Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

Идея за превръщане на Паметника на съветската армия в Музей на комунистическото минало на България

През месец януари 2011 г. попаднах на една пресконференция, предизвикана от идеята за демонтиране на Паметника на съветската армия в София. Изказванията на присъстващите (това бяха хора от дружества за дружба с Русия, представители на ръководствата на творческите съюзи на писателите, журналистите, архитектите и кинодейците, както и на ветерански организации) защитаваха тезата, че въпросният монумент не бива да се пипа, понеже е свързан с историческата памет и борбата срещу хитлерофашизма, засяга българо-руските отношение и е произведение на изкуството от големи автори. Нахвърлих някои бележки, свързани с тази пресконференция. Споделих мислите си по този повод с журналиста Христо Христов и това затвърди мнението ми, че най-удачно ще е, ако пространството на мемориала бъде преустроено в музей на името на Георги Марков, в който като основни експонати да са атрибутите от съществуващия комплекс. Идеята си оформих като предложение в писмен вид, съпроводено с моя илюстрация, маркираща представата ми как трябва да изглежда сградата, и през март същата година ги представих на столичния кмет.

1. Из интернет. „Така нареченият паметник на съветската армия, носещ надписа „От признателния български народ“, е построен в годините на просъветското (комунистическо) управление в България. Високо издигнатото над столицата на Република България оръжие на съветски войник е символ на верноподаничеството на българските комунистически правителства. „Стресни се, племе закъсняло! Живейш ли, мреш ли, ти не знайш! След теб потомство иде цяло, какво ли ще му завещайш!“ (Иван Вазов).

2. Относно авторите. Известни художници са създали своите скулптури и композиции с пропагандна цел и затова едва ли могат да се броят за чисти произведения на изкуството, както твърдят защитниците на монумента; те ще бъдат почетени в пластичното им творчество, като се извадят от контекста на политическата поръчка и останат в полето на художествената стилистика, водеща във времето, в която са реализирани – времето на социалистическия реализъм. Поднесени по друг начин от един световноизвестен колега художник, какъвто е сънародникът ни Христо Явашев – Кристо, те ще намерят подобаващото им артистично присъствие в ценностната система на националната ни култура. Стига той (замисълът е от 2011 г., б.р.) да се съгласи на подобен атрактивен жест и че е в стилистиката му по такъв начин „да опакова“ едно минало. Така например и Янки Дудъл преминава от подигравателна песен на англичаните по време на войната им с провинциите в победоносна песен на американците. Такива травестирания/трансформирания са възможни в изкуството и в живота.

3. По промяна на името. Главният надпис на този паметник гласи: „На съветската армия освободителка от признателния български народ“. Едно послание в основата си политическо: на цяла чужда армия от един цял народ се издига паметник, ясен и недвусмислен. Предложението на защитниците на монумента за превръщането му в паметник на „незнайния руски/съветски воин, загинал в борбата срещу световния фашизъм“, е опит за манипулация на основния замисъл с нова конюнктурна цел и фактическо неуважение към създателите – те не биха направили такъв именно монумент за подобна цел: незнаен воин и фашизъм. Този род паметници у нас са многократно по-скромни (виж например Паметника на незнайния воин в София – „Българийо, за тебе те умряха...“).

4. Патриотизъм. Следва ли една уважаваща себе си нация да издигне монумент на тези, които са я сразили-победили? Отговорът е просто НЕ. Няма такава нация, която да възхвалява победителя си или окупатора си, независимо кой е той.

5. Паметникът не е паметник на културата. И законът не го защитава в поддръжката му. След 55 години съществуване той се руши. Ако не се поддържа, след още 20 години ще бъде в руини. Единственият път за неговото съхраняване е, ако като културна ценност той се „вмести“ в Закона за музеите; благодарение на това и заради немалкото спестени средства по евентуалното му демонтиране и монтиране на ново място може да бъде доизграден в един поддържан на съвременно ниво музей за част от миналото на България.

6. Обединителен знак. Един музей е действие по събиране и съхраняване материалните и духовни произведения на една страна от определен период в историята ѝ, където си „съжителстват“ различни ценности без оглед на политическата им окраска, която са имали на времето си – тоест те са извън времето. Те изразяват един помирителен ход между човешките идеи, най-широк плурализъм. Скандалът изчезва – ценностите се подреждат по друга схема. Те стоят, те се четат, те се разглеждат – експонати за един музей, където паметта за нещата е разумна, а не емоционална.

Понастоящем този паметник не предизвиква емоции. Единици са тези, които се вълнуват от присъствието му, а напротив, става място за спорт, за графити, за пиянски вечеринки и партийни скандали – неща, чрез които логиката на живота го „осквернява“ и вади от местата за поклон.

И ако той е само „артистично произведение“, както си личи от застъпничеството му от творческите съюзи, нека получи тази оценка и подобаващото му отношение. И да не се свързва с носталгията по един провален социален експеримент, с мечтата за реставрация на последвалия казармен строй или с интернационалните претенции на група съветофили и бивши агенти.

Нека да излезе от света на политическото и – ако може – да заеме своето място в областта на естетическото и историческото.

7. Историята. Историята не може да се промени. Но е перверзно една страна, която е била съюзник на губещия, да се изпъстри след края на войната с монументи на „освободителите“ си. От кого ни е освободила Червената армия? От самите нас ли – от народа, който чрез своето Народно събрание е направил избора си? Той не бил добър, верен, правилен този избор. Но си е наш, български. Както всичко във вековната ни история. Можеш да съжаляваш за последиците, може да обвиняваш партньорите, съседите или ума си, да изгаряш от срам, но това е положението.

И не ще затулиш едно национално поведение с бутафорни прояви от рода на този паметник. Това не е просто идеологически кич, това е жест на перверзия и унизителна гротеска. Но тъй като и това е история, трябва да се оцени по подобаващ начин – на културно ниво. И никак повече.

8. Тази армия налага един нов стил – тоталитарно-комунистическия. Цялостният живот, изкуство и култура след 1944 г. са следствие от този акт на създаване по военен път (което патетично демонстрира паметникът) на една 45-годишна, насила писана страница в историята ни. Естествено е един Музей на социализма/комунизма/тоталитаризма да е в символното пространство на този именно акт и край него да могат да се видят материалните доказателства от настъпилите последствия и измеренията на създаденото през онова време. Това не променя с нищо чувствата на българите към русите, нито би станало обратното. Това ги слага на местата им. Както християнската символика на руските паметници от Освободителната война е в кръга на време, което е подчинено на това намерение – спасение на братята славяни/християни в борбата между религиите.

9. За думата „паметник“. Този монумент се нарича паметник. Думата идва от памет. Памет в такъв вид обикновено се пази за ознаменуване на незабравими личности, скъпи на отделния човек или нация. Става ли дума тук за такава памет? Загинали съветски воини няма на българска територия. А ако би имало – мястото им би било в мемориални военни гробища.

Памет национална или лична може да се пази и за събития. В случая събитието е навлизането на една чужда армия и установяването с нейна помощ на угодна ней власт. Трябва ли да се отбележи, дори ознаменува, такова събитие? Може би, но не в този си вид – на паметник.

Какво съдържа този монумент, по същество паметник ли е нещо, изградено в началото на шейсетте години, за да отбележи десетгодишнината от датата 9 септември 1944 г.? Свързван преднамерено-символно с подобна „основополагаща” дата, този паметник измъчено фалшифицира факта за една национална революция, на която е уж рожба. Нямало е такава. Ала въпреки това е демонстрирано грандоманското послание в сърцето на страната, че чрез мощта на съветското оръжие, издигащо се победно над главата на всеки български мъж, жена и дете, се е наложил и е бил въодушевено приет от нацията нов следвоенен живот, чиито корени са във „вся власть советам“, донесена от Големия брат с танковете на другаря Сталин.

Ако на такова място в столицата на България се намираше монумент, който пази паметта и прославя някакъв национален акт – основаването на държавата, Средногорското въстание, създаването на самостоятелна Църква, съединението на Княжеството с Източна Румелия, паметта за загиналите в Балканските войни – би било обяснимо и прилично.

Но съществуващото в центъра на столицата е нелепо, насилено, преднамерено. И тъй като е фалшиво обяснението, че руският войник (и притеклите му се на помощ българи) е победил фашизма в Европа, поради което си струва да го почетем по този неуместен начин, това говори само за едно неизтребимо българско слагачество с далавераджийски оттенък. Такова явление не заслужава венци и почетни караули, тъй като си е за срам. Но и на срамните страници мястото им е в историята на един народ, те не се късат. Те се държат в МУЗЕЯ.

За тези, които все пак искат да славят Съветската армия победителка, нека да поставят китките си на друго не особено далечно място – пред барелефите с подобен сюжет, които са върху монумента „Братската могила“. Това е достатъчно като почит, с мярка.

10. Децата и паметниците. Като ги гледат, пипат и питат – получават отговор, че това са били минали велики неща – дейци и събития. Но когато ще ги гледат, оформени по този начин – в един музей – тоест поставени в скоби, в кавички – то обяснението, което ще им дадат възрастните, е по-друго: това са минали неща, но дали са велики или просто значими за историята ни?... Ще трябва, значи, да им се обяснява по-сложно и по-близо до истината.

11. За бъдещия музей. Спомена се, че такъв музей трябва да носи името на писателя Георги Марков, опитал и меда, и жилото на тоталитаризма.

Представена е една примерна скица, на която е изобразена странично стъклена постройка на седем етажа, вписала в себе си паметника и прилежащото му понастоящем пространство. Трябва да си представим, че в нея са разположени още: постоянна галерия, изложбена зала, книжарница, библиотека, читалня, две постоянни експозиции с видеозали „1944–1968“ и „1969–1989“: икономика, политика, военно дело, спорт, култура и изкуство, антитоталитарни явления и дейности в емиграция: зала „Джери“ и зала „Кристо“, камерни салони (кино, театър, музика), помещение за децата на посетителите, бюфет, конферентна зала, магазинчета за сувенири, както и административно-помощни и охранителни помещения. На най-долния етаж има ледена пързалка и картинг, а под основната сграда – подземия със складово депо, гаражи и паркинг.

12. Очовечаване на страха. На покрива на сградата има огромно открито кафене, което в единия си край опира в скулптурната група на върха на паметника. Приближаването на хората към нивото на монумент, който се извисява застрашително високо над главите им, хуманизира нещата, като ги иронизира. Това е жест, подобен на оня в „Дон Жуан“: да поканиш Статуята на Командора на вечеря.