Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

Ускорението, в което живеем, зададено ни от ХХ в., води до все по-натрапчивото търсене на „изтеклото време“. Днес трудно си даваме сметка за екзистенциалната промяна, предизвикана преди век чрез изобретяването на телефона и телеграфа, чрез появата на авиацията или на кинематографа. Ала те задават нови координати на човешкото битие. Някои от тези открития са имали и естетическо значение: невидимо предаваната информация след откриването на радиото от Маркони сякаш подтиква предметността да стане „нова“ и да напусне границите си, което граничи с експериментите на кубизма; а „безсъзнателното“ на Фройд ломи ясните и отчетливи представи за света, над който започват да витаят смътни сенки и тревожни очаквания.

Миналото обаче си остава важно въпреки избледняващите ни спомени. И ето че през „Бел епок“ един млад парижанин, страдащ от дете от тежка форма на астма, решава да оформи преживяното, търсейки да разбули тайната на отлитащото време. Неговото име е Марсел Пруст (1871–1922). Баща му, Адриан Пруст, е сред най-видните френски епидемиолози, чието име изникна наново покрай пандемията, а майката, добре образована жена, произхожда от богато еврейско семейство от Елзас. Честите астматични кризи на младия Марсел и обезпеченото му съществуване задават рамката на неговия живот – „да си губи времето“. Той учи в престижния лицей „Кондорсе“, записва право в Сорбоната, но така и не завършва, пропускайки да си вземе изпитите. Работи за кратко в библиотеката „Мазарини“, но напуска по здравословни причини. Прекарва живота си отдаден на литературни занимания, посещава парижките салони, жадува за „светска слава“, която така и не го спохожда (макар че се бие дори на дуел, обиден от злостна рецензия за първите си литературни опити).

Около 1907–1908 г. възниква идеята му да напише романна фреска, която да изследва „протичащото време“. И то буквално. В българския превод заглавието ни пренася „по следите“ на изгубеното време, докато във френския оригинал замисълът е „в търсенето“ на изгубеното време. Защото, както настоява философът Жил Дельоз в прочутото си изследване „Пруст и знаците“, от което публикуваме откъс в броя, Търсенето е нещо повече от просто спомняне или усилие на паметта; търсенето е винаги „търсене на истината“; а „изгубеното време“ е много по-различно от „изминалото време“.

Резултатът е книга, практически писана през целия живот на Пруст. Първата част – „На път към Суан“ – излиза през ноември 1913 г. (за сметка на автора) и е посрещната повече от хладно от читателите в навечерието на Първата световна война. А целият цикъл, преведен на български и състоящ се от седем отделни части, вижда бял свят едва след смъртта на автора през 1922 г. Така преди сто години литературата се сдобива с „роман за времето“, написан в размисъл върху самото съществуване на мига, чрез който светът се разраства и разширява в дълбочина. Всичко започва, когато повествователят (или читателят) проникне в мимолетността, воден от спомена-събитие – за сладкиша в детството, наричан „мадлена“, или за спъването в паветата на Венеция.

В един прочут пасаж от „По следите на изгубеното време“ Пруст твърди, че животът е „усилие във времето“. Времето, разбира се, е тайна, както знаем още от блажени Августин. Тайна, с чието предзнание разполагаме, но която не сме в състояние да формулираме. Затова ни най-малко не е вярно, че Пруст само описва детайли, макар с подобни описания да са наситени стотици страници от неговата гениална творба. Както и не е достатъчно да говорим единствено за изяществото на неговия стил, за красивото навързване на думи. В един от текстовете си той сравнява добрия стил с кадифето – с приятното усещане, което ни дава докосването до тази тъкан, която въпреки всичко създава усещането за убягваща ни дълбочина.

Никога не бива да забравяме нещо от особена важност – самото това писане и инстинктивно улавяне на времето е дело на човек, тежко болен от астма. Пруст се задушава и пише. За него писането е израз на живот. Светът стремително му убягва в стаичката с корковите стени, където той живее и продължава да пише, докато не среща вечността.