Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

На Людмил Александров

Йорго седи на пейката пред къщата си и гледа морето.

Там го намирам и тази година, на мястото, където го оставих миналата. Сякаш незасегнат от времето – старец над осемдесетте, сбръчкан като суха маслина, корав като вчерашен хляб. Печен рибар, прекарал повече от живота си в морето, отколкото на сушата.

– Закъснявас! – казва ми укорително.

Нали е грък по произход, за него няма „ж“, „ш“ и „ч“. Навремето, когато бях млад, зелен и глупав, съм си позволявал да го поднасям: „Кажи „шейсет и шест кози кожи!“. Той ме поглеждаше с очите си, сиви като водата в облачен ден, и казваше: „Сейсет и сест кози кози“…

– Кое време стана, момце! Другите веце взимат сафридата…

Йорго, който цял живот лови риба, не казва никога „ловя“ – той „взима“ рибата от морето. А то е добро да му я „дава“. „Морето и днес ни даде!“ – се прекръстваше всеки път на излизане, когато връзвахме лодката на пристана. Дори и уловът да е нищожен – пак бе благодарен. Не беше човек книжовен или писмовен, но си водеше дневник – всеки Божи ден записваше в дебела тетрадка къде сме хвърляли въдиците и какво сме хванали. Неговият живот е затворен между кориците на тази тетрадка, кодиран с разкривен почерк и малко думи: „Днес, Св. Иван, паламида – 12“. Или „Колокита – 3 кг лихнус“. Кодът е лесен за разчитане: островът насреща е Св. Иван, а оня полуостров в южния край на залива местните наричат Колокита. „Паламидата“ си е паламуд, а „лихнусът“ просто е по-едро попче. Когато прелиствах тетрадката дневник, попаднах на запис от октомври 1968 г. – „Срещу „Коренята“ – 5 кг скум“. И се сетих, че става дума за черноморската скумрия – изчезнал вид от нашето море. Една пролет рибата повече не се появила. Понесъл се слух, че турците са преградили с мрежи Босфора, така тя си останала завинаги в Мраморно море. А причината най-вероятно е в замърсяването на нашето Черно море.

Дядо Йорго гледа морето.

– Хвастай лопатите, момце! – командва от пейката, както едно време.

– Йес, капитане! – отвръщам му и аз, както едно време. Тогава бях двайсетгодишен хлапак, слизах в ранни зори на пристанището и молех местните рибари да ме вземат в лодките си, за да уча занаята. Единствен Йорго се съгласи да ме качи при него. „Як си в ръцете! – рече ми. – „Ставас за гребец.“ Скоро с Йорго така си паснахме, че рибарите от другите лодки почнаха да му подвикват: „Добър помощник си намери! Дай ни го на нас!“. „Не ги слусай, момце! Нека завиздат!“ – шепнеше ми Йорго, сякаш го беше страх, че ще го зарежа. Държеше да делим улова справедливо, а не по местното рибарско правило: „Пай за капитана, пай за лодката, пай за тайфата“. Капитанът бе той, лодката бе негова, а аз, макар и сам – бях „тайфа“. Полагаше ми се една трета от улова, обаче Йорго ми отделяше половината. А всеки път в края на сезона, когато трябваше да си тръгвам към София, Йорго ме изпращаше с думите: „Хайде, цакам те пак догодина!“.

Така близо четвърт век бяхме заедно – двамата в една лодка. Докато Йорго седна не в лодката, а на пейката пред къщата си. Сега от пейката гледа морето. С напредването на възрастта загуби зрението си, заради диабет или глаукома – кой знае?

Ослепя и заприлича на дядо Йоцо, Вазовия герой. В разказа си Вазов го бе нарекъл „Честит слепец!“. Същото ще кажа и аз за моя дядо Йорго.

Защото не видя как се променя всичко – не зърна багерите, фадромите и бетоновозите, които разръфаха брега около полуострова Колокита и бетонираха скалите по крайбрежието. Не забеляза, че в пристанището рибарските лодки изчезват и на тяхното място котва пускат луксозни яхти. Късметлия бе Йорго, че не бе там, когато кранът изтегли и неговата лодка, а после я захвърли на брега като мъртва риба – да се разсъхва и да гние, докато я нацепят за подпалки. Щастлив рибар – в спомените си той продължава да преследва паламудените пасажи, без да узнае, че с всяка година паламудът намалява, както бе изчезнала и черноморската скумрия.

От пейката си дядо Йорго гледа морето. И го вижда, макар че точно пред него новопостроен хотел му закрива гледката. Честит слепец – той единствен може да види морето и през сивите стени на бетона!