Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

„Жените художници. Нови хоризонти между двете световни войни“ (Софийска градска художествена галерия, 14 септември – 27 ноември 2022 г.)

Защо „жените художници“, а не „художничките“? Този спор се поде във Фейсбук още преди откриването на изложбата. Не че имаше съмнения в бъдещите ѝ качества. Напротив, Софийската градска художествена галерия е музей с утвърдена традиция в създаването на експозиции с високо образователно и естетическо ниво. Дискусията бе само за мъжкия и съответно женския род в названието на тази тогава все още бъдеща изложба.

И тъй както не се съмняваха в бъдещите ѝ качества, запалените радетели на женския род пропускаха да забележат, че използването на „жените художници“ не ще да е случайно. Доколкото названието на всяка изложба е извлечено от концепцията и съдържанието ѝ. И че има сериозна причина то да е такова, каквото е. Дори беглото познаване на периода подсказва, че става дума за навлизането и утвърждаването на жените в една „мъжка“ и при това творческа професия. А и не само в нея, разбира се. В дискусията припомних, че жените в България получават частични избирателни права в края на 30-те години на ХХ в.: могат да гласуват, ако са „майки от законен брак“, а малко по-късно – ако са „омъжени, разведени или вдовици“. Видно е задължителното мъжко присъствие в живота им тогава, предопределящо мястото и изявите им в обществото. А съответно и отношението към тях – като рефлексия и саморефлексия. Тъкмо затова беше важно да видя как то се „оглежда“ в изложбата и в представените произведения.

„Жените художници. Нови хоризонти между двете световни войни“ е резултат от тригодишни проучвания на кураторите Милена Балчева и Рамона Димова. И така към няколкото по-известни имена – сред които Вера Лукова, Вера Недкова, Екатерина Савова-Ненова, Елена Карамихайлова, Елисавета Консулова-Вазова, Султана Суружон – те са извадили от забвение още десетки художнички. С което става ясно, че познатите досега не се явяват случайно, че не са някакво изключение, а произтичат от мощно женско присъствие в културния живот в периода. Освен произведенията на художничките изложбата включва и кратки текстове, отзиви и цитати от критици, факсимилета от вестници, витрини със снимки и др. И целият този много важен документален материал представя същевременно и общите процеси, свързани с мястото и ролята на жената в обществото, как те се променят във времето и какво ги движи.

Зачетох се например в статия за еманципацията от 1926 г., която утвърждава колко е важна борбата за равни права и че не е женски каприз. И същевременно укорява крайните феминистки и суфражетки, които „вярват, че отдавна е дошло времето мъжът да отстъпи господството си на жената“. Близо 100 години по-късно ситуацията изглежда сходна, но следващото изречение ни връща обратно във времето: „Тия жени отидоха дотам, че започнаха да се обличат в мъжки дрехи, да си подрязват косите по мъжки и в живота си да подражават (на) мъжа“…

Изложбата е много добре подредена с оглед на образователния ѝ характер. Върви хронологично, тематично и жанрово. Започва с портрети и автопортрети, които запознават зрителя с художничките, показват самочувствието им в професията, а същевременно представят стиловите характеристики и нюанси в изкуството им. Лекота и непосредственост открояват „Бинка в бял кител“ (1931) на Елисавета Консулова-Вазова, спокойна увереност излъчва „Автопортрет“ (1934) на Мара Нонова-Чорбаджийска, интелектуална вглъбеност представя „Момиче с книга“ (началото на 40-те години) от Невена Ганчева, красива целеустременост представя „Портрет на Васка Емануилова“ (20-30-те години) от Люба Паликарова и т.н.

На близката колона в залата цитат от статия на Никола Маринов от 1921 г. за Юбилейната изложба по случай 25-ата годишнина на Държавното рисувално училище отбелязва успехите на „българската жена-художничка“, а същевременно ѝ напомня, че пътят ѝ е „едва наченат и тепърва има да се върви по него“. Друг цитат – от Вл. Хр. Пеев, 1929 г. – оценява съвършенството в работите на 14 живописки и една скулпторка като възходящо, „макар то да се движи малко по-долу от нивото на зрялата мъжка дарба“.

Серия картини с голи тела в изложбата – от Султана Суружон, Олга Брадистилова, Маша Живкова-Узунова и др. – ми напомни, че студентките от първия випуск на Държавното рисувално училище (сегашната Художествена академия) правят петиция, връчена на ректора Иван Мърквичка от Елисавета Консулова-Вазова, с искане да бъдат допуснати до вечерен акт, тоест до рисуване на голо мъжко тяло. И извоюват това право още през 1897 г. То обаче остава в рамките на учебната програма. Защото традицията в жанра „голо тяло“ повелява то да е женско и в ролята му на съблазнителна муза, най-общо казано. Едва век по-късно – през 1997 г. – български художнички радикално се възправиха срещу тази конвенция, направиха изложбата „Версията на Ерато“ и създадоха групата „8 март“… Отбелязвам това като част от продължаващите и сега видими и невидими противоборства по пътя на жените в изкуството.

В изложбата в СГХГ той минава и през организационния живот – създаването на Секция на художничките през 1928 г. и ежегодните им изложби. Има ли мъжко и женско изкуство, е сякаш вечен спор, който също тлее и до днес, макар и рядко да се проявява, обикновено при неспециализираната публика. Преди век обаче въпросът е стоял доста по-остро. „Групирането на жените в отдел при Дружеството на жените с висше образование няма за цел да изтъкне някаква особена характерност. Няма мъжко и женско изкуство. Връзката помежду им е чисто практическа: да си внушават, да се крепят духовно, да си дават отчет в изложбите за своите лутания и стъпки напред“, пише Елисавета Консулова-Вазова през 1935 г. Докато критиците – тогава само мъже – имат други очаквания от изкуството на жените художници. И някак снизходително се изненадват, когато тези очаквания се оказват излъгани.

Модерни ли са и доколко жените в изкуството, е друга важна тема през 30-те, представена в изложбата. И сякаш едва в края на десетилетието критиците категорично признават това качество при някои от авторките. „Елементите, чрез които Вера Лукова строи картината, я подчертават като модерна художница с особен усет към проблемите, които новото време налага на живописта“, пише Йосиф Йосифов през 1939 г. Междувременно картините на цяла плеяда художнички в изложбата утвърждават модернизма и новаторството им, включително и чрез градските теми, социалната проблематика и стиловите особености не на последно място – Султана Суружон, Вера Недкова, Вера Лукова, Тодорка Бурова, Зоя Паприкова, Мара Цончева, Донка Константинова…

Във втората зала в СГХГ са представени постиженията на художничките в приложните изкуства. И там зрителят може да направи забележителни открития. Взирайки се в гравюрите на Събина (Бинка) Вазова например, или във витрините с илюстрации от Донка Константинова, Маша Живкова-Узунова, Богдана Дочева. Или във вазите на Магдалина Кънчева и Невена Мачева-Пиперкова, и още в моделите за облекла, в произведенията на учениците от Училището за приложни изкуства, и много други.

„Жените художници. Нови хоризонти между двете световни войни“ ще има каталог, допълнен с още имена и произведения на художнички от периода. И наистина е важно изследователският труд, положен от кураторите за създаването ѝ, да бъде документиран и съответно продължен.

А връщайки се към спора за „жените художници“ в названието на изложбата, ще отбележа само, че „художница“ се използва от края на XIX в. Това може да се проследи например в сп. „Изкуство“, което започва да излиза през 1895 г. В периода между двете световни войни „художница“ (и съответно в мн.ч. „художници“) се използва наравно с „жени художнички“ и само „художнички“, както е видно и от цитатите в изложбата. Волно или неволно акцентирайки ту върху пола, ту върху професията, ту равнопоставяйки ги. Дали и доколко тези нюанси са били важни, или настоящето привнася в тях проблеми с днешна дата, е трудно да се каже.

Но днес колебанията са излишни, струва ми се, когато става дума за художници. Били те мъже или жени…