Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

Мис Ланг стои зад бюрото си и очилата ѝ едва-едва се крепят на ръба на носа ѝ – тя подава листчета на камериерките, на които е написана диагнозата на всяка една стая в хотела, който управлява. По този начин може да изглежда само кралицата на всички камериерки, разпоредителката на стотиците чаршафи и калъфки, шамбеланката на килимите и асансьорите, на дръжките за четки и прахосмукачките. Или поне така я описва в разказа „Стаите“ полската писателка Олга Токарчук, когато ни води по стъпките на една камериерка и ни показва през нейните очи тайните коридори, витите стълбища и служебните помещения на персонала в хотел „Капитал“. После тази безименна камериерка се захваща за работа и отваря пред нас една след друга вратите на луксозните стаи в хотела и ни въвежда в различни светове – светове, които при всички случаи изискват много усилия и грижи, за да продължат да функционират нормално. Жената вече е облякла розово-бялата си униформа, сложила е раираната престилчица на кръста си, скрила е същността си под тази униформа и тръгва да въведе ред в цялата тази бъркотия от предмети и невидимо човешко присъствие в стаите.

Олга Токарчук пише „Стаята“ преди трийсетина години – през 1989 г., и не е трудно да се открият автобиографичните моменти в трансформациите на героинята: „Свалям и екзотичния си език, странното си име, умението да схващам вицове, мимическите бръчки, любовта към непривични за това място ястия, паметта за незначителни събития и заставам гола в тази розово-бяла престилка, сякаш тутакси съм нахлузила морска пяна. И от този момент целият втори етаж е мой“.

В онези години полската писателка наистина работи в хотел и вероятно краткият ѝ опит позволява да направи този свят толкова видим – едновременно реален, но и приказнофантастичен. Свят, който при всички случаи има нужда от неуморна женска ръка, за да бъде овладян хаосът наоколо, да се спре натрупващата се ентропия и всичко да си отиде по местата.

Този мотив за подреждането на света се появява и в следващия разказ – Deus Ex, в който още един безименен герой – този път мъж, седи пред компютъра си и създава вселени – измисля светове, отегчава се, изпраща смърт в програмата, а на следващия ден започва пак отначало. Така създава дори човек – слаб и безличен, с лапи, „лице на птица и лишени от зеници очи“. Създанието живее в непрекъснат страх и компютърният гений бързо се отегчава от него – изпраща му потоп, после дъжд от огън, но то упорито оцелява сред разрухата, която продължава да твори. Мъжът го наблюдава разочарован от експеримента, а безсмислените битки и войни в компютърната програма продължават. После проблемът се решава от само себе си – достатъчно е отегченият създател да изпусне от поглед създанието си, да задреме една вечер на стола пред екрана, за да открие няколко часа по-късно, че в програмата вече няма живи същества, защото са се самоунищожили. Защото очевидно не е по силите на всеки от нас да спре хаоса и не всеки човек може да подреди света, колкото и да се опитва.

Сборникът с разкази „Гардеробът“ съдържа три истории, а онази, която дава името на книгата, също е на ръба между реалното и фантастичното. Олга Токарчук отново създава плътен свят – толкова реален и видим, че едва ли не можеш да протегнеш ръка и да го докоснеш. А един ден героинята ѝ отива до гардероба – представителна и масивна вещ, купена на старо, докосва вратите му с резбован флорален мотив и влиза в него като в убежище – сред висящите в сумрака рокли, където най-сетне открива най-сигурното място на света, а може би и врата към друг свят.

И трите разказа излизат за първи път на български език и трябва да отбележим добрия превод на Крум Крумов, но и чудните илюстрации на Таня Минчева. Историите са писани през 1987 и 1989 г., време на несигурност и промяна, но като че ли точно тази дистанция във времето ни позволява още един прочит – да си дадем сметка колко много усилия са били необходими, за да се опитаме да подредим света си. И кураж да започваме всеки път отначало.