Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

В своята изключително важна и много интересна книга „Невъзможната свобода – идеологическата цензура в българското игрално кино 1948–1989 г.“ Деян Статулов обстойно разкрива механизмите на подчинение, тотална цензура и контрол в българското кино. Много точно, академично, без да е скучно и досадно, той въвежда критерии и факти, прави своя коментар и анализ. Изследванията за тази книга са впечатляващи – те са отнели на автора години тежък и задълбочен труд в различни архиви, които и досега бавно и трудно се отварят за граждани и изследователи. Тъй като цел на книгата му е разкриване на цензурата – предварителна, текуща и последваща, той в началото, след кратък увод, предлага всички дефиниции за нея. От тях става напълно ясно, че цензурата е форма на контрол на властта над словото и свободната мисъл при всички режими на управление. Тя е заявена, че е в интерес на обществото, но това е заблуда. Тя винаги е в интерес на властниците и е средство за прикритие на стремежа им обществото да бъде държано в незнание и неинформираност. Следва забележителен исторически преглед на ограниченията от Античността до наши дни. Става дума за война на всяка власт срещу свободната мисъл, срещу правото на собствено мнение и яростната нетърпимост на всякакви режими към хората на изкуствата, на философската мисъл, на гражданската позиция, изразена в критични анализи за съответното управление. Това е перманентен конфликт между интересите на властта и интересите на обществото.

След това изчерпателно и безкомпромисно въведение Деян Статулов стига до целта на своето впечатляващо изследване, а именно цензурата в тоталитарните държави. Българските комунисти се учат от практиката в Съветския съюз. Овладяването на киното става относително бавно, но пък матрицата на социалистическия реализъм стиска в стоманени клещи филмопроизводството у нас. Деян Статулов прави точен преглед на обществено-политическия контекст, в който киното се развива. Това е много важно за смисъла и значението на неговото изследване. Подробно е разказано за създаването на български ГЛАВЛИТ по съветски образец, насищането на контролиращите киното органи с верни на БКП и Държавна сигурност хора. Важно е, че става дума за примитивни персони, назначени от отдел „Агитация и пропаганда“ към ЦК на БКП, и това е индикатор за критериите, по които се назначават тези „интелектуални“ пъдари. Те гарантират ефективността на страховитата машина за цензура, наречена „социалистически реализъм“.

Анализите на Деян Статулов се придържат само към факти. Той прави преглед на филмите, спрени от ЦК на БКП и лично от Тодор Живков. Грехът, в който ги обвиняват, е, че се опитват да представят своите герои като хора от плът и кръв, а не като гранитни паметници. На властта ѝ е нужна митология за подвизите на иначе скромната по мащаби партизанска борба и всяко отклонение от тази главна пропагандна задача бива санкционирано по най-жесток начин.

Авторът прецизно описва нивата на цензура, цитирайки съответни заповеди. Съдбата на талантливи хора дълго време е била в ръцете на чиновници от Министерството на културата, въпреки че в Художествения съвет на кинематографията са допускали и творци, но със здрави партийни позиции.

Много място Деян Статулов отделя на създаването на ГЛАВЛИТ 1952–1956 г.. Авторът отбелязва, че методите на цензура остават да действат до 90-те години. И как да е различно, след като основата на ГЛАВЛИТ е зададена от съветската институция ГЛАВЛИТ. Деян Статулов отделя мястото и на ролята на Шесто управление на Държавна сигурност във филмовите среди.

Става пределно ясно от книгата, че желязната хватка на властта за налагане на социалистическия реализъм в България е била така замислена, че никой да не може да я преодолее. Фактите, разкрити и изследвани от автора, са огромен културен и исторически принос в българското кинознание.