката на Мона от „Сянката на щуреца“ имаме някои общи черти. Интересното е, че тя е измислен персонаж, но няколко майки вече ми писаха, че са се разпознали. Радвам се, че все по-рядко попадам на мнения, че в детските книги родителите трябвало да бъдат за пример, тоест силно идеализирани. В такива случаи винаги се сещам за Ерих Кестнер, критикуван, че пише за проблемите на възрастните в детските си книги. А той отговаря… Впрочем, ако сте забравили или, не дай боже, никога не сте знаели какво отговаря Кестнер, непременно трябва да прочетете „Двойната Лотхен“. Много ми се иска да има списък със задължителни детски книги и за родителите.

За кого пишете?

Отначало мислех, че пиша само за децата. Когато започнах да пиша и романи за тийнейджъри, бях стъписана, че не ги четат само младите хора. Честно казано, и през ум не ми мина, когато работех по „Тина и половина“, че ще я чете някой по-голям от 16 години. Тогава имах малко момченце и бебе и изобщо не разсъждавах като родител на тийнейджър. Питайте ме сега!

Читателите много харесаха „Тина“, написах продължението ѝ – „Графиня Батори“, после трета книга – вече с момче главен герой, „Макс. Всичко на макс!“. Започнах да получавам критики от родители, и аз като Ерих Кестнер. И като Астрид Линдгрен, и като още много, много детски писатели. И все пак много повече са благодарните родители. Оказа се, че книгите ми са нещо като мост между тях и техните неразбираеми, непоносими тийнейджъри. С течение на времето и много учители започнаха да четат романите, а психолози – да ги използват в практиката си. Много ми е драго, че освен забавни книгите ми са наистина полезни. Това, разбира се, донесе със себе си и голяма отговорност. Затова се осмелих да пиша и на по-страшни теми. Четвъртият роман от тази поредица – „Кронос. Тоя нещастник!“, е за седемнайсетгодишен наркоман и неговата битка за живот.

Защо детската литература е важна за вас?

Защото детските книги ми спасиха живота, когато бях дете.

Как намират собствените ви деца вашите книги?

Когато започнах да пиша, още нямах деца. Опитах се да убедя себе си, че няма да страдам, ако моите собствени наследници не харесват и не четат книгите ми. Когато станах майка, дадох на момчетата ми пълна читателска свобода. Боя се, че това доведе до литературна анархия – всички харесваме различни книги и много рядко вкусовете ни съвпадат. За моя тайна радост книгите ми у дома се радват на почит и на прочит. Даже сега, когато синовете ми отдавна четат само литература „за големи“, понякога се сещат за някоя любима моя детска книга и си я препрочитат.

Вие с чии книги сте израсли?

У дома имахме много книги. Четях непрекъснато – всичко, което ми попаднеше пред очите. За щастие никой не ми се бъркаше и не ми забраняваше да чета това или онова. Освен дядо, но той идваше рядко на гости. Благодарение на него обикнах Стайнбек. Той ми беше казал, че съм твърде малка за „На изток от рая“. Охо, така ли! Книгата си беше наша и когато дядо замина за Бургас, веднага я започнах. При друго гостуване дядо ми каза същото за „Повелителят на мухите“. Много години след това разбрах, че книгата се изучавала в американските училища. И дядовците понякога грешат, да знаете.

Със Стайнбек започна моето увлечение по американската литература. Имах си такива периоди – немски, френски, руски… А между две книги „за големи“ четях детски книги за десерт. Мъчно ми е, че много от моите връстници не познават детската литература, издавана у нас през 70-те, 80-те и 90-те години. Нямат никаква представа, че съвременната ни детска литература не открива сега топлата вода. А точно тези хора сега мърморят, че децата не четели.

Какви предимства и недостатъци крие животът в България и Англия за една българска писателка?

Аз съм си българска писателка, където и да отида да живея. Големият плюс е, че замених София за много красив и спокоен град на брега на морето. Фактът, че за година и половина написах три книги, въпреки че в същото време усилено работех и по филмови проекти, май говори сам по себе си. Единственият недостатък е, че съм далеч от своите читатели. Правя много срещи онлайн, благодарение на пандемията това вече е възможно, но живото общуване ми липсва.

Какви хора си пожелавате в образователната политика?

Хора, които са „в час“ – и буквално, и преносно. Нашето образование е като килийно училище, направено преди век от клечки и кал, което са пребоядисвали много пъти, боя върху боя, че и на цвят вече не го докарват, станало е едно такова бозаво. А клечките и калта пукат отдолу и всеки момент цялата тази постройка ще рухне. Какво ти, струва ми се, че една стена вече е паднала.

С какви спомени от собственото си образование живеете?

С отвратителни спомени живея. Минали са 33 години, откакто завърших гимназия, а продължавам да сънувам кошмари. Мразех училището с цялото си сърце. Мечтаех да съм лорд и да имам домашни преподаватели, да уча естествени науки, латински, да свиря на… добре де, не на клавесин, а на електрическа китара, знам, че не се връзва, но в мечтите всичко може. И никаква математика!

Ако бяхте министър на образованието и културата, какви промени щяхте да въведете моментално?

Бих въвела часове по четене още в яслите. Често давам този пример – една сутрин бях на гости в детска градина на три- и четиригодишни деца, на които четяха книжки всеки ден – и в градината, и у дома. Същия следобед бях на гости в училище, на второкласници. Мъничките дечица задаваха много по-смислени и интересни въпроси от учениците.

В часовете по четене в училище децата трябва да бъдат насърчавани сами да избират книгите си, а когато ги прочетат, да имат достатъчно време да ги обсъдят. Забележете, казвам книги, а не нови помагала и учебници.

Какво правите с наградите и номинациите си? Какво значение имат те за вас?

За автор, който не се издава сам, наградите определено са важни. Те правят впечатление на издателите и така по-лесно ти обръщат внимание. Читателите ми пет пари не дават, на децата им е интересно, че имам много награди, и толкова.

Признавам си, че много се радвам на всяка награда – особено когато е толкова красива като статуетката на „Перото“, дело на големия скулптор Емил Попов. Чудесно стои на библиотеката във всекидневната.

Като казах статуетка, има и един куриозен случай. Лауреат съм на Националната награда Петко Р. Славейков за принос в детската литература, но ми дадоха само диплом с картинка, а самата статуетка – не. Защо, така и не разбрах. Все още се надявам да я получа, но като знам как работи Министерството на културата, май няма да я дочакам.

Какво пишете в момента?

С изключителния художник Дамян Дамянов сме съавтори, работим по книга за семейната памет. Главната ни героиня е ножица, която се предава в едно семейство повече от двеста години. В историята се появяват Леонардо да Винчи, султан Баязид, Лайош Кошут, Васил Левски, Колю Фичето, цар Борис III, още много реално съществували хора, както и няколко египетски и римски богове за разкош. Приказка, красива и мъдра, тъжна и смешна, щура и страшна. Приказка за цялото семейство, приказка – ключе към всяка семейна памет. А семейната памет е нещо изключително важно.

Наскоро видях снимка на двама татковци от детска площадка в София. Татковците, двама възедри господа, се люлееха на люлка, специално направена за деца в инвалидни колички. На съоръжението имаше табела с големи букви, която обясняваше за какво служи. Това съоръжение бе поправяно вече много пъти и непрекъснато се намирал някой, който отново да го повреди. В крайна сметка, наложи се тази люлка да се демонтира – тъй като освен всичко друго, когато е строшена, става опасна. Така децата в инвалидни колички останаха без единствената си люлка в столицата. Гледах снимката на тези двама господа и си мислех, че може би, както в много други семейства, някога и в техните са се раждали специални деца. И ако е имало кой да им разкаже как са живели тези деца, какво са преживели бабите и дядовците им, може би нямаше да оскотеят така? Помислете си, в кое семейство няма бежанци? От Тракия, от Добруджа, от Македония? Може би, ако повече хора познаваха по-добре собствената си семейна история, днес биха имали съвсем друго отношение към бежанците.

Силно се надявам, че „Ножицата“ ще успее да изреже поне малка пролука в това толкова опасно безразличие и егоизъм, с които се маскира нашето невежество.

Юлия Спиридонова е родена през 1972 г. в София. Завършила е СУ „Св. Климент Охридски“ и НБУ. Има заснети над 400 сценария за БНТ, авторка е на детското седмично предаване „Здравей“, съсценаристка на филмите Break An Egg и „Златната ябълка“. Още с първото си произведение „Утешителят“ през 1996 г. печели награда на ЮНЕСКО за къс разказ. Сред нейните книги са „Тина и половина“, „В Долната земя. Кръстьо – частен детектив“, „Графиня Батори“, „Кралска кръв“, „Макс. Всичко на макс!“, „Иглата на Лабакан“. Книгата ѝ „Бъди ми приятел“ скоро ще излезе и във Франция. Тя е първият български писател, номиниран за най-голямата световна награда за детска литература на името на Астрид Линдгрен. Инициаторка на доброволческата инициатива „Кой обича приказки“, на инициативата за четящи тийнейджъри „Летящо прасе“ към Столичната библиотека и на ежегодната благотворителна инициатива „Където живеят деца, трябва да има детски книги“ от 2010 г.