Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

С френската писателка и режисьорка Аманда Стерс разговаря Тони Николов

„Когато сe вглеждаш в живота на някое човешко същество, съпоставяйки го с твоя, виждаш до каква степен той се определя от любовта и от омразата или пък в даден момент бива унищожен от тях“

Да започнем с руската инвазия в Украйна, която върна войната в Европа. Какво е усещането ви за този конфликт, в който всички ние сме включени по някакъв начин?

Струва ми се, че живеем в момент, в който се конкретизират страховете ни от неща, съществували доста назад във времето. Трябваше отдавна да реагираме срещу всичко онова, което Путин подготвяше, но не направихме нищо, включително като реакция на общественото мнение. Русия завзе социалните мрежи, успя да се намеси дори в американските избори. Сега не ни остава друго, освен да се ядосваме. Хората, които внимателно следят геополитиката, отдавна си даваха сметка, че ще се стигне дотук.

Политиката вълнува ли ви?

Вълнува ме по някакъв начин, разбира се. Изпитвам тъга от деполитизацията на младите, моето поколение беше много по-политизирано. Те са силно разочаровани, което е обяснимо, но са склонни да осъществяват целите си със средства, различни от тези на политиката. А това е опасно. Те се бунтуват – но как и срещу какво? Идеите, които разпространяват в Туитър и Инстаграм, са необосновани. Искат пълна промяна, както става ясно от социалните мрежи. Иска ми се младите хора да родят нови и големи идеи. Лесно е да се критикува капитализмът, но не разбирам кое е доброто решение, което ни се предлага.

Може би войната, която дойде след пандемията, допълнително усложни нещата. Как самата вие преживяхте „затварянето“ и как преодоляхте чувството си за страх?

Знаете ли, колкото и да е странно, струваше ми се, че по някакъв начин обществото възприема моя начин на съществуване. Писателят е по дефиниция затворен в самия себе си. Едновременно болезнено, но и великолепно е да приемеш подобно уединение, да пристъпиш към писането, да извадиш неща от себе си. Насилственото „затваряне“ обаче съвсем не беше идеално. Изкарах ковид още в самото начало, боледувах във Франция…

А не в Лос Анджелис, където живеете постоянно?

Не. И много се уплашихме. Бях във Франция заедно с моите двама синове, заразих се, после усещах дълго голяма слабост. Бях се завърнала, защото работех над екранизацията на романа си „Обещания“, която беше показана на Cinelibri. Снимките бяха във Франция и в Италия. Не мога да забравя целия този период, който ми се струва едновременно твърде дълъг и много кратък. И сега, като разказвам за него, използвам думите „преди“ и „след“, а всъщност ми е трудно да го разположа във времето.

Какво е за вас самият процес на творчеството?

Да се преобразиш. Започнах да пиша много рано, усещах го като необходимост. И като ме питате, си давам сметка, че вече съм автор на петнайсетина книги.

А романът „Обещания“ е десетата от тях?

Точно така. Мисля, че всичко тръгна от желанието ми да уталожа нещата в живота си, да се отърва от самата себе си. Писането ми също се променя. Мисля, че „Обещания“ затвори един цикъл в живота ми. Във всеки случай аз дълбоко потънах в литературата. Писането се превърна за мен в един вид „религиозност“. Странно е, че го казвам, но аз еволюирах, промениха се темите и сюжетите ми.

Кои са любимите ви автори? Промениха ли се и те през годините?

Не е лесно да ги изброя… Ромен Гари, Кафка, който беше първият ми литературен шок, Маргьорит Дюрас, Маргьорит Юрсенар, Никол Краус от съвременните американски писатели.

Още ли имате желание да разказвате за любовта? „Обещания“ е любовен роман…

Любовта е онова, около което се върти светът. Затова интересува всички, а любовните истории са универсални. Няма нищо друго освен любовни истории. Има любовни истории, прерастващи в омраза, има и любовни истории, които продължават да ни липсват. Любовните истории са в основата на всички човешки механизми. Дори си мисля, че ако Путин не е бил обичан от своята майка, може би това е в основата на днешните ни нещастия. Писала съм биографии и знам, че когато с вглеждаш в живота на някое човешко същество, съпоставяйки го с твоя, виждаш до каква степен той се определя от любовта и от омразата или пък в даден момент бива унищожен от тях.

Прави впечатление обаче, че разказът за любовта в романа минава през погледа на един мъж – Александър (Сандро). Защо избрахте точно тази гледна точка?

Защото този персонаж е възможно най-далеч от самата мен, най-вече като черти на характера. Стори ми се интересно да се опитам да реконструирам тъкмо мъжката гледна точка, често окарикатурявана от жените, за които мъжете са единствено подлеци. Казах си, че за подлостта на един мъж (както и на една жена) сигурно има обяснения. По пътищата на всеки живот има основополагащи инциденти, опитвам се да разкрия раните на своите герои. Струва ми се интересно да се разкрие невъзможността да живееш, която ни съпътства от детството към зрелостта.

Романът ви „Обещания“ същевременно е и носталгична книга. Излъчва някаква скрита тъга, която може би смятате за нещо необходимо?

Знаете ли, след появата на романа някои хора дори ме питаха дали съм щастлива… Не мисля, че щастието е нещо, което може вечно да продължава. Винаги има тъга. Вероятно в България добре усещате това, ако е вярно, че съществува някаква носталгична „славянска душа“. Носталгията може да бъде и нещо опасно, човек да се удави в нея. Докато пишех книгата, се сетих и за моя баща, който беше с еврейски корени, за перипетиите в живота му. В някаква степен това го има и у моя персонаж. Понякога си мисля, че сюжетът на книгите ми се разгръща твърде бързо и твърде накратко. Но винаги съм се вдъхновявала и от женските персонажи, те ми дават допълнителна дързост и кураж.

В романа си заявявате следното: „Надявам се, че съм предала всички обещания на детството си“. Трябва ли човек да предава обещанията си, или е редно да държи на тях?

Мисля, че с израза си за „предадените обещания“ всъщност говоря за тяхното изпълнение. Вълнува ме този въпрос. Наблюдавам същото и при синовете си, които излизат от юношеството, но вече говорят как ще правят това или онова, дори са си определили на каква възраст ще се оженят. Човек тръгва преизпълнен с надежди по пътя си, но там го чакат инциденти, които често променят нещата. Никога не става така, както сме го предвиждали някога. И това може би е чудесно. Човешкият път е винаги ненадеен.

Изпитвате ли страх от отлитащото време?

Не ме е страх от промяната, съжалявам само за онова, което не е могло да се случи. Колкото повече време минава, толкова повече се озовавам във възрастта, в която бих искала да бъда. Не се чувствах особено щастлива, когато бях малка. Нито докато бях съвсем млада. Някак не се чувствах в кожата си. Чувствам се добре като по-зряла.

Какво тогава е писането за вас? Добре ли ви е, когато фикцията става истина?

Първото, което ми идва наум, е, че за мен писането е съпротива. Като казвам съпротива, имам предвид желанието си да пренеса някакво послание до хората. Да им кажа, че отвъд мрака има надежда. Когато завършвам една книга, осъзнавам, че съм имала нуждата да споделя нещо с хората, дори да го изкрещя с цяло гърло. Опитвам се да се съпротивлявам и на времето, което отминава, нали ме попитахте за това… Мисля, че всяка книга забавя времето и ускорява разбирането. Има нещо магично в писането, което не може да се открие другаде. Дори в киното и в музиката, въпреки че смятам музиката за най-фантастичното нещо. Аз съм кинорежисьор и много обичам киното, но все пак разгръщането на една книга и нейното четене си остават нещо несравнимо.

В книгите ви се долавя едно постоянно изкушение от пътуването. Идеята да бъдеш „никъде“ очевидно е важна за вас?

Това е нещо, което продължавам да се опитвам да разбера. Не само пътуването е важно за мен. Аз се местя непрекъснато. Не оставам никога повече от една година в едно и също жилище. Дори да продължавам да живея в един и същи град. Много е трудно, когато имаш две деца и те непрекъснато трябва да сменят училищата си, но продължавам да упорствам. Това е много важно за мен. Нося у себе си нещо от душата на „скитника евреин“, неслучайно произхождам от еврейска фамилия. Непрекъснато стягам куфарите, често дори не знам накъде ще поема. Ала това е нещо много дълбоко в мен, проникнало е в съзнанието ми. Заминаването е част от живота ми. Струва ми се, че ако продължим да гледаме света от едно и също място, никога няма да го разберем. Разбирам какво е за мен една страна, щом я напусна. Тогава изпитвам болка, чувствам се изтръгната от корен. Осъзнавам, че съм изгубила нещо и че страната, в която съм в момента, всъщност не е моята страна. Въпреки всичко се страхувам да пусна корен някъде, може би затова ме е толкова страх от национализма.

Живея по мой си начин. Обитавам дадено място, плащам данъци, после си стягам багажа и заминавам. Границите си остават за мен нещо непонятно. Наистина не разбирам защо едно човешко същество трябва да живее само на едно място. За мен това е най-абсурдното нещо в историята на човечеството – да се обитава само едно място.

Да не би това желание за промяна да ви отведе към киното? Как започнахте да правите филми? Писател, който сам екранизира книгите си, е някакво изключение.

Особено е. И наистина би могло да изглежда алогично. Всеки път, когато се захващам да снимам филм, се питам защо наистина съм се заела с това. Киното е нещо магично, но едновременно с това и много бурно. Дори физически снимките са доста изтощаващи. Голямата радост в снимачния период те спохожда ненадейно. Споменах за нея в периода на „затварянето“. Става дума за нещо много съкровено и лично. То ме тласка напред и провокира въображението ми. Магията на един филм също е твърде лично преживяване. Но е важно за мен, позволява ми да осъзная други неща, както и приноса на други човешки същества. Когато снимачната трупа се събере, всеки е в състояние да разкаже историята. Това е истинската магия.

Не е ли много рисковано сама да снимате романите си? Как ви се вижда филмът, възникнал от „Обещания“?

Изпитах подобен страх още докато екранизирах романа си „Светите земи“ (2017). Истината е, че исках да напиша любовна история специално за киното. После си казах, че е налудничаво, няма как да измисля подобна история. Съществуват толкова митични филми за любовта като „Извън Африка“, екранизацията на прочутия роман на Карен Бликсен. Бях намислила някаква странна история, отчаяно търсех сюжет. И изведнъж си казах: „Но аз вече съм го написала!“. Същото стана с „Обещания“. Препрочетох наново романа и си рекох: „От това може да излезе чудесен филм“. Ето как се случиха нещата. А иначе е наистина сложно да екранизираш книгите си, това е огромен труд.

Как ви се вижда тогава формулата на фестивала Cinelibri? Пряката връзка между киното и литературата?

Връзката е много интересна. Случвало ми се е да харесам някой филм и да потърся книгата, по която е направен. Друг път става обратното. А има случаи, в които филмът е просто слаб, а неговата литературна основа е великолепна. Вече си давам сметка, че докато чета някоя книга, започвам да си я представям в образи. В главата ми тя е вече филмирана. Обикновено се смята, че екранизацията на някой голям роман е едва ли не предателство. При екранизирането на твоя собствен роман това подозрение би трябвало да важи в двойна степен. Което прави задачата ми двойно по-сложна. Иска ми се хората да почувстват при гледането на някой мой филм онова, което биха изпитали, ако бяха прочели моя роман. Истината е, че пътищата на киното и литературата са невероятно различни. А формулата на фестивала Cinelibri за мен е просто мечта.

Аманда Стерс (псевдоним на Аманда Кефелек Маруани, род. 1978 г.) е френска писателка, сценаристка и режисьорка. Авторка е на петнайсет романа, преведени на четиринайсет езика, сред които „Моето място на снимката“, „Мадлен“, „Остатъкът от нашия живот“, театрални пиеси, творби за деца. Адаптира за голям екран и режисира няколко от романите си, сред които „Ще ти липсвам“ (2009), „Светите земи“ (2017), „Обещания“ (2021). Живее в Лос Анджелис с двете си деца от певеца и актьора Патрик Брюел. Беше член на журито на фестивала Cinelibri 2022.