Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

Пред колата се движеше камион, натоварен с бали сено. От движението сламките летяха като пеперуди – жълти тирета в синия въздух. Поне така ги виждаше момчето от мястото на задната седалка – хвърчаха във вихър около автомобила, настрани и нагоре, искряха на слънцето. Присви очи и му се стори, че и колата се издига над асфалта и полита заедно със златните сламки. Дядо му натисна газта и колата задмина натоварения камион: Ще пристигнем скоро, ще видиш колко добре ще си изкараме. Ще те науча на много неща. Като нямаш баща да те научи, а майка ти… Момчето гледаше в телефона си и отговори вяло „ъхъ“. Беше му безразлично, изобщо не искаше да отива при дядо си през ваканцията. Чатеше си със съученик, който също беше „евакуиран на село“. Не усети кога пристигнаха.

От две години не беше идвал. Дворът сякаш се беше смалил, засаден от край до край. Дядо му поддържаше образцов ред, все едно баба му беше жива. Хвърли сака в стаята и се тръшна на леглото. Поне през телефона имаше връзка със света. Преди години, когато майка му започна да гледа стари хора в Италия, за да могат да се оправят с парите, идваше всяко лято. Имаше си приятели тук, даже му беше интересно. Сега на 14 му се струваше, че онова време е било много отдавна, момчетата, с които е играл тогава, вече му бяха скучни, трудно намираше какво да говори с тях. Добре че беше само за десетина дена, после ще замине в Италия, майка му обеща, нямаше търпение да разгледат заедно Рим. Дядо му извика: Върви купи нещо за ядене. Стана и с неохота се затътри към магазина. Спомни си как вървяха с майка му по тази улица. Пак беше жега, държеше го за ръка, а полата ѝ от време на време докосваше крака му. Тя стъпваше леко, вървеше изправена, тялото ѝ сякаш пружинираше върху токчетата. Беше горд с нея, с красотата ѝ. Изобщо не го интересуваше, че не познава баща си. Не беше го виждал, не беше питал за него, не се опитваше да си го представя. Майка му беше така съвършена, че му стигаше.

На връщане го поздравиха две жени, които си говореха, спрели под улично дърво на сянка. Отвърна на поздрава и отмина няколко крачки, когато чу: Горкото, майка му проститутка в Италия, разправя, че гледа старци, ама друг път!

Затича и спря чак в кухнята. Хвърли продуктите на масата, затвори се в стаята си. Таванът над леглото беше от дъски, виждаха се жилките на дървото, чеповете, петната от прокапалия покрив, изсветлели и потъмнели части. Гледаше нагоре с празен поглед и неусетно започна да свързва тези дървесни белези, както правеше през следобедите в детството, и да получава фигура на маймуна, опулени очи, човешки профил с дълъг нос, облак. Невидимите нишки, с които рисуваше въображаеми образи, се свързваха с още и още други петна, а таванът се препълни с тях и се разтвори в небето. Над главата му оттам се надвеси майчиното лице – огромно, ококорено, със силно начервени устни, разпънати в усмивка, зъбите ѝ блестяха като изкуствени, наведе се много близо, съвсем близо, усещаше дъха ѝ, косата го погъделичка по бузите. Стресна се, беше се унесъл. Трябва веднага да се обади на майка си, да говори с нея, да я попита вярно ли е, ако не е, да се закълне, ама наистина да се закълне! Избра номера и затвори. Не можеше да говори за това, не сега. Майка му позвъни. Не чу какво говореше, само тембърът на гласа ѝ отекна в ушите му.

В нажежения двор всичко беше замряло. Дядо му го нямаше. Внезапно излезе вятър и навсякъде се разлетяха глухарчета. Прозрачните им парашути хвърчаха безразборно из въздуха. Докато въртеше нагоре глава, видя врабчето да лети право към стената на къщата. Звукът от удара беше глух. Вдигна го от земята в шепи. Краката му – свити към тялото. Напълно безжизнено, още с жълто около човката, учило се е да лети... Перушината – мека и нежна. Положи го на плочника. Почувства отвращение от трупа. Отвори вратата на двора и без да я затвори, се запиля нанякъде. Знаеше какво да направи.