Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

Есе, излязло във в. „Фигаро“ на 16 август 1904 г., в разгара на споровете около отделянето на Църквата от държавата. Публикува се със съкращения

Да си представим за миг, че католицизмът е угаснал от векове, че традициите на неговия култ са изгубени. И че като непонятни, но величави паметници на отдавна забравени вярвания са останали катедралите, безмълвни и запустели. Да си представим, че един ден учените с помощта на документи ще съумеят да възстановят целия цикъл на някогашните богослужения, заради които тези катедрали са били издигнати и без които те биха били само мъртва буква; и нека си представим, че артистите, съблазнени от мечтата, макар и за кратко, да върнат към живот огромните замлъкнали нефове, си поставят за цел да ги превърнат поне за час в театър на тайнствените мистерии, разигравали се някога там сред песнопения и благовония, с една дума, да пренесат към месата и катедралите опита на фелибрите[1] спрямо Оранжския театър и античната трагедия.

Нима някое правителство, загрижено за художественото наследство на Франция, ще откаже субсидии на толкова великолепно начинание? Мислите ли, че стореното за римските развалини няма да бъде направено и за френските паметници, за тези катедрали, израз на най-висшето и оригинално въплъщение на гения на Франция. Защото можем да предпочетем пред нашата литература някоя друга литература, пред нашата музика друга музика, пред нашата живопис и скулптура – тяхната; но тъкмо във Франция готическата архитектура е създала първите си и съвършени шедьоври.

И така (връщам се към моята хипотеза) учените ще съумеят отново да открият изгубеното значение на катедралите: скулптурите и витражите ще се изпълнят със смисъл, тайнствен аромат отново ще витае из храма, пак ще се разиграе свещената драма, катедралата ще запее. Правителството ще субсидира с по-голямо основание възкръсването на католическите богослужения, изключително интересни от историческа, социална, музикална и художествена гледна точка, при това толкова красиви, че само Вагнер е успял донякъде да се доближи до тях, подражавайки им в „Парсифал“.

Тълпи от сноби ще се втурнат към свещения град (без значение Амиен, Шартр, Бурж, Лан, Реймс, Бове, Руан или Париж, който град искате, имаме толкова великолепни катедрали!) и веднъж в годината ще изпитват вълнението, заради което преди са се отправяли към Байройт или Оранж: ще вкусват произведението на изкуството в обстановка, създадена специално за него. За съжаление и тук, както в Оранж, те ще си останат само любопитни дилетанти; каквото и да правят, в тях няма да оживее душата на нявгашното. Артистите, изпълняващи песнопенията, както и тези, които играят свещениците, ще научат ролята си в пълни подробности и дълбоко ще проникнат в духа на текстовете. Ала въпреки всичко хората сигурно ще си кажат: „Уви, колко хубави са били тези празници, когато истински свещеници са отслужвали месата не за да дадат представа за нея на образованата публика, а защото са били движени от вярата, подобно на художниците, изваяли на портала Страшния съд или изобразили живота на светците върху витражите на апсидата. Колко ли цялата творба е говорела по-високо и по-истинно, когато народът е отговарял на гласа на свещеника, когато са падали на колене, щом е отеквала камбанката за приношението на светите дарове – не като на тези ретроспективни представления с участието на хладно школувани фигуранти, а защото всички те, както свещеникът и скулпторът, са вярвали. Но уви, тези неща са толкова далеч от нас, колкото благочестивият ентусиазъм на гръцкия народ от театралните представления на нашите „възстановки“.

Ето какво бихме си казали, ако католическата религия вече не съществуваше и ако учени и артисти напразно се опитваха да възкресят нейните ритуали. Ала тя е жива и изобщо не е претърпяла голяма промяна от времето, когато са били издигнати катедралите. И за да си представим как би изглеждала една жива катедрала от XIII в., изобщо не е необходимо да прибягваме до точни, но хладни възстановки. Достатъчно е просто да влезем в часа, в който се отслужва меса. Тогава действието, четенето на псалми и песнопенията не са поверени на артисти „без убеждения“. А на истински свещенослужители, движени не от естетически съображения, а от вярата, което прави всичко още по-естетическо. Фигурантите в случая са максимално изразителни и искрени, тъй като самият народ играе за нас, без да подозира това. Може да се каже, че благодарение на съхраняването на непроменените ритуали в Католическата църква, както и на вярата в сърцата на французите, катедралите си остават не само най-красивите паметници на нашето изкуство, но са и единствените сред тях, които и до ден днешен водят пълноценен живот, отговаряйки на целта, заради която са били изградени.

Обаче разривът на френското правителство с Рим в скоро време може би ще доведе до приемането на закон, по силата на който след пет години църквите може да запустеят; и правителството не само че ще престане да субсидира богослужението в църквите, но ще ги превърне в каквото си реши – в музеи, конферентни зали или казина…

Днес няма социалист, отличаващ се с вкус, който да не съжалява за щетите, нанесени от Революцията на нашите катедрали, за съсипаните статуи и изпочупените витражи. По-добре е обаче да плячкосаш една църква, отколкото да я запуснеш. Докато се отслужва литургия, колкото и да е опустошена църквата, в нея има живот. В деня, в който една църква бъде запусната, тя е мъртва, дори като исторически паметник да е защитена, защото тя не е музей. Можем да кажем за църквите същото, което Иисус е казал на учениците Си: „Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие“ (Иоан. 6:55). Тези малко тайнствени, но дълбоки слова на Спасителя по нов начин се превръщат в аксиома на естетиката и архитектурата. Когато приношението на Тялото и Кръвта Христови, литургичното жертвоприношение, няма да се извършва в църквите, животът ще си отиде от тях. Католическата литургия е едно цяло с архитектурата и скулптурата на нашите катедрали, защото всички те произтичат от една и съща символика. Знаем, че в катедралите няма скулптура, колкото и вторична да ни изглежда тя, лишена от символична стойност. И ако на западния портик на катедралата в Амиен статуята на Христос се намира върху цокъл, украсен с рози, то е, защото Той е казал: „Аз съм саронски нарцис. Аз съм долински крин. Аз съм истинската лоза“.

И ако под нозете Му са изваяни аспид и василиск, лъв и змей, това е поради следния стих в 90-и псалом: Inculcabis super aspidem et leonem (аспида и василиск ще настъпиш). Вляво, на малкия барелеф, е изобразен мъж, който сваля меча си при вида на животното, докато редом с него една птичка продължава да пее. Както се казва, „боязливецът няма смелостта на дрозд“, ето защо този барелеф има мисията да символизира боязънта, която е обратното на смелостта, затова е и положен под статуята, която (още от най-ранни времена) е вляво от тази на Христос – статуята на св. Петър, апостола на смелостта. Същото е и с хиляди статуи, украсяващи катедралите. Както и със символизма на богослуженията. В забележителната си книга „Религиозното изкуство през XIII в.“, на която някой ден бих искал да отдам дължимото, Емил Мал, опирайки се на „разписанието на богослуженията“ на Гийом Дюран, анализира първата част от празника на Велика събота:

„От сутринта загасват всички светилници в църквата, за да покажат, че Старият закон, преди озарявал света, вече не действа. След което свещеникът благославя новия огън, фигура на Новия закон. Той го пали с кремък, напомняйки по този начин казаното от апостол Павел, че „камъкът беше Христос“ (1 Кор. 10:4). Тогава епископът и дяконът се отправят към хора и спират пред пасхалната свещ“.

Тази свещ, както ни съобщава Гийом Дюран, представлява троичен символ. Загасена, тя символизира облачния стълб, водил синовете на Израиля, Стария закон и тялото на Иисуса Христа. Запалена, тя въплъщава огнения стълб, който синовете Израилеви виждали нощем, Новия закон и преславното тяло на възкръсналия Иисус Христос. Подразбирайки тази тройна символика, дяконът чете пред свещта Exultet[2].

Той особено настоява на сходството между свещта и Тялото Христово. И напомня, че непорочният восък е бил създаден от пчелата, целомъдрена и плодовита, както Богородица, родила Спасителя. За да уподоби по-нагледно восъка на Тялото Христово, свещеникът поставя в свещника пет зрънца тамян, напомнящи едновременно за петте рани на Иисус Христос, както и за благовонията, които светите жени купуват, за да Го помажат. Накрая той пали светилника с нов огън, за да ознаменува разпространението на Новия закон в нашия свят.

Но това, ще кажат някои, е особен празник. Ето тълкуванието на всекидневното богослужение, на месата, която, както сами ще се убедите, е не по-малко символна.

„С тържественото и скръбно пеене на Introit[3] начева службата, то изразява очакването на патриарсите и пророците. Хорът на миряните е сякаш хор на светците от Стария завет, чакащи идването на Месията, Когото не им е било съдено да видят. Тук влиза епископът като живо въплъщение на Иисус Христос. Неговата поява символизира пришествието на Спасителя, очаквано от народите. На големи празници носят пред него седем факли, напомнящи за седемте предсказани от пророците дарове на Светия Дух, въплътени в Сина Човешки. Епископът шества под пищен балдахин, носен от четирима души, олицетворяващи четиримата евангелисти. Отдясно и отляво вървят двама министранти, олицетворяващи Мойсей и Илия, явили се заедно с Иисус на Таворската планина. Тяхното присъствие възвестява, че на страната на Иисус са властта на Закона и пророците.  

Епископът сяда на своя трон и безмълвства. Той не взима участие в първата част на богослужението. В което има определен смисъл: със своето мълчание ни напомня, че първите години от Своя живот Христос е провел в мълчание и самовглъбяване. В това време иподяконът се отправя към аналоя и обръщайки се надясно, на висок глас започва четенето на Апостола. Предусещаме в този първи акт драмата на Изкуплението.

Четенето на Апостола, това е проповедта на Йоан Кръстител в пустинята. Той е говорил преди Спасителя, но се е обръщал единствено към евреите. Затова иподяконът, образ на Предтечата, обръща лице на север – към Стария закон. Щом свърши четенето, той скланя глава пред епископа, както Йоан Предтеча пред Иисус Христос.

Накрая свещеникът, отслужващ месата, чете Евангелието. Тържествен момент, тъй като оттук започва деятелният живот на Месията; за първи път словото Му звучи в света. Четението на Евангелието е образ на Неговото проповедничество.

„Веруюто“ следва Евангелието, както вярата идва след възвестяването на истината. Дванайсетте члена на Символа на вярата се съотнасят с призванието на дванайсетте апостоли.

„Самата одежда на свещеника в олтара – продължава Мал, – предметите, които той използва по време на богослужението, също са символи.“ Фелонът, облечен над другите одежди, това е милосърдната любов, най-важната от всички заповеди. Епитрахилът, който свещеникът слага на врата си, е лекото иго Господне, тъй като в Писанието е казано, че всеки християнин трябва да възлюби това иго, затова свещеникът целува епитрахила, докато го надява и снема. Двата рога на епископската митра означават знанието на Стария и на Новия завет, към която са прикрепени две ленти, напомнящи, че в тълкуванието на Писанието са важни и духът, и буквата. Камбаната е гласът на проповедниците. Конструкцията, върху която е закрепена, е образ на кръста. Въжето, изплетено от три влакна, означава троичното разбиране на Писанието, което се състои в три смисъла: исторически, алегорически и морален. Когато дръпнем въжето, за да бие камбаната, символно се възвестява основополагащата истина, че знанието на Стария и Новия завет трябва да прерасне в действие.“

И тъй всичко, до най-малкия жест на свещеника, чак до епитрахила около врата му, се съгласува, за да символизира чувството, вдъхващо живот на цялата катедрала, която, както показва Емил Мал, е самият гений на Средновековието.

С това грандиозно огледало на човешкото знание, на човешката душа и история не може да се сравни нито едно зрелище, някога дарувано на взора и мислите на людете. Символиката присъства в музиката, изпълваща по време на богослужението колосалния неф на катедралата: седемте грегориански тона отговарят на седемте божествени добродетели и на седемте епохи на света. И наистина изпълнението на Вагнер в Байройт е нищо в сравнение с отслужената тържествена меса в Шартр.

Само тези, които са изучавали религиозното изкуство на Средновековието, са в състояние докрай да осмислят красотата на месата. И това е основание държавата да се загрижи за нейното съхраняване. Субсидират се лекции в Колеж дьо Франс, предназначени за малък брой слушатели, които наподобяват хладни дисекции в сравнение с цялостното възкресение, предложено ни от месата в катедралата. Но бързам да добавя, че тези, които четат като в отворена книга средновековните символи, далеч не са единствените, за които живата катедрала – с песнопенията, картините и скулптурите си – е най-величавият сред спектаклите. Можем да чувстваме музиката и без да познаваме хармонията. Добре си спомням, че Ръскин, разсъждавайки над духовните причини, обясняващи разположението на капелите в апсидата на катедралите, казва следното: „Не сте в състояние да доловите очарованието на архитектурните форми, ако не споделяте идеите, които са ги породили“. В качеството на литературно свидетелство за такова възприятие ще приведа думите на учен, бродещ из катедралата, както в „гора от символи човек се лута сам“[4], поради което ще си позволя да цитирам прекрасните редове на Ренан, озаглавени „Двойна молитва“:

„Един от най-красивите религиозни спектакли, който може да се види в наши дни, е в старинната катедрала в Кемпер на смрачаване. Щом тъмата изпълни пределите на огромното здание, вярващите от двата пола се събират в нефа и пеят на бретонски вечерна молитва с помощта на прост и трогателен ритъм. Цялата катедрала е осветена с една или две лампи. От едната страна мъжете стоят прави, а от другата – жените коленичат, образувайки сякаш неподвижно море от бели бонета. Мъжете и жените пеят, редувайки се, като фразата, започната от едната страна, се завършва от другата. Пеенето им е невероятно красиво. Когато го чух, ми дойде наум, че с малки вариации то може да изразява всяко състояние на човека. Това ме наведе на мисълта, че молитвата, с определени изменения, е еднакво подходяща и за мъжете, и за жените“.

Между тази мечтателна замисленост, нелишена от своето очарование, и по-осъзнатите радости на „познавача“ на религиозното изкуство има множество междинни състояния. Да си спомним Флобер, който разглежда – за да осмисли в съвременен дух – една от най-красивите части на католическата литургия:

„Свещеникът потопи десния си палец в мирото и започна помазването: първо – очите, които толкова бяха възжелавали всичките земни блясъци; после – ноздрите, жадни за топли ветрове и за любовни благоухания; после устата, която се бе отваряла за лъжа, която бе стенала от гордост и викала от сладострастие; после ръцете, на които беше приятно от сладостните досягания, и най-сетне – ходилата на нозете, тъй бързи някога, когато тя тичаше за утоляване на желанията си, и които от сега нататък нямаше вече да вървят“[5].

Досега говорихме, че почти всички образи на катедралата носят символичен смисъл. Но има изключения. Това са фигурите на онези, които със своите пожертвования са съдействали за украсяването на катедралите, пожелавайки навеки да запазят в тях своето място, за да могат тихо да присъстват на богослуженията и безмълвно да участват в моленията in saecula saeculorum (во веки веков).

Те са влизали в църквата и навеки са заемали там своето място, откъдето и след смъртта си са могли да следват богослужението; едни, леко надигайки се от мраморния си гроб, както в Бру, само леко извръщат глави към Евангелието или Апостола, а около тяхното име има нерушимо сплитане на емблематични цветове и сакрални инициали; други, както в Дижон, понякога съхраняват свежите краски на живота си даже в гроба… Всички те искат, щом Светият Дух снизходи в църквата, да разпознае своите. Тук са не само кралицата и принцът със своите инсигнии – короната или ордена на Златното руно. Тук са и сарафите, проверяващи истинността на монетите, кожарите, продаващи своите стоки (виж в книгата на Мал репродукцията на тези два витража), месарите, колещи бикове, рицарите с гербове, скулпторите, извайващи капители. О, вие, от всички витражи в Шартр, Тур, Санс, Бурж, Оксер, Клермон, Троа, Тулуза, бъчвари, кожари, бакали, поклонници, орачи, оръжейници, тъкачи, каменоделци, месари, кошничари, обущари, о, великата безмълвна демокрация от вярващи, жадуващи да чуят богослужението, не дематериализирани, но още по-красиви от дните на вашия живот в небесната слава и кръвта на драгоценните витражи – вие няма да чуете месата, която сте заслужили, отреждайки за издигането на храма голяма част от притежанията си. Мъртвите вече не властват над живите. А живите, забравящи, престават да изпълняват заветите на мъртвите.

Превод от френски Тони Николов