Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

„Вярвам, че театърът е единственото място, където множество от хора могат да усещат, че има Бог.“ С писателя и драматург разговаря Мария Панайотова. Съвместна публикация с Нощта на театрите

Как се промени вашата лична дефиниция за театър през последните десет години?

Честният отговор е, че аз преди десет години нямах никаква дефиниция за театъра. Живеех извън театъра, макар да съм учил да бъда в него и да съм искал да бъда в него. Но съдбата така реши, че ме остави за дълго време вън от театъра. Толкова дълго, че бях забравил, че съществува. И едно случайно обаждане на директора на Пловдивския театър Кръстю Кръстев, за моя най-голяма изненада, ме върна в това, което, оказа се, съм търсил и искал цял живот. Така че аз имам за първи път дефиниция за театър – вярвам, че той е единственото място, където множество от хора могат да усещат, че има Бог.

Промени ли се театърът през последните десет години?

Промените в българския театър са изключително големи. И в плюс, и в минус, което е нормално. Това, което виждам като значим минус, е вътрешното съзнание на гилдията, което не отчита смисъла и значението на съществуването на българската театрална мрежа, наличието на толкова театри. Постоянно се чуват подмолни призиви за съкращаване, за премахване на театри. За мен истината е следната – по необяснимо чудо на съдбата България е опазила театралната си мрежа такава, каквато я няма в почти нито една европейска държава. Трябва да положим всички усилия да я запазим и развием.

Театърът се променя и благодарение на изключително капризната, изключително неконтролируемата българска театрална публика, която поставя сложни задачи пред всеки, който се занимава с театър. Първите десет години от века бяха на българската поезия, вторите определено бяха на българската проза и по-специално на българския роман. Това десетилетие, в което се намираме в момента, ще бъде на българската драматургия във всичките ѝ аспекти – сериали, драма и т.н. Мисля, че ни чака точно такъв много стръмен път нагоре, много подпомаган от интереса на публиката.

Как бихте продължили „Имало едно време…“ в контекста на театъра?

Скоро си мислех, четейки антични драми – с изчистената си фабула, с изчистения диалог много ми приличат на пиеси на Харолд Пинтър. И си казах – гледай как тези драми, които са създавани не на хартия или поне не са създавани, за да останат на хартия, и публиката е била не по-малко от 3000 души, по някакъв начин звучат точно както звучат пиесите на един модерен класик. Това библейско звучене, това надредно говорене, тези много крайни поетически обобщения, оголено от психологизъм действие – откривам поразителни сходства. Всъщност, движейки се напред, ние упорито гоним себе си – отдалечавайки се от Софокъл, има голям шанс да му видим гърба в скоро време. Ако продължим да се движим с достатъчно бърза скорост, разбира се.

Тази непрекъсваемост на театъра е нещо, което ме радва. Може би театърът е някаква форма на безсмъртие на човечеството. Може би там всъщност Богове и Хора сядат на един ред и се забавляват, говорят, плачат, тъгуват заедно.

Кое е най-свещеното нещо за вас в театъра?

Възможността с много хора, с които работиш, и още повече, които те гледат, да усетиш, че има Господ, че всички сме в една шепа, в една длан, че сме обичани, закриляни, че има светлина. Всъщност обичам, когато свърши един спектакъл, хората да са изпълнени с удоволствие от това, че са живи.

В театъра има ли призраци?

Театърът не е направен от стени и кулиси, а от човешки гласове – от гласовете на предишните режисьори, актьори, сценографи, сценични работници, костюмографи, гримьори, ръководители на сценичната механизация, помощник-режисьори, гардеробиери, разпоредители – всички тези хора са свод на театъра. Театърът не може без нито един от тези гласове. Както и църквите не могат без камъка, който стои в основата им. Предпочитам да схващам театъра като надвременна човешка общност.

Какво има зад завесата на сцената?

Тайна. Тайна има. Изкуството за мен е успешно пренасяне на тайната от едни ръце в други очи, без да се опитваш да я разбереш. Това трябва да прави човекът на изкуството – да обича тези тайни и да ги предава като тайни, а не като формули, обслужващи мига. Изкуството трябва да се занимава с тайната, а не с идеите. Идеите са декор, реквизит, но не основното.

Какво има през девет планини в десета?

Знам какво има през седем тепета… Театър. А през девет планини в десетата стои задължението да разбереш защо си се родил. И как да не разочароваш Създателя си. Защото, ако Господ има за теб едни стопроцентови намерения, а ти осъществиш жалките 1–2 процента, това е много срамно. Нека ги докараме поне до 5 процента!

А през девет Нощи в десетата?

През девет Нощи в десетата стои Шехерезада и така до 1001-вата Нощ. Желанието на човечеството да разказва може да бъде сравнено само с умението да диша. Ако един човек престане да диша, посинява и умира. Същото става с човечеството, когато престане да разказва. И затова от нощ в нощ, от Нощ на театрите в Нощ на театрите трябва да се радваме на споделеното умение да разказваме и да се слушаме.

Как тече времето в тоталния театър? И какво е тотален театър?

На Фестивала на античната драма във Велес имаше кръгла маса след спектакъла „Одисей“ и там колегите от театралната гилдия в Македония ме питаха как бих определил театъра на Диана Добрева, как се работи с нея. Тогава ми хрумна съвсем лекокрилата формула, че театърът на Диана Добрева ми прилича на играта на „Аякс“ през 70-те години на миналия век – „всички в нападение и всички в отбрана“ с легендарния летящ холандец с номер 14 – Йохан Кройф.

Тоталният театър предполага всички компоненти да са в своята абсолютна пълнота, със своя максимум, сила и едновременност. Всичко да бъде не много, но максимално възможно. И когато свърши един спектакъл, да искаш още веднъж да чуеш текста, да искаш още веднъж да преживееш кулминациите, винаги да има нещо, за което да се върнеш и гледаш този спектакъл няколко пъти. Има зрители, които са гледали „Одисей“ над 6–7 пъти, „Коприна“ са го гледали по 3–4 пъти (по-младо представление е), чувам, че и „Народът на Вазов“ е гледан по няколко пъти от различни зрители. Не казвам, че това е единствената формула за правене на спектакъл – просто казвам какво мисля за нейния театър.

Какво е бъдещето на сценичните изкуства?

Знам, че театърът „съшива“ човечеството. То се атомизира със страшна скорост. Този атомизиран човек, оставен сам на себе си, започва да се движи с бясна скорост – а когато скоростта нарасне прекомерно, човек заспива, защото не може да понесе натоварването. И това полузаспало човечество, което е разпиляно на всичките си възможни части, намира в театъра единственото място, където отново се „съшива“ като общност. Там може да се съхрани идеята, че човек не е сам.

Като заговорихме за съхранение, според вас къде може да се съхрани и събере съвременната българска драматургия?

Нямах идея колко много пиеси се пишат в България, не коментирам качеството. С учудване разбрах, че се пишат много повече пиеси, отколкото романи. Като си давам сметка, че виждам само малка част. Отчайващо липсва българска драматургична библиотека – на хартия или онлайн! Знам, че е започнат сериозен професионален опит да се създаде такава национална драматургична библиотека, която да покаже първо на самите работещи в българския театър богатството и наличието на драматургични текстове. И – второ – понеже знам за проект, той ще бъде най-малкото билингва за синопсисите на пиесите и ще даде възможност на чуждестранни театрали да видят какво са правили и правят българските драматурзи. Ако това стане, ако държавата има проникновението и куража да го подкрепи, след 4–5 години, давам ви гаранция, ще има бум на български пиеси, поставени навън.

* * *

Европейската инициатива Нощ на театрите ще отбележи своята юбилейна десета година в България и на 19 ноември ще събере в едно вълнуващо събитие стотици съдържания в десетки български градове. Организаторите на Нощта се обединиха около посланието „През девет нощи в десетата“, защото „да пътува човек в нощта е страшно. Луната създава безброй пътеки. И повечето не водят никъде. Но в останалите нощта е скрила всичките си тайни, цялата си мъдрост. Да минем през девет Нощи ни научи на много неща. Най-вече че по време на Нощта си е страшно… интересно и неповторимо“. Цялата програма и всичко актуално следете в официалния сайт, във Фейсбук, Инстаграм и Viber Community на инициативата.

Александър Секулов е роден през 1964 г. в Пловдив. Завършва Средното училище за сценични кадри със специалност „Помощник-режисьор“ и българска филология в Пловдивския университет. Драматург в Пловдивския театър. Автор на книги със стихове, есета, на романи и пиеси. През 2022 г. спечели третия си Аскеер за съвременна драматургия.