Култура / Брой 1 (2954), Януари 2019

Което не боли, не е живот, което не отминава – не е щастие.

Иво Андрич

На девети октомври 2018 г., рождения ден на Иво Андрич, пристигаме в Белград. На следващия ден летим за Тиват и Бока Которска. Някъде из къдравините и завъртулките на този капризен залив в залива, както го въобразява Андрич, на брега в стил рококо, изрисуван с филигранната китайска четчица на Господ, е крайната ни цел. Отиваме на международен симпозиум, който за единадесета поредна година се посвещава на творчеството на Иво Андрич.

Херцег Нови е специално място. Тук, в малкото трийсетхилядно курортно крайморско градче, Андрич намира пристан и утеха след дълги скиталчества из Европа между двете световни войни. Ватикана, Париж, Мадрид, Берлин, Лозана, Грац, Виена, Триест, Букурещ, Москва са само част от дестинациите на дипломата във времена, когато е трябвало да взема сериозни, фатални решения. Едно от тях е подписването на пакта с Адолф Хитлер и Рибентроп. Само три години (между 1965 до 1968 г.) живее той в своята крайморска вила, издигната на един от склоновете на стария град, с прелестен изглед към крепостта Канълъ Кула и западния бряг на Бока Которска. Тук мандарините са слънца по изгрев върху зелените небеса на дърветата. Тук 5–6-годишни деца играят досами морето, нехаят за морето, увлечени в старите игри, запазени от прадядовци и прабаби. Това е черногорската земя – земя на строги скали и уханни цветя, на лъкатушещи морски извивки край спокойните вълни на морето.

И точно тук умира неговата любима съпруга, прочутата красавица Милица Бабич, а той, покрусен, заминава, за да не се завърне повече никога. Как е възможно човек да бъде нещастен на това място, целунато от Бога? Дори когато го постигне смъртта, страданието... Заминава оттук, напуска града на слънцето, но къде другаде може да бъде постигнат покоят? А може би всяка утопия е такава, защото трябва да бъде напусната? Да избягаш от слънчевата страна, някъде там? Тъмниците и светлината се очертават като ключови топоси в разказите на Андрич, на един от тях и неговия герой – психобиографичен двойник на писателя, наречен Тома Галус, сме посветили и ние своите изследвания. Опозицията мрак – светлина ще ни преследва през цялото време на това 9-дневно пътуване из Балканите. Монтенегро се казва страната, а тъмните планини и върхове контрастират на лазурната шир на Ядренско мóре, ширнало се под краката ни от самолета.

Бездомният аристократ на духа, босненецът, католикът, югославянинът, големият сръбски балкански писател, мъдрецът Иво Андрич, който цял живот пише за любовта и мостовете на разбирателството, произнася като присъда думите за прословутата босненска омраза. И тя се превръща в метонимия на отровата на духовете тук, на Балканите, тя е непреодолимата пречка на прокълнатите да живеят на този странен полуостров, където слънцето на благословената география е постоянно скрито в мрачните облаци на историята. На тъгите ни. И враждите ни. На предразсъдъците ни за вероломните турци, дивите сърби, отмъстителните албанци, лукавите гърци, жестоките румънци, надменните словенци, горделивите хървати, мързеливите черногорци... А българите? Думите за омразата от есето на Андрич „Писмо от 1920 г.“ гнездят под сърцата ни и като че ли очакваме потвърждение в предстоящите преживявания.

С нас е професор Светлозар Игов, най-големият познавач на Андрич: на книгите му, на човека, с когото се среща и беседва на живо в младите си години в далечната 1968 г. Съзнаваме, че тогава още не сме били родени, и се чудим на дързостта ни да тръгнем с този човек натам и въобще да пишем за Андрич. Е, какво пък, животът обича смелите.

И като казваме смелите, се сещаме за западните пътешественици, пребродили и описали мрачния ни полуостров нашир и длъж от XVI век насам. Лейди Монтегю, граф Д’Отрив, Пиер Лоти, Сен Клер, Руланд, Бошкович са само малка част от западните очи, видели полуострова ни като градински заслон в близост до западната благородническа вила, приютил множество хора, неспособни да се спогодят помежду си, потънали в безконечни кавги. Страшните, криви и стръмни пътеки на родния Балкан обаче са само прелюд в елементарна хармония в сравнение със зловещата симфония, наречена Западни Балкани, която ни предстои. От времето на Брам Стокър и неговия Дракула като че ли нищичко тук не се е променило, а пътищата, макар и грижливо асфалтирани, са все така екстремни и опасни.

Цяла седмица в Сърбия и в Черна гора – строго поднебие според Андрич – на брега на Адриатическо море, в литературни разговори и приятелска раздумка – какво по-хубаво може да ни се случи в разгара на есента? Хиляда километра на запад и още четиристотин на юг и внезапно се озоваваме в горещото лято. Връщаме времето назад. Случва се буквално – с два месеца и един час назад. Избягваме да поглеждаме часовниците си. Сбогом, родино, сменяме те с друг земен рай!

Прави ни впечатление, че само на крачка западно от Калотина изведнъж английският замлъква като международен език. Първия ден в Белград се вглеждаме в смущаващи графити по стените: „Партизани – сви на исток!“, „Не у НАТО!“, „Буден ли си jуг“; мащабни цветни платна с изображенията на добрия войник Швейк, невинно вгледан в зловещ, брадясал австрийски офицер окупатор. И Гаврило Принцип гледа решително от една стена в дипломатическия квартал, напомня, че се навършват сто години от екзекуцията му. Някои се възмущават: „Как може да рисуват и почитат този екстремист?“. На Балканите обаче крачката между екстремизма и героизма е само една, при това малка. Ако и от нея понякога да прехвръкват искрите на световна война. И не като демонстрация и фалшива куха поза, а съвсем искрено изглежда това упорито говорене само на родния език, звученето само на родна музика в медиите. А както по-късно ще ни обясни професор Войводич от Университета в Нови Сад, „лансирането на родния език и литература в Сърбия е държавна политика, филологическите специалности и историята са истински приоритет в образованието ни“. Какво означава това в цифрени и финансови изражения, не знаем, но в морален аспект изглежда обнадеждаващо присъствието на предимно млади хора (под и около трийсетте) на симпозиума ни в Херцег Нови. Студенти, магистри, докторанти, млади учени, които със самочувствие говорят, дебатират, спорят, задават въпроси на литературни теми. Такова щастие сме нямали отдавна.

Улиците и кафенетата, градините и парковете са пълни с млади хора. Белград е прелестен, широк и спокоен, без задръствания на автомобили, град, който сутрин прилежно мият, а вечер е потънал във фасове и отпадъци (на Балканите сме все пак). Заобиколени сме от снажни, горди и достойни хора, които са стъпили здраво на собствената си земя и твърдо вярват, че им принадлежи изцяло. Не по-различни са те и в провинцията. Но ако въобще съществува такова понятие, тук, на Балканите, на морския бряг, в град като Херцег Нови, то е нелепо. Споменът за Тито никога не е угасвал, и в Сърбия, и в Монтенегро, където арката на Которската крепост на стария град ни посреща с паметните думи на генералисимуса: Чуждото не искаме, своето не даваме! Вилите на Тито навсякъде са превърнати в туристическа атракция. И не е никакъв проблем да си купиш за спомен магнит или значка с ликовете на Йосип Броз, на Путин, дори на Ратко Младич. Това изглежда по-смущаващо от графитите.

В центъра на сръбската столица, близо до Трг „Теразия“, в самото сърце на града, се извисяват многоетажни скелети на сгради с изкривени бетонни плочи и изпочупени от взривове стъкла, опушени стени, изцъклени избити прозорци – спомени от срамната война през 90-те на ХХ век. Белград е единственият град в Европа, бомбардиран след Втората световна война. Сърбите надали ще го забравят някога. Сигурно затова отказват да говорят на английски. А симпозиумът, към който сме тръгнали, е изцяло в регистъра на балканското звучене. Официален език в Херцег Нови е... родният. Тоест – балканският език, във всичките му славянски разновидности. Говорим и се разбираме безпроблемно помежду си, обсъждаме, дебатираме – понякога за малко и на руски, и все пак на английски, но бързаме да се „поправим“. Турският език е също на мястото си. Канлъ кула, т.нар. кървава кула, строена за затвор от османците, се намира на хълм с прелестна гледка. Днес е превърната в летен театър, където ежегодно се провежда престижният международен кинофестивал на Монтенегро. Сахат кула (часовниковата кула) се издига в центъра на стария град, а вътре се съхранява дървената фигурка на обгорялата Черна Богородица. А катедралите „Свети Йероним“, „Свети Спас“ и „Архангел Михаил“, както и статуята на крал Тврдко Първи Котроманиц са останалите свещени емблеми на града. Интересното е, че местните смятат вилата на Андрич за равноценна част от тези забележителности. Думите за кръв и час са съхранени непокътнати от османско време в този иначе толкова пуристичен език. На път сме отново да го наречем сръбски, но предвид политически коректното дълго изброяване от преди малко, ще обобщим – става дума за западнобалканския славянски език, който, оказа се, всички говорим.

Наравно с историческите светини, къщата на нобелиста Иво Андрич е важна част от културните забележителности на Херцег Нови. През 60-те години малкият двор, постлан с искрящо бели плочи, е посрещал гости и любопитни журналисти, които са се опивали от мириса на дъхави цветя и цъфнали олеандри. На втория етаж с изглед към лъскавото море Андрич е пишел, вдъхновен от слънцето и сбъднатата любов. Къщата е високо на хълма, на „Негошева улица“. А улицата, разбира се, носи името на големия черногорски поет Петър Негош, княз и владика на Черна гора. Андрич го нарича трагичен герой на косовската мислъл. Негош е на особена почит в Черна гора. На няколкостотин километра от Херцег Нови се издига Ловчен (Lovćen) – Черната планина, символът на Черна гора. Тук, досами небето, се намира мавзолеят на Петър II Негош. Поетите винаги трябва да стоят нависоко!

Професор Бранко Тошович от Университета „Карл Франц“ в Грац, този перпетуум мобиле на Андричевата конференция, е щастлив от факта, че тази година, с рекордно участие (над 90) на учени от всички балкански страни плюс Русия, Украйна, Гърция, Италия, Австрия, за първи път се говори толкова много на български. Иво Андрич, твърди професор Игов, е най-много превеждан извън бивша Югославия именно на български. Показваме доказателството – първото издание на „Разкази“ от Иво Андрич (1939), публикувани в издателство „Чипев“, с преводач Йордана Бояджиева и предговор от д-р Никола Миркович. Самият Миркович е първият в света автор на монография, посветена на Андрич (годината е 1938). Бранко Тошович ахва: „Може ли да ни я сканирате, безценен дар ще е за нашия сайт“.

„Мостът на Дрина“, „Госпожицата“, „Знаци край пътя“, „Травнишка хроника“ са само част от заглавията на авторитетната поредица от луксозни сборници с изследвания по проекта „Иво Андрич в европейския контекст“ с ръководител Бранко Тошович. Проектът започва в Грац като петгодишно начинание, но продължава и до днес. „Докосването до творбите на Андрич е като любов от пръв поглед, а заговориш ли за неговите сюжети и герои, не можеш да спреш“ – коментираме с професор Тошович сладкото му и опасно начинание, което, подобно на добър роман (би казал Кундера), е ясно вгледано в началото си, помни откъде е тръгнало, но краят му се губи в хоризонта. Тази година темата на симпозиума е: „Андриħева Сунчана страна“, а материалът – събраните и описани от Жанета Дукич-Перишич през 1994 г. новели, замислени от писателя като бъдещ, но неосъществен роман със заглавие „На слънчевата страна“. Въпрос на време е целият слънчев роман да излезе и на български в превод на професор Игов от издателство „Изток-Запад“. И в този миг се чувстваме като пионери на делото.

Вдъхновението ни прераства в апломб в следващите дни, когато симпозиумът наближава своя край. Размяната на имейли и визитни картички е повод за равносметка, сред многото усмихнати и прекрасни млади лица на колеги филолози и слависти фотографиите ни запечатват ликовете на младата светлокоса Тиана Миленкович от университета „Беч“ – дясна ръка на неуморимия Тошович; широко усмихнатия Давор Дукич от Загреб – семантика, познавач на слънчевата светлина в Андричевата проза; теоретичката Перина Меич от Мостар; Оксана Леонтиева от Киев; Дойчил Войводич, Лидия Чолевич от Букурещ и много други. Разделяме се с думите: „до догодина в Москва“. Защото натам се е прицелил неуморният професор Тошович – към зимата, тъгата и мраза на руските нобелисти Солженицин, Шолохов, Бунин, Бродски в сравнителното им четене с Андрич.

Апломбът ни прелива във възторг в последните два дни на срещите в Българското посолство в Белград с българи, със сръбски студенти по българска филология и с автори от сръбското дружество на писателите. Там нашият любезен и ерудиран домакин, посланик Радко Влайков, разтвори широко вратите на сградата с разкошни тревненски резбовани тавани, с безценни платна от Васил Стоилов и прекрасна атмосфера, която кара всеки да се чувства като у дома. Оказва се, че неформалното общуване не нарушава ничий протокол, а връзките между хората, които се чувстват от общи кръв и род, трябва да се насърчават по всякакъв начин.

Тръгваме си облекчени, че предварителните очаквания за мрачните Балкани са останали несбъднати. С леко горчив привкус, но не от преживяното, а от предстоящото завръщане: отново в родината, един час и два месеца напред, вече в есента. Завръщаме се у дома, в Европската уния, в проектираното хипотетично бъдеще на западните ни... без малко да кажем „съседи“. А всъщност – братя.

Публикацията е резултат от осъществения проект „Участие на български литературоведи в XI международен симпозиум, посветен на Иво Андрич (Херцег Нови, Черна гора)“, финансиран по програма „Мобилност“ на Национален фонд „Култура“. Участват: проф. д.ф.н. Светлозар Игов (ПУ „Паисий Хилендарски“), проф. д-р Евдокия Борисова (ШУ „Еп. Константин Преславски“), доц. д-р Мира Душкова (РУ „Ангел Кънчев“), доц. д-р Людмила Миндова – задочно участие (ИБЦТ-БАН, София), и преводачката и докторантка на Истанбулския университет Кадрие Джесур.