Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

Седмица на съвременното изкуство в Пловдив, 2–11 септември 2022 г., куратор Галина Димитрова-Димова

Двайсет и осмата Седмица на съвременното изкуство в Пловдив би била забележителна проява в градската среда и сама по себе си. Разполагането на произведения в публичното пространство бе добре обмислено според концепцията на куратора Галина Димитрова-Димова. Която впрочем е сред водещите специалисти в тази област у нас, включително и с докторат по темата. Но проявата на цензура, при това политическа, спрямо едно от представените произведения изведе събитието извън обичайната плоскост на провокация и реакции на публиката. И остро постави въпроса за отношението на съвременното изкуство и властта – как, къде и защо тя си намира повод за цензура.

„Тежестта на съществуването“ бе названието на тази Седмица на съвременното изкуство, провела се в периода 2–11 септември. Сякаш близко до ума концепцията се базира на – или по-точно тръгва от – романа „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера. Който засяга лесните избори на днешния човек, неговото абдикиране от отговорност, прехвърляне на вината върху някой друг и жертването на време, мисли и идеи в името на комфортно битие. А всъщност тежестта е тази, която може да ни накара да живеем достойно и смислено, заедно с красотата по този нелек път – „да изследваш, да се самоизследваш“… „Да си върнем тежестта на съществуването и поетиката на образа“, бе посланието на тази Седмица, изпълнена с художествени намеси в центъра на Пловдив, с произведения на десетима български и чуждестранни автори.

Традиционно началото ѝ бе Баня Старинна, в която повече от две десетилетия се разполагаше основната изложба на Седмицата на съвременното изкуство, а от няколко години е затворена за реконструкция. Сега върху фасадата ѝ бе разположена рисунка колаж „Пловдив трябва да се свърже“ на Лъчезар Бояджиев, част от серията му „Утопични решения за дистопични градове“. И разглежда стар проект от 50-те за плавателен канал от река Марица в Пловдив до Бургас, а в перспектива и по Тунджа до Егейско море. Знайно е, че такива грандиозни проекти са характерни за ранния соц не само за Пловдив, а и не само в България. Далеч по-мащабни са те в СССР. Някои са започнати и недовършени, други остават само идеи. Строителството на комунизма върви с размах и плам в началото, за да отрезнее, да се спихне и забрави в края. Произведението на Лъчезар Бояджиев припомня идеалите и мечтите в живота на хората в Пловдив по онова време.

Другото произведение на Лъчезар Бояджиев „Отново, и отново“ е определено като „рисунка с нетрайни материали“ върху калкана на Централната поща. Там паяк „модернист“ плете удивително правилна решетъчна паяжина. Има закачка, има и изненада, а заедно с тях и сблъсък между природно и човешко действие. И сякаш само упоритата повторяемост е това, което ги обединява.

В подлеза пред Баня Старинна бяха съсредоточени произведенията на няколко художнички. Видеата на Селма Селман (Босна и Херцеговина/Нидерландия) са в характерния за нея бунтовно разрушителен пърформативен стил. В тях се вплитат и автобиографични моменти, свързани с ромския ѝ произход („Без пространство“), с препитанието на семейството ѝ (Mercedes Matrix), с ролята и мястото на жената в мъжкия свят („Автопортрет I“)…

С пърформативно видео бе представена и Елена Белантони (Италия/Германия). „Представи си, че утре е краят на света“ е спектакъл и ритуал, мрачен и красив, изпълняван от фигури с маски на птици. Те пляскат с „крила“ в синхрон, но без опит да излетят – и ритмичният звук допълва хипнотичния ефект от тези черни предвестници на края. Правено по време на пандемията, видеото разпростира актуалността си и днес – с войната в Украйна и заплахите на Русия да използва ядрено оръжие. Краят на света отново е близо в представите ни, макар и поводът да е друг.

Или пък напротив, свикнахме с войната, съзнателно или не оттласквайки мисълта за нея. Пред този въпрос ни изправят фотосите от серията „Субективна реалност“ на Десислава Терзиева (България/САЩ). В очилата на красиви модели от модни реклами се отразяват документални снимки – войници, оръжия, взривове, трупове… Като напомняне за паралелните реалности, в които съвсем реално живеем.

„Войната свърши. Ако ти пожелаеш“ е плакат на Джон Ленън и Йоко Оно от 1969 г., вдъхновил серия от постери на Боряна Венциславова (България/Австрия), разлепени в градската среда. Но художничката привижда друга война – с природата, която засяга всеки от нас. „Край с екоцида! Ако ти пожелаеш“ е основният акцент в серията на художничката.

Арт намеси посрещаха и пресрещаха минувачите и по главната улица на Пловдив. Активният живот по нея можеше да се види като сцена в Random Theatre на Венелин Шурелов. Погледът в кутия с миниатюрни редове със седалки създава усещането, че си в кино или театър. А на екрана отсреща случайното движение, така „рамкирано“, се оказва изпълнено със смисъл и художествени значения, носени от героите минувачи. Колко е важен контекстът, напомня произведението – отвъд качествата му на улична забава и повод за селфи.

Тежестта на съществуването, привидно буквално, е въплътена в купчина камъни, назована „Дръж ме“ – работа на Ариел Рейхман (Израел/Германия). В своята съвкупност те са телесното тегло на самия художник, а всеки поотделно призовава зрителя да го вземе, да го носи и поддържа. Друг вид съучастие и съпричастност предлага работата му в близка витрина – неонов надпис I am (not) safe. И всеки минувач може да се свърже чрез телефона си с мрежата, за да го промени според себеусещането си.

Не успях да видя произведението на Емил Миразчиев – нощна прожекция на видео върху водна стена при фонтана. Но ми разказаха, че е било феерично, та се надявам да го видя на запис.

Величавият надпис „грАД“ на Вероника Цекова (България/Австрия) бе разположен на Централния площад срещу Пощата. Буквите „Г“ и „Р“ бяха полегнали, а другите две се извисяваха. За да отбележат четливо проблемите на градското живеене, достигащи на моменти до непоносимост. В дните на Седмицата граждани няколко пъти са изправяли първите две букви – дали защото са смятали, че са паднали случайно, дали защото са искали да възстановят цялостния образ на града си, или да го променят… Така или иначе изкуството в градската среда предполага и провокира участие, съучастие и намеси от страна на публиката. И въпросът е какви са те.

Съвременното изкуство в публичното пространство носи рискове, включително от вандалски актове. Спрямо произведенията в тази Седмица обаче те сякаш бяха много повече от очакваното. Да не повярва човек, че Пловдив е утвърден от десетилетия център на изкуствата, а беше и Европейска столица на културата през 2019… Но тежкият удар дойде от общинската власт.

Съзнателно оставих на финала произведението „Стената“ на Севдалина Кочевска. Сребристи чували, пълни с олекотен материал, „дострояваха“ една от стените на Римския стадион в центъра на Пловдив. За да напомни пряко за войната в Украйна, „за тъжния факт, че вместо да строим стени, издигаме барикади“. С препратка и към Желязната завеса, която отново се издига и разделя хората… Ето това произведение бе демонтирано три дни след инсталирането му – под претекст, че е пожароопасно.

Трябва да отбележа, че всички произведения от Седмицата на съвременното изкуство са предварително съгласувани с общинските власти. Проектите минават през комисии, получават разрешения – и всичко, както се полага при представяне на съвременно изкуство в публичното пространство. Така че преждевременното демонтиране на „Стената“ на Севдалина Кочевска се явява акт на цензура. И истинската причина вероятно е да не смущава с темите и въпросите, които поставя, делегацията от официални гости за честването на Съединението в града. (Да напомня, че сред гостите беше и Митрофанова – посланик на Русия, която официално е обявила България за „неприятелска държава“.)

В заключение ще цитирам думите на Галина Димитрова-Димова: „Този безпрецедентен акт на цензура, увиq не първи за нашата художествена сцена, все пак е знак, че Изкуството има силата да пренася силни послания и да предизвиква реакция, била тя и на цената на заличаването му“.

Не ми се иска, но го помислих: а може би това е тежестта на неговото съществуване. Сега и у нас…