Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

На 2 ноември тя закръгля два пъти Христова възраст. Почти половината от извървения от нея път минава през Народния театър, където я обичат всички: и колегите артисти, и хората от ателиетата и администрацията, но най-вече – публиката

Не е необходимо да описваме подробно Мария Каварджикова, за да подскажем на някого коя е тя. Защото е… актрисата с характер. Винаги има леко напрежение в гласа и в движенията, но съчетано с мекота в очите, топъл, разпознаваем глас и талант, за който сякаш изчерпване няма. Само привидно е крехка. Елегантната ѝ фигура крие изключителната сила на тази актриса, за която сцената е мястото, където нямаш право да се предаваш. Там е съсредоточена и уверена, а публиката остава с усещане за личната ѝ непогрешимост.

Вероятно всичко е плод на дългогодишен професионален, физически и психологически тренинг, зад който остават скрити всекидневни съмнения, дилеми, безпокойства, дори провали. Но тя старателно ги държи „в кухнята“ на своя артистизъм, за да подарява на зрителите си единствено вълненията на изстраданите от нея героини. Прави го толкова виртуозно и леко, че едва в края на спектакъла или филма забравяш за персонажа и се връщаш към името ѝ: „Мария Каварджикова може да изиграе всичко“.

Отива ѝ всяка драматургична майка и баба; прегръща ги, разтваря ги в себе си и извървява с тях сюжетните криволици, докосвайки всеки, който я следи от залата или пред екрана. Отива ѝ всяка емоционална жена от класически или съвременни текстове, с всички възможни състояния на радости и страдания, на сълзи и победи, на гордости и неудобства. Умее да прави пълнокръвни, живи, сякаш раждащи се пред очите ни героини, не оставя и намек за литературна измисленост. Може би защото и в живота е най-вече това – актрисата, която не губи и минута след края на представлението, бързайки към уюта на дома си, за да бъде майка, баба, любима жена… А колко ѝ отива да играе актриса! Такава е и в „Бележките под линия“ от Мирела Иванова (реж. Катя Петрова), една от най-новите ѝ роли в Народния театър; такава е и в „Една испанска пиеса“ от Ясмина Реза (реж. Бина Харалампиева) в МГТ „Зад канала“, която тази година ѝ донесе трети Аскеер.

Дълъг път – житейски и професионален – извървява дотук Мария Каварджикова. На 2 ноември тя ще навърши 66 години. Повече от 30 от тях преминават в трупата на Народния театър „Иван Вазов“. Постъпва там след седем сезона в Пернишкия драматичен театър и още три в столичния „Сълза и смях“. Паралелно ѝ поверяват и ярки образи в постановки на „Театър 199“, но за мнозина зрители извън столицата тя е любимо лице от екрана – наранената певица Ваня от „Оркестър без име“ или мъдрата приятелка на малката Нуша от „Г-жа Динозавър“, младата д-р Апостолова от нашумелия през 80-те години сериал „Дом за нашите деца“ по БНТ, а в последните години ранимата Евгения Генадиева от поредицата „Откраднат живот“ и Петруна Вълчева, жената стожер на голямата заможна фамилия в историческата драма „Дървото на живота“ по Нова ТВ.

Прословут е начинът, по който Мария Каварджикова дава интервю. Ако изобщо приеме да бъде в центъра на журналистическото внимание, тя задължително отговаря писмено. Неумолима е: „Трябват ми лист и химикалка, за да мога да мисля!“. Но задължително изпълнява обещанието си. Вярно, не е като да водим жив разговор, но се съгласявам и не съжалявам. Защото тя, актрисата с характер, има право на своите странности.

Мария, зад гърба ви е дълъг път, бих го нарекла Крумовград – София – Перник – Кьолн – София. Вие обаче как отделяте най-важните спирки (в театрален и човешки план) за вас?

В Крумовград съм родена, в София живея вече 60 години, в Кьолн съм била два пъти и мога да кажа това, което знаят всички – реката Рейн, Катедралата и т.н. (там в началото на 90-те приключва бракът ѝ с актьора Константин Цанев, с когото имат две дъщери – той започва работа в „Дойче Веле“, а Мария се връща у дома, защото не може без театъра, б.а.). Перник беше началото. Стресирана млада актриса. Попаднах в средата на добри колеги, много важно е за младия актьор. Бих ги изредила всички до един. Всеки ме е докоснал и ми е дал по нещо.

Наскоро получихте своя пореден Аскеер за водеща женска роля – казано на шега, колко скъпо ви е утроеното „бойно формирование“?

Когато колегите от Театъра на армията създадоха това мероприятие, всички го приехме като „намигване“. Самото название на наградата го предполага. С годините обаче Аскеерът се превърна в събитие, от което българският театър има нужда. Популяризира го, издига го в очите на публиката. Колкото и пъти да получиш бронзовото „войниче“, винаги има тръпка, защото това е оценка на колеги.

Учили сте А и Б на театралното изкуство при проф. Надежда Сейкова – продължавате ли да следвате съветите ѝ?

Мама Надя. Така я наричам. Велика жена. Театърът е в душата ѝ. Не искам да правя квалификации. Ако не беше тя, сигурно и аз нямаше да съм това, което съм. Тя обича работата си, обича артистите. Важно е. Кара те да вярваш, че това, с което се захващаш, има значение. Чувам се с нея и без конкретен повод. И винаги се притеснявам какво ще ми каже. Има много точно око.

Срещнали сте прекрасни театрали, но ще ви попитам за двама от тях – Георги Русев, при когото започва вашата кариера, и Крикор Азарян, в чиято последна постановка на „Вишнева градина“ изиграхте една от най-добрите си роли. Сигурно са ви белязали завинаги.

Това са различни, но важни неща от моята биография. Бях млада, току-що завършила и Георги Русев ме взе в Пернишкия театър. Тогава беше така: директорите на театрите гледаха дипломните ни спектакли, за да си попълнят трупата с млади артисти. Самият той – страхотен актьор, беше и добър директор. Светла му памет, той е човекът, който ми даде шанс. До 2009 г. с Коко Азарян не бях се срещала, освен че познавах творчеството му. Мъдър, топъл, интересен, подготвен не само по отношение на материала, но и към всеки, с когото работи. Арменец… Те са добри хора, а някои като Коко – гениални. За мен беше шанс, че бях част от последната му постановка „Вишнева градина“.

Там играете с двама от най-добрите си приятели – Руси Чанев и Валентин Ганев, които дори ви изпяха песен след представлението на 60-ия ви рожден ден. Колко е важно за една актриса да има „партньори скали“?

Вальо Ганев е мой колега и приятел от първия ми ден в Пернишкия театър. Руси Чанев е колега, към когото имам огромен респект. За приятелството е нужно време, но и много други неща. Благодаря им, разбира се, за отношението и жеста тогава и да са ми живи и здрави. Обичам ги и още веднъж благодаря, че са до мен като колеги и най-вече като човеци. Подкрепата от такива хора е безценна.

А важно ли е за една актриса да има до себе си и друга актриса, с която да се надиграва на сцената? Какво е например да бъдеш рамо до рамо с Бойка Велкова в „Две“? Или с по-млади актриси като прекрасната компания в „Бележките под линия“?

Мисля, че е погрешно схващането, че артистите се надиграват. Това е важно за спорта. Ако ние започнем да се надиграваме, ще провалим всичко. При нас думата е „партньорство“, защото работим за нещо общо, за крайния резултат. С Бойка играем представлението „Две“ вече доста време. Значи се справяме. Когато сме само двете на сцената, малко е по-трудно. То е като пинг-понг. Трябва да сме в кондиция. Ние си знаем как е. Мисля, че имаме добър синхрон, но все пак – публиката се произнася. Колкото до „Бележките“, това е първият драматургичен текст на поетесата Мирела Иванова и мисля, че се получи. Нека тя каже. И разбира се, последна дума има публиката.

Играхте и в пиеси, писани за вас от поета Елин Рахнев – като обяснение в любов или като по-специална възможност за изява приехте „Флобер“ и „Боб“?

Във всички случаи да получа пиеса, написана специално за мен, беше изненада, макар че вече се бяхме срещали с Елин. Той написа първо великолепното нещо „Боб“, а „Флобер“ дойде бързо след това. Много харесвам поезията му. Станахме приятели. Семейни. Мъжът ми много го харесва. Но за „Флобер“ – интересно, но и кошмарно преживяване. Не бях играла моноспектакъл. А пък който познава автора, ще ме разбере. Зад думи, които на пръв поглед изглеждат неразбираеми, дори противоречиви, Елин вкарва чувства, които аз трябва да предам. Сложно и трудно, но пък хубаво предизвикателство.

Н.В. режисьорът – кого бихте нарекли така? Винаги ли вярвате на режисьорите, или тайничко се опитвате да ги обърнете към вашата гледна точка?

Режисьорът е „Негово Величество“, защото има думата последен. Той пише законите. При нас няма „парламент“ – пълен абсолютизъм. Но невинаги е така. Има различни „крале“. Винаги си имам „едно наум“, нормално е. Има режисьори, които те чакат, омагьосват, лъжат откровено. Но това е в реда на нещата. Нали всички се стремим към крайния резултат. Ние, актьорите, обикновено чакаме. А режисьорът – „Величеството“, е длъжен да ни „измами“. Не е надлъгване, ако това си мислите. Такива са правилата на играта.

Киното и телевизията също ви обичат, но какво са екранните роли за вас – професионално разнообразие или възможност за повече популярност?

Не си задавам въпроси освен един – дали това, което трябва да правя, ме вълнува. А телевизията носи популярност, това е ясно. Тя влиза във всеки дом сама. В театъра трябва да отидеш.

Натъжавате ли се от факта, че филмът „Оркестър без име“ и досега носи повече популярност на Катерина Евро, а не на вас? Ревнива ли сте?

Извинявайте, но няма такъв въпрос. Катето има главна роля, а аз – малка. Важното е как си вършим работата, нали? Не може всички да са главни, малките също имат своето място. Няма място за ревност.

От „Дом за нашите деца“ до „Откраднат живот“ – интересно ли ви е да сте любима героиня от сериал и натоварващо ли е за театрална актриса да бъде години наред и в екранен образ?

Не ми е интересно да съм „любима“. Интересен е образът, персонажът. А когато си вършиш работата, се и натоварваш – такава е професията ни.

Помните ли всичките си роли, или успявате да „чистите ненужните файлове“ от паметта си?

За съжаление трудно „чистя“. Имала съм „късмета“ да играя роли с голям текстови обем. Не е лесно, вярвайте. Особено ако има дълги паузи между представленията. Но това са неща, от които публиката не се интересува. И с пълно право.

А как реагирате, когато в залата звънне забравен телефон?

Телефонът в залата е неуважение. Добре, забравил го е, значи нагласата е друга, не за театър. Пречи, разбира се. То е като някой, който пресече на червено, и трябва да удариш спирачки. Но тишината е важна, когато е нужна. В театъра не е като в операта, аз не вземам фа от не знам коя октава…

Кога изпитвате по-голямо удоволствие – когато публиката е притихнала, или когато става на крака и ви аплодира?

Предпочитам аплаузите в края, когато вече си изчерпан напълно. Те помагат да се вдигнеш.

Преди време продуцентът Дейвид Варод каза: „Мария Каварджикова е вашата Мерил Стрийп“. Мечтали ли сте си за нейната съдба?

Благодаря на г-н Варод за комплимента. Предполагам, че все пак е гледал повече Мерил Стрийп, отколкото Мария Каварджикова… А колкото до мечтите, нали знаете, че са безплатни. Никога не съм мечтала за нещо конкретно в професията.

През 2000 г. ми споделихте: „Мечтая да съм богата, красива и млада… И да си почивам, без много да се уморявам“. Каква е мечтата ви 22 години по-късно?

Същата. Това, разбира се, си беше шега и даже не си спомням повода. Сигурно е валидна и сега.

Майка и баба или театрална примадона – кое е по-истинско за вас?

Майка и баба, разбира се. Защото е факт. Другото е фикция. Временно явление – днес е слънчево, утре вали.

Чувала съм да казвате, че „колкото по-страшна е една история, толкова по-голяма трябва да е и усмивката“ – може ли тя да промени реалността към по-добро?

Усмивката е нещо, което разсейва мрака и дава капка надежда.

Какво се случва в Народния театър сега?

Този въпрос е към директора. Аз дори не съм като Мечо Пух: колкото повече – толкова повече… Пък и не е нужно.

А накъде върви българският театър днес?

Театърът винаги криволичи, но не съм аз тази, която ще коментира. Ще играя, ако някой ме покани и ме убеди, че съм нужна…

* * *                                                                               

Всъщност с репликата „мечтая да съм богата, красива и млада“ Мария Каварджикова формулира на шега мечтаната си роля за XXI век. Беше 2000 г., а целият отговор звучеше така: „Противно на очакванията, никога не съм мечтала за конкретна роля. Сигурно на мнозина това им се струва превзето, но е факт. Обичам да ми стане интересно в репетициите, а не вкъщи с текста. И да ми се иска да съм друга, не мога да съм друга. Иначе и аз съм като всички хора. Мечтая да съм (…)“. Не се е променила, разбира се – все така си е актриса с характер. Не ѝ се нравят крайните експерименти в театъра. Ходи пеша. Харесва ѝ усамотението в храма „Св. Седмочисленици“. Казва, че упражнява публична професия, но не се смята за публична личност.

Този сезон в Народния театър се завърна любимият ѝ режисьор, а както тя казва, „обичам не трупата на НТ, а трупата на Сашо Морфов“. Как, кога и кой ще я покани и ще я убеди, че „е нужна“ през новия сезон – предстои да видим. А дотогава продължава да играе в „Бележките под линия“ и „Две“, в „Опит за летене“, „Бащата“, „Идеалният мъж“…

Мария Каварджикова завършва ВИТИЗ през 1978 г. и дебютира в ДТ „Боян Дановски“ в Перник, а от 1991 г. е в НТ „Иван Вазов“. Най-добрите ѝ роли са във „Васа Железнова 1910“ и „На дъното“ от Максим Горки, „Тартюф“ от Молиер, „Човек за всички времена“ от Робърт Болт, „Есенна градина“ от Лилиан Хелман, „Чайка“ и „Вишнева градина“ от Чехов, „Макбет“ и „Крал Лир“ от Шекспир и др. Печели три награди Аскеер – за „Спускане от връх Морган“ от Артър Милър (1997), „Бившата мис на малкия град“ от Мартин Макдона (1998) в „Театър 199“ и „Една испанска пиеса“ от Ясмина Реза в МГТ „Зад канала“ (2022).