Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

За музиката като убежище, за въображението, надеждите и предстоящите концерти – с Милен Кукошаров разговаря Марта Монева

С колегата ви Веселин Веселинов-Еко, с когото имате дует на име Das Weltschmerzduett (Дует на световната болка), ви се носи славата на (музикални) сърцеизтръгвачи?

Това е много силно определение, най-вероятно се касае за изобретение на моя приятел и колега. Аз не се смятам за сърцеизтръгвач. (Смее се.)

А колко е голяма световната болка според вас?

Всъщност става въпрос за това, че нашият дует е един вид подслон от тази болка. Предполагам, че е огромна световната болка, но като че ли името изказва това, от което ние искаме да се подслоним в нашия проект, тоест да правим нещо различно от това, което се случва извън него.

Дуетът подслон има издадени вече два албума. А какво свързва Гносиените и Гимнопедиите от първия ImproviSatie с незабравимия български музикант Васил Пармаков?

Това е една много обширна тема, която дори не знам дали подлежи на описание. Той беше човек, който би бил много съпричастен към това, което правим с Еко. Той би бил един от хората, които най-добре разбират същината на това, което правим, и затова решихме да му посветим този проект още в зародиш. Чисто атмосферно е много близо до това, което правим.

Неотдавна Антони Дончев сподели, че Биг бендът на БНР подготвя ваши пиеси, специално аранжирани за него. Какво се крие зад този проект?

Една моя приумица, която се казва Windharmonium. Това е изобретено във фантазията ми съоръжение, което произвежда музика, както то прецени и каквато прецени. И това е много хубав аналогов уред, така както аз си го представям – прахолясъл, дървен, стои в ъгъла и от време на време просто избухва с някакви идеи. Така получих вдъхновение да създам няколко пиеси под общото заглавие Windharmonium. Първия вариант на тази програма написах преди години в много жесток локдаун, специално за пловдивския джаз фестивал по покана на Мирослава Кацарова. И първообразът беше за формация с четири дървени инструмента – флейта, обой, кларинет и фагот. По време на репетициите половината от членовете на тази първа формация се разболяха. Наложи се обоят да бъде заместен от тромпет, моят приятел Мартин Ташев се отзова веднага и това даде много колоритна звучност на духовия ансамбъл. Миналата година получих покана от Мая Райкова (продуцентката на БНР) и Антони Дончев и написах чисто нови пиеси, преаранжирах други, което, естествено, беше доста работа. Много се радвам, че Антони прегърна моята музика и се постара всичко да бъде на ниво. Работата с колегите от Биг бенда беше страхотна. На една от репетициите си дадох сметка, че в този оркестър от двайсет души няма нито един, с когото да не съм свирил заедно или да не съм в някакъв вид приятелски отношения. Направихме и запис.

Точно това си мислех за Биг бенда, докато слушах пиесите ви. Всички са изключителни музиканти и свързани по най-различни начини.

Да. Може би трябва да подчертая, че програмата, която изпълнихме с Биг бенда, далеч не е в традициите му. Опитах се да направя по-неконвенционални неща, от време на време оркестърът има симфоничен звук. Замисълът беше сред пиесите да има такива, които са по-скоро симфонични, отколкото джазови. Не беше лесно за музикантите, но аз самият вече доста години наред в театъра имам сериозни търсения в класическата музика, а също така и в комбинациите между импровизационната и класическата музика.

Плаването между джаза и класическата музика изглежда все по-естествено и допустимо.

Аз вече гледам да страня, а и себе си да отучвам от това да категоризирам музиката. Тя, класическа и джазова, е една. Според мен това е някакъв етап от развитието на музиката. От птичи поглед джазовата музика просто е част от световната музика. Разбира се, в началото, при създаването на джазовата музика, тя наистина е носила елементи – африкански, от фолклора, блуса и т.н. Тя се характеризира с един определен звук, но вече има хора, които експериментират много добре в тази област и правят музика, която аз не мога да определя каква е. И музиката, която пиша напоследък, се старая да не подлежи на стилово определение.

Дали това желание да се категоризира музиката не идва от усилията на критиците да подреждат?

Вероятно сте права. От младежките години си спомням уюта да се отъждествиш като джаз музикант. Това понякога ти дава посока и сигурност, но аз мисля, че истината е другаде, и много се радвам, че успявам да се откъсна от тези категории.

Тук е уместен въпросът къде се намира импровизацията в класическата музика и защо се е изгубила?

Това и за мен е много интересно. Лично моето мнение е, че голямата конкуренция, която се появява при инструменталистите през ХХ век, изисква много по-високи технически възможности, граничещи буквално с невъзможното майсторство. Днес на така наречените класически музиканти им се налага да свирят страшно много. Знаем, че в епохата на Просвещението, на класицизма всеки музикант е писал и изпълнявал музика, а може би и е дирижирал. Имал е по-комплексни умения. Но заради конкуренцията и завишаването на критериите тази обща музикална подготовка, която включва и импровизацията, е отстъпила място по-скоро на техническата подготовка, конкретно върху инструментите.

А с какво се храни фантазията ви?

По-голямата част от времето си прекарвам сам, което на мен ми се струва страшно плодотворно. Тогава дори в моментите, когато не работя, ми хрумват разни неща. Те може да са чисто музикални, може да са планове за направата на нещо. Това, което храни фантазията ми, е моето състояние на покой, в което аз мога да кажа, че никога не бездействам. И другото е, че имам доста, повечето приятни преживелици. Живял съм по цели лета на морето и имам приятели, с които споделям много преживявания. Смятам, че това ме е обогатило в личностен план. Музиката е плод на процес, подобен на този при пчелите. Те не правят мед от мед, а събират цвят и го преобразуват в мед. Събират се емоции, събират се преживявания с цветове и това се преобразува в музика. Днес ми се струва, че това схващане е изчезнало. В училищата, в университетите и музикалните институции по-скоро се набляга на правенето на музика от музиката, за да те научат на музика. Не се отделя внимание на това, което ще те обогати емоционално и ще създаде твоя нюанс като творец, като изпълнител, за да можеш да създадеш нещо по-интересно и несъстезателно, което да е в твоя личен музикален коридор.

В този ред на мисли какви книги обичате да четете?

Аз четях малко докъм 27–28 години и трябваше много да наваксам. Предимно се придържах към класическата литература – Достоевски, Толстой, Стайнбек... Не съжалявам, че започнах да чета късно, защото за мен беше потресаваща срещата с „Братя Карамазови“ на тридесет и няколко години. Мисля, че е съвсем различно да четеш Достоевски на седемнайсет. Обичам и историческа литература, а напоследък чета музикална литература, също и биографии на композитори.

Полупълна или полупразна е кофата с надежда, Bucket of Hopes?

Всъщност това е една пиеса за въображаемото място, където стоят разочарованията, плод на неосъществените мечти. Всеки човек има някоя мечта, която много е искал да постигне, но в един момент е осъзнал, че не може. От другата страна на мечтите стои безнадеждността на това неслучване.

Коя е вашата неосъществима мечта?

Хм, не знам. Бих бил археолог. А-а, има такава, свързана със спортните ми интереси. Имаше дълъг период от време, в който много се занимавах и продължавам да се занимавам с уиндсърф и ски, имах амбицията да бъда добър в тези спортове. Обаче годините напреднаха, уиндсърфът не е лек спорт. Може би това е най-трудното, с което съм се сблъсквал. Имаше време, когато мечтаех да живея на морето и да практикувам този спорт. Сега ми е просто хоби.

Какво ви предстои с Яна Борисова, с която работите заедно в театъра?

Предстои ни новата ѝ пиеса „С гръб към залеза“, за която репетициите вече са започнали. Яна е изключителен човек и драматург, близки приятели сме и работата ми с нея е особено вдъхновяваща. Наскоро работихме по предишната ѝ пиеса с Петър Андонов и Боряна Братоева. Освен това работя с режисьора Стилиян Петров. Той е изключителен театрален монах, който се занимава само с много дълбоката и истински вълнуващата част на театъра. Много сериозен и безкомпромисен в проучванията си. През миналия сезон правихме „Нирвана“, пиеса на Константин Илиев, която разказва историята на Яворов и Лора Каравелова. Ходихме в музея на Яворов, където срещнах Иво Мелтемов, изключителен познавач на живота и творчеството на Яворов. Заедно със Стилиян и Никола Тороманов, сценограф на представлението, прекарахме дълги часове там.

Много обичам да ходя на репетиции в театъра. А и винаги си личи, когато музиката е направена така, когато е уточнено от всички в екипа какво точно трябва да каже пиесата. Много се радвам, че работя активно в театъра в последните години.

А в киното?

В момента работя и по един документален филм на Влади Люцканов, който все още е в начален етап.

На каква тема е?

Филмът е за Димитър Атанасов, роден през XIX век, агроном, основоположник на българската фитопатология, учил в Америка, защитил докторат в Уисконския университет. Историята му е много метафорична, той се връща в България и прави собствена градина лаборатория в с. Мрамор. Връща се в България с най-добро желание, създава нови сортове лалета, зеленчуци и т.н., но комунистическата власт го обявява за шпионин и враг на народа.

Пловдив или София?

София, ще кажа, въпреки че много обичам Пловдив, до ден днешен всичките ми документите и колата ми са с пловдивска регистрация. В интерес на истината животът ми в София е доста по-богат, въпреки спокойствието, красотата и артистичността на атмосферата в Пловдив. Колегите ми в София приеха моите умения, моята чувствителност и аз съм им много благодарен за това. Всъщност този град ми даде по-голямата част от това, което съм.

А какво се крие зад 15 Beats of Life, съвместния ви проект с Явор Веселинов? Вашата композиция Chaw Baan е част от него.

Явор Веселинов е чудесен оператор и режисьор, който за добро или лошо живее в Америка. Яна Борисова ни свърза. Не съм го виждал на живо, но общувахме много, той направи страхотни видеа към мои композиции. Bucket of Hopes беше част от този проект, само за пиано. Успяхме да направим три такива видеа, впоследствие Явор се захвана с филм, дотам стигна проектът. Обаче плодовете му аз и до днес използвам, имам предвид неща, които съм преаранжирал. Важно е да споделя, че Windharmonium, проектът, с който най-усилено се занимавам, има вариант с по-малка група в състав Николета Хайтова (флейта), Мартин Ташев (тромпет), Димитър Льолев (саксофон), Вили Стоянов (цугтромбон), Борис Таслев (контрабас) и Наско Попов (барабани). Това е най-последният вариант на Windharmonium, който колегите ми много ценят и се радват на тая музика. Тя на моменти се доближава доста до камерната музика. Не е лесно да работим, но имаме амбиции да задържим този ансамбъл и да правим различни нови неща, които аз съм се наел да композирам и оркестрирам. Очаква ни турне през есента, ще имаме концерти в Пловдив и Варна, в местните радиа, в Плевен, Бургас.

Как оценявате влиянието на последните трийсетина години, сравнително неуспешни в политически план, върху изкуството в България?

Тези трийсет години трябваше да възпитат традиция и някакъв вид сетиво у средния българин за това, което правим. И именно тук идва най-голямата беля, че за разлика от старата Европа, тук няма такава голяма традиция. За жалост, аз мисля, че това е най-големият проблем, управляващите според мен дори изкорениха чувството към красивото, направиха така, че грозното, материалното да са абсолютно приемливи на всекидневно ниво. Получава се така, че изкуството, вместо да е вълнение, става само подслон и убежище за хора, които имат някакви различни интереси – за правещите и за ползващите изкуството и музиката. Време на убежищата.

А с пианистката Донка Ангъчева какво ви свързва? Какво ви отведе във Виена?

Бяхме в музикалното училище още като невръстни дечица. Там бяхме отглеждани в лабораторна среда, в малки класове, по 12–13 души, където изградихме страхотни приятелства. Не бяхме се виждали от години, наш съученик преди няколко години направи камерен фестивал в Пловдив, на който се срещнахме доста съученици – страхотни музиканти, разпилени от всички краища на света. На тази среща аз предложих на Донка Ангъчева и Румен Петков, изключителен виолист, да изсвирят една моя пиеса. Тя се хареса. Миналата година Донка ме покани да се включа с пиеса в новия диск, който записваше. След това трябваше да пътувам за Виена, за да правим записи и на моето произведение. Донка беше събрала оркестър с някои музиканти от Виенската филхармония, звукът беше чудесен. Предстои ѝ сключване на договор с Universal, което е голям успех за нея. За мен е особено важен дебют в класическата музика.

Това ли е пътят, който ви влече?

Да, в последно време това е моят стремеж и мечта. Много ми се иска да имам успех и като композитор. Имам такива амбиции в класическата музика.

Милен Кукошаров е пианист, аранжор и композитор. Роден е в Пловдив през 1978 г. Завършва Музикалното училище „Добрин Петков“ със специалност пиано. Печели Националния конкурс за млади инструменталисти „Светослав Обретенов“. Продължава образованието си в Националната музикална академия в София. Виртуозен импровизатор, свирил с множество български и световни музиканти в жанровете джаз, поп и класическа музика. Композира музика за театър и кино.