Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

17-о истанбулско биенале, 17 септември–20 ноември 2022 г.

2022 г. носи със себе си геологически по размер и ефект размествания в институционалния пейзаж на света на изкуството. Тонът, зададен от Чечилия Алемани на Венецианското биенале и от Руангрупа на документа 15 в Касел, намери ясно и недвусмислено продължение и в Истанбул – на 17-ото издание на Биеналето, курирано от Уте Мета Бауер, Амар Канвар и Дейвид Тех.

„Вместо да бъде голямо дърво, отрупано със сладки, зрели плодове, това биенале се стреми да се учи от полета на птиците, от някога изобилните морета, от бавната химия на обновяването и подхранването на земята. Може да няма оркестрирано събиране в едно време и на едно място; можем да заместим това с разпръскване, с невидима ферментация. Нишките му ще бъдат изтеглени заедно, но те ще се умножават и разминават с различна скорост, пресичайки се тук и там, но без шумна кулминация, без последен възел. Нека това двегодишно растение бъде компост. Може да започне, преди да започне, и да продължи доста след като приключи.“[1] За запознатите с подхода на кураторския колектив на документа 15 горното изявление звучи изненадващо познато. В тазгодишното издание в Касел ключовите думи бяха също от света на живота в диалог със Земята.

В света на биеналетата – тези глобални платформи на съвременното изкуство, избуели особено интензивно с процесите на глобализация в края на 90-те години на ХХ в., промяната е с геологически характер, защото доскоро тези гигантски събития бяха мислени като събиране на един кръг глобални суперзвезди от сцената на изкуството, като лакмус на глобалния капитал, като инструмент за брандиране на градове в глобалната конкуренция за инвестиции. В резултат този модел произведе пирамида с тесни основи и остър връх и в крайна сметка подкопа собствената си база.

Още с предишната документа с куратор Адам Шимчик моделът на звездите беше загърбен, но наслагващите се с ефекта на снежната топка кризи в глобален мащаб и най-вече световната здравна криза, настъпила с пандемията от КОВИД-19, зададоха острия завой в големите изложби както във Венеция, така и в Касел и Истанбул през 2022 г.

В експозето си кураторите акцентират върху ключовата роля на пандемията в подготовката и отложеното с година случване на Биеналето: „Суспендирането на живота-такъв-какъвто-го-познаваме предоставя рядка възможност да правиш нещата по различен начин“. Най-директното следствие е невъзможността тримата куратори да пътуват до Истанбул и да се срещат в периода на подготовка и изследване както помежду си, така и с художниците. „Правенето на нещата по различен начин“ кураторското трио дефинира в няколко ключови взаимно пресичащи се посоки.

Това е биенале, обърнато към града Истанбул, чувствително към сложния възел от проблеми на брутално разширяващия се мегаполис, към екологичния екзодус, до който това разширяване води, мигранските кризи и репресиите на автократичното управление на Ердоган. Град с дълбока и комплицирана история, в който хората са видели какво ли не и въпреки турбулентния политически климат успяват да поддържат надежда и да формират екосистема с процъфтяващи култура и изкуство. За разлика от предишното издание на Никола Бурийо, което беше фокусирано върху глобалната екологична криза, но съсредоточено в два музея като че ли беше загърбило контекста на града, настоящото е разпръснато между 13 локации в европейската и азиатската част на Истанбул в унисон с кураторската визия. „Вместо да организираме спектакъл, ние се стремим да вдъхновим гостоприемство, свързвайки съществуващи пространства за граждански и културен обмен, активирайки други, които са недостатъчно използвани или спящи.“ За посетители в рамките на три дни това представлява изпитание, защото е невъзможно да се пресекат всички дълги дистанции между местата и да се отдели нужното внимание на проектите, много от които представят сложни исторически и културни контексти. За сметка на това прекосяването на града по нови маршрути ни разкри места и траектории, непознати до този момент. Тоест това не е турист френдли биенале, а и много от проектите не са от характера на изкуството като мигновено просветление, тип „Аха“. Изискват се поне една седмица и голяма доза търпение и доверие за потапяне в разказа и пейзажа на всеки проект, както и изострено внимание към градската среда при движението от една локация към друга.

Основното струпване на проекти отново, както в предишни издания, е в Музея „Пера“. Тук нареждането на огромно количество презентации на архиви в радикално различни контексти – от движението за еманципация на жените в Непал до партизанската война срещу британския колониализъм в Малая, оставя зрителя леко дезориентиран пред огромното количество факти и разкази, но те са пресечени на места от невероятно поетични и визуално пленителни произведения. Видеото White House (2005) на Лида Абдул от Афганистан например спира дъха. Художничката бавно и методично боядисва в бяло всички ръбове на разрушена къща, зеещи като рани в средата на нищото, оставено след десетилетия партизанска война. Фотографските серии на Алис Мицели предоставят сравнителен поглед върху продължителния травматичен ефект от смъртоносно заразените пейзажи в минни райони в Камбоджа и Босна. Освен Музея Пера всички останали локации са алтернативни пространства в града, пропити с история и специфичен характер, сред които са току-що реставрираният хамам Чинили от XVI в. във Фатих; Барин Хан – бившето студио на един от най-големите калиграфи Емин Барин; неизползван тунел към метрото в Таксим; бивше гръцко девическо училище в Бейоглу; реставрирана газ станция в азиатската част Кадъкьой, превърната в музей – Muze Gazhane.

Това биенале се фокусира върху процеси, а не върху продукция. То няма заглавие и тема, а вместо това предлага шест параграфа, които кураторите наричат „припеви“, даващи насоки на мислене и действие с дългосрочна перспектива, които не само осмислят настоящия момент, но съдействат за лекуването и промяната на заварените щети. Това е и поканата на кураторите към участниците: „Тя беше изпратена до онези, които помолихме да се присъединят към разговора и да допринесат за това, което смятахме за упражнение по компостиране – покана да задвижим нещата, да засадим някои семена в настоящето, знаейки, че реколтата може да се случи много по-късно“.

Много от проектите работят с местни общности от години и ще продължат, след като биеналето приключи. В бившето гръцко девическо училище например е изложенa Disobedience Archive (2005–…), пътуваща видео библиотека на Марко Скотини, която документира нашата епоха на експлозивни протестни движения (за съжаление, засенчена от всепоглъщащата среда на изоставените класни стаи). Dumpling Post е безплатна публикация от истанбулската фондация „Хрант Динк“, замислена след забранена от правителството конференция на фондацията през 2019 г. в Кайсери, изследваща социалните, икономически, политически и културни промени в града. Разпръснато около биеналето, това издание продължава борбата срещу цензурата, забраните и свиването на гражданското пространство. В пространството на „Буюкдере35“ артистичното дуо Cooking Sections отваря традиционен магазин за млечен пудинг, в случая от биволско мляко, за да привлече вниманието към застрашения воден бивол, чиито влажни зони в покрайнините на Истанбул се свиват все повече след постояването на новото летище.

Това биенале замества главната фигура на художника: 50-те проекта в програмата имат над 500 „сътрудници“, сред които художници, изследователи, архитекти, рибари, еколози, биолози. Преобладават колаборативни и колективни проекти. Очевидно осмислянето, грижата и реакцията на възлите от сложни проблеми в наслагващите се една върху друга кризи изискват навсякъде по света експертизата на повече от един човек.

Това е биенале, което може да разочарова онези, които търсят визуалното на всяка цена. Но не животът на изкуството е поставен на карта тук, а възможността изкуството да участва в спасяването на едно стесняващо се пространство за разговор и в противодействието на ентропията, предизвикана от експанзивната модернизация.