Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

Венеция, специално за списание „Култура“

Мострата на киното във Венеция (31 август–10 септември) отпразнува своите първи 90 години

Пресконференцията, на която беше представена програмата на 79-ото издание, обещаваше интересна борба за Златния лъв сред 23-те конкурсни заглавия от 9 страни, избрани между 3659 филма, от които 1816 игрални и 1843 късометражни. Любопитно е, че 11 от режисьорите участват за пръв път в състезанието. Стана ясно, че и тази година компанията „Нетфликс“, прокудена от Кан, превзема Венеция и за организаторите на фестивала това е чест.

Каква беше неприятната изненада на финалната вечер, когато се разбра, че Златният лъв се присъжда на документален филм, единствения сред игралните си конкуренти. Дори се усъмних дали съм чула добре заглавието му, „Цялата красота и кръвопролитието“ (САЩ) на Лора Пойтрас. Почти нямаше овации, дори не зарадва подобаващо и фактът, че за трети пореден път (след Клои Жао за „Земя на номади“ и Одри Диуан за „Събитието“) най-високата награда на Венеция отива при жена.

Лора Пойтрас е известна и като продуцентка, има Оскар за свой филм. Тук нейна героиня е известната фотографка Нан Голдин. Пострадала лично от опиатно лекарство, тя създава фондация и воюва срещу семейство Саклер, милиардери, собственици на фармацевтични компании. Благодарение на битката, която води заедно със семействата на жертви на опиата, продуктът е изтеглен от пазара. Саклер са ценители и дарители на произведения на изкуството за световни музеи. Музеят „Метрополитън“ например има цяла зала на тяхно име. Голдин настоява тези институции да махнат името им и да не вземат парите, спечелени от смърт чрез злоупотреба с лекарства. Разказът, свързан с Голдин като активистка, стилово е телевизионен журналистически репортаж. Той изглежда пришит към другата част на филма, естетически много по-издържана, посветена на творчеството на фотографката. Там преобладават снимки и слайдове на Голдин. Изкуството и съдебното дело се съчетават лошо. Явно първоначалната идея е била процесът „Саклер“, после се вмъкват семейната история на фотографката, самоубийството на обожаваната ѝ сестра. Два филма в един, за да не спечели кинематографично нито един от тях.

Приятна изненада бе френската творба „Сент Омер“, която заслужено си присвои второто по значение отличие, Голямата награда Сребърен лъв. И Алис Диоп, от сенегалски произход, единствената дебютантка в конкурса, е призната документалистка като Лора Пойтрас. Тя взема истинска история, разтърсила Франция – детеубийство в града Сент Омер. По-голямата част от действието е в съда, където са съпоставени две африканки – обвиняемата Лорънс Коли и писателката Рама, дошла специално от Париж да следи делото, за да се вдъхнови за нова книга, съвременна интерпретация на мита за Медея. Те се наблюдават, диалогът между тях е безмълвен, режисьорката залага на план-контраплан, особено на едрите изразителни планове на лицата. Обективът ги рамкира последователно, стои фиксирано, за да изпъкне решаващата сила на диалозите като цяло. Докато едната мъчително реди думите, за да обясни причините за убийството на 15-месечната си дъщеря, в съзнанието на другата изплуват семейни спомени и напрежения. Постепенно изскачат расизъм, сблъсък на култури, лудост, че дори и магии. Лорънс е образована имигрантка, с изискан френски, чрез който успява да внуши съмнение около историята си. То неизбежно се предава и върху разклатената сигурност на бременната писателка за бъдещото ѝ майчинство. Докато морето приема детското телце, сякаш го закриля, детеубийцата става все по-непроницаема. Успешен драматургичен ход на „Сент Омер“ е, че не дава резултата от делото, оставя присъдата на зрителите.

И така, две от петте състезаващи се режисьорки бяха забелязани от журито, ръководено също от жена – американската актриса Джулиан Мур. Нейните колеги имаха и попадения при разпределението на наградите.

Веднага след прожекцията на „Тар“ (САЩ) стана ясно, че Кейт Бланшет, за която режисьорът Тод Фийлд призна, че е написал сценария и при евентуален отказ от нейна страна не би заснел филма, е сериозна претендентка за купата Волпи за най-добра женска роля. Нямаше конкуренти и до края. Нейната измислена героиня Лидия Тар е световноизвестна музикантка и диригентка, амбициозна, властна, нетърпяща възражения. На върха на кариерата си тя владее пространството на подиума и извън него и се готви да запише Петата симфония на Малер с Берлинската филхармония. Привидно подреденият ѝ като по ноти професионален живот контрастира с личния – тя живее с една оркестрантка (Нина Хос), осиновили са дори момиченце, не отказва обаче и вниманието на своя сътрудничка (Ноеми Мерлан). Дори и в чувствата на Тар преобладават интереси. Нейното двусмислено поведение съсипва репутацията и кариерата ѝ. Помагат много и социалните мрежи, които срутват един толкова старателно изграждан образ. Неподражаемата Кейт Бланшет е внимателна към всеки детайл от поведението на героинята си, вае нейния възход и падение. Талантът и елегантността на Бланшет намаляват раздразнението от прекомерната дължина на филма, както и от неравните му две части.

Точно на мястото си отиде и купата Волпи за най-добра мъжка роля – при ирландския актьор Колин Фарел. Той е Падрик – един от двамата приятели в „Баншитата от Инишърин“. След „Три билборда извън града“ Мартин Макдона отива на остров Инишърин на западното крайбрежие на родната си Ирландия. Пренася действието в 1923 г. и чрез горчив хумор следи историята на двама приятели, които всеки ден си пият заедно бирата в селската кръчма. Един ден Колм (Брендън Глийсън) внезапно решава да прекрати връзката и моли да не се говори с него. Недоумяващият Падрик не приема отказа и се опитва да възстанови общуването с помощта на малкото жители на острова, както и на сестра си. Напрежението в тази комедия на абсурда постепенно нараства, леят се все по-тежки думи, стига се и до кръв. Всичко се върти около скуката, от която цигуларят Колм иска да избяга, уединявайки се в самота. Времето замира, потопено в спиращи дъха пейзажи на скали, надвиснали над морето. Единствените, които разбират и сякаш се подиграват с тези странни персонажи, са животните – кучето на Колм, магарето на Падрик, кози, коне, крави, които гледат с тъжни очи.

Тази черна приказка е изпъстрена с неочаквани обрати на действието. Бавният ритъм е добре дозиран, забавни и тъжни моменти се редуват. Макдона получи и наградата за най-добър сценарий. Несъмнен майстор на парадокса, неговите диалози са хапливи, язвителни, гротескни. Те „обличат“ подходящо актьорската игра на дуото Фарел-Глийсън, което режисьорът събира отново след своя филм „В Брюж“ (2008), и я правят брилянтна. Свитите вежди на Падрик (Фарел) и изразителната инатлива физиономия на Колм (Глийсън) се запомнят. Дивият пейзаж на ирландския остров, в който са потопени героите, допълва усещането за безизходица.

От нея се излиза трудно и в иранския филм „Мечките не съществуват“, четвъртия заснет нелегално от Джафар Панахи. Филмът вече е избран за конкурса, когато пристига новината, че режисьорът е арестуван заради протест срещу лишаването от свобода на негов колега. На червения килим преди официалната прожекция имаше акция на солидарност с Панахи, водена от Джулиан Мур. Показан в последния състезателен ден, филмът веднага оглави журналистическата класация и даде основателна надежда за Златен лъв, но журито му „подхвърли“ само своята Специална награда.

Във филма се развиват две паралелни истории. На оживена улица в Турция мъж и жена се срещат, за да си разменят фалшиви документи за бягство в Европа. Тя вижда, че той още няма паспорт, и отказва да тръгне сама. Скарват се. Следва „стоп“, от който се разбира, че това е филм във филма, който Панахи чрез своя асистент се опитва да заснеме от разстояние, в малко селце на турско-иранската граница, но сигналът е слаб. Там се развива друга история, която директно въвлича режисьора. Любовен триъгълник, в който жена е принудена да се омъжи за човек, когото не обича, докато тайно е влюбена в друг. Местните жители обвиняват Панахи, че е направил снимка на двамата „грешници“, която доказва връзката им, и непрекъснато му я искат. Обичаи, суеверия, предразсъдъци, невежество вълнуват режисьора. Тежките традиции, неразбираеми за него, от комбинирани бракове и свещени клетви, предвещават трагедия. Страх и отчаяние витаят навсякъде. Режисьорът, лишен от свобода, но твърдо решен да остане в родината си, успява да заобиколи ограниченията. Той се отъждествява с героите от първата история. Застава безстрашно пред и зад камерата, смесва измислица с реалност, понякога дори ги обърква. Иска да е свидетел на първа линия. От етични съображения извръща лице от смъртта, видяна по пътя, спира се за момент на финала на филма, но няма съмнение, че ще продължи да се бори за истината.

Какво остана за домакините от този фестивал? От петте конкурсни филма журито си хареса най-много „Кости и всичко останало“ на Лука Гуаданино и му присъди Сребърен лъв за режисура. Марен (Тейлър Ръсел, наградата Марчело Мастрояни за изгряваща млада актриса), афроамериканска тийнейджърка, е поканена на празник от своя приятелка. Тя захапва и почти откъсва пръста на домакинята. Изоставена от баща си, изплашен от импулсите ѝ, Марен се бори със своята „природа“. Срещата с възрастния Съли (Марк Райлънс), който я учи да надушва себеподобните, ѝ помага да осъзнае себе си. Връзката с младия Лий (Тимъти Шаламе) ѝ открива любовта. Започва тяхната одисея из Америка, пълна със странни срещи, по време на които разбират, че ядат човешка плът. Тази им зависимост е истинска наркомания и ги прави уязвими. Ще успеят ли двамата да постигнат контрол над своите странни навици? Пътят им е белязан от празнота и болка: Марен би искала да намери майка си, която никога не е познавала и от която е наследила канибализма; Лий съжалява за топлината на сестра си и на семейството, от което е избягал след разправа с жестокия си баща човекоядец. И двамата знаят, че съдбата им е белязана, че са осъдени от обществото. Изключителният натурализъм на сцените с „пиршествата“ отблъсква, буди недоумение защо филмът е награден точно за режисура. Поставена в няколко жанра – роуд муви, филм на ужаса, любовна история, метафората за канибализма остава самоцелна.

Ако трябваше да се дава отличие на италиански филм, той безспорно би бил „Властелинът на мравките“ на Джани Амелио за процеса „Алдо Брайбанти“, разтърсил Италия в края на 60-те години. Преподавател, поет, художник, драматург, антифашист в миналото, той е обвинен, че е обсебил физически и психически и довел до пълна зависимост един от своите студенти, с когото отива да живее в Рим. Процесът е обгледан от различни гледни точки – обвиняеми, семейства, приятели, обществено мнение, медии. Брайбанти, в отличното изпълнение на Луиджи Ло Кашио, е безпомощен и лишен от свобода, но горд и достоен. За Амелио той не е нито дявол, нито светец.

И друг един процес беше пренебрегнат от журито – този във филма „Аржентина, 1985“. През 1985 г. граждански, а не военен съд съди генерали за геноцида в тази страна през периода на диктатурата 1977–83 г. За първи път това важно събитие от история на Аржентина се пренася на екрана. Филмът на Сантяго Митре се движи между игралния и документалния жанр, използва иронията, следи етапите на самия процес, но най-вече героите с техните характери и взаимоотношения. Прокурорът (Рикардо Дарин) и неговият помощник създават екип от ентусиазирани млади хора, на чиито плещи се крепи успехът. Митре разтоварва психически зрителя чрез хумора. Пример за политическо кино, което се следи на един дъх, „Аржентина, 1985“ беше непростимо пренебрегнат.

Тази година Венеция многократно подчерта уважението си към жените. Един от двата Златни лъва за цялостна кариера отиде при френската актриса Катрин Деньов. Тя е като у дома си на фестивала, „Дневна красавица“ на Луис Бунюел, в който играе, има Златен лъв (1967), самата тя притежава купата Волпи за най-добра актриса за „Площад Вандом“ (1998) на Никол Гарсия. Била е и председател на основното жури. При връчването на отличието Деньов се държа достойно, но вече без онзи познат ни блясък, прекалено самочувствие и отличен италиански, угаснали след леко заболяване, видно и по походката ѝ.