Раните от комунизма: паметта и болката. Разговор с Лилия Топузова
С историчката доц. Лилия Топузова разговаря Тони Николов
„Съседите: форми на травмата (1945–1989)“, изложба между СГХГ и студио The Neighbours (ул. „Георги Бенковски“ 40), куратори Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова. До 3 декември 2022 г.
Представихте в София мултимедийната инсталация „Съседите: форми на травмата“, основаваща се върху ваши проучвания от последните две десетилетия за „раните от комунизма, които не заздравяват, защото са премълчавани“. Може ли изкуството да разказва миналото?
Самата аз не бях сигурна в началото, че това е възможно. Опитах най-различни подходи, за да се изрази това минало. Първо чрез работата ми в документалното кино като илюстрация на моя научен подход. След това потънах в архивите, пишех научни статии. Защитих по темата докторска степен, изградих академичната си кариера. Но когато започнах да работя отблизо с историите на самите репресирани, на всички тези хора, минали през лагери и затвори, и на техните семейства – специално го подчертавам, защото това е травма, която минава между поколенията – текстът и филмът като изразни средства започнаха да ми се струват недостатъчни. Не се получаваше това, което търсех. Затова през 2014 г., а после и през 2017 г. влязох в контакт с Джулиан Шехирян и Красимира Буцева, двама млади визуални и мултимедийни артисти. Започнахме да обсъждаме какво можем да направим със съществуващите интервюта. Според мен изкуството дава възможност дори на хора, които не знаят нищо за комунистическото минало, озовавайки се в подобно пространство, да получат осезаемо преживяване. Тук нямаме класически наратив. Никой не ти разказва какво се е случило. Има само едно табло на стената и една маса с книги. Човек неволно се вслушва в гласовете на репресираните, усеща пространствата, където те витаят. Не проверява информацията, просто я усеща. Така се пресъздава интериорното пространство на спомена. Сама никога не бих могла да постигна това – аз съм изследовател, който се занимава с текстове и с документално кино. Затова сътрудничеството ми с Джулиан Шехирян и Красимира Буцева беше много важно – осем години на разговори и съвместна работа.
Как се намерихте взаимно? Те са съвсем млади визуални артисти, които няма как да помнят онова време, родени са след 1989 г.?
Те ме намериха. През 2014 г. получих имейл от Джулиан Шехирян, който беше гледал филма ми „Проблемът с комарите и други истории“, сниман на терен в Белене и режисиран от Андрей Паунов, продуценти ни бяха „Агитпроп“. Той ми писа, че идва в България като стипендиант по „Фулбрайт“. Беше вече получил бакалавърска степен и работеше върху социалната история на психиатрията от социалистическия период. Много беше харесал филма, интересуваше се от психиката и травмата. Отговорих му, че продължавам да работя по темата и така „травмата“ ни свърза. Малко по-късно, в края на 2016 г., към мен се обърна и Красимира Буцева, която съвсем отделно бе започнала да изследва темата като фотограф. Тя също започна да ходи на терен в Белене и в Ловеч. За мен беше много важно, че сме от различни поколения. Родена съм през 1979 г., била съм пионерка, но после съм заминала за Канада. Джулиан е роден в началото на 90-те в САЩ, а Красимира в средата на 90-те в България. За мен беше много важно, че работя с хора, на които не им е ясно какво точно е било при комунизма. Смисълът на нашия разговор беше да извадим какво е било и какво се е случило, а и какво то означава.
Искате да кажете, че хора без контекст могат да разкажат най-добре историята на комунизма на поколенията, които не са я живели?
По някакъв начин, да. Защото те гледат на тази история не само като визуални артисти, но и като млади, ангажирани хора. Те, подобно на мен, живеят и тук, и там. Те нито са изцяло външни, нито са изцяло вътрешни на тази история. Ние нямаме поглед, който идва от един източник, а и тук няма политика. Разбира се, че политиката е навсякъде, но ние нямаме цел, обвързана например с някоя политическа партия. Дори гледахме финансирането на изложбата да бъде изцяло независимо. Средствата идват от независими канадски или американски академични институции, което ни осигурява абсолютна свобода на тълкуването и на разказа.
Каква тогава е вашата цел? Не искате да наложите единен исторически разказ, по-скоро искате да подтикнете към какво? Към съпричастност с жертвите?
Към свидетелството. Когато започнах да работя с разказите на репресираните, по същото това време започнах да работя и с разказите на хора, извършвали репресиите. За мен най-важното беше да се еманципират разказите на репресираните, защото те са абсолютно заглушени. Единственото изключение е в периода 1990–1993 г., когато те се чуват съвсем ясно. Ала след това са потулени, защото архивът на Държавна сигурност е бил унищожен.
В Комисията по досиетата има все пак налични цели 16 километра архиви…
Да, така е, но 43% от архива на ДС вече го няма. Заповедта на ген. Атанас Семерджиев от 1990 г. е да се изчистят следите, да ги няма доказателствата. Не можем да пресъздадем цялата история. Има го обаче филма на Атанас Киряков „Оцелелите“ (1990), където могат да се чуят разкази на лагеристи. Той беше един от първите, с които се срещнах през 2003 г. Изключително ценен и много важен е този филм. Но как той комуникира със сегашното поколение? Трудно. Филма го има в интернет, но връзката се къса. За нас беше важно да направим инсталацията като свидетелство за тези разкази, за думите на репресираните. Да се чуе това, което казват, но и да се усети пространството, което живеят. Защото техният глас не се чува в публичното пространство. Няма спомен за тях. Идеята е да се покаже срещата между изследователя и репресирания човек.
„Съседите“ е заглавие находка. Знаем много малко за хората до нас и техните лични истории. Обърнахте ли внимание, че втората част на изложбата с „трите пространства“ в някогашната печатница на ул. „Бенковски“ 40 „съседства“ с дома на социалдемократическия лидер Кръстю Пастухов, убит в затвора през 1949 г.?
Това е абсолютна случайност. Дори се стреснах първия път, когато го забелязах. Той наистина е „съсед“. Повечето хора обаче не разбират защо сме нарекли инсталацията си „Съседите“. А ние искахме да покажем с проекта си, че това са нашите „съседи“. Не знаем кои са, но те са до нас или срещу нас. Има нещо много подвеждащо в България. Свидетелството за лагерите съществува и повечето хора казват: „Ама вече ги чухме тия истории! Вече ги знаем“. А ето че Красимира Буцева, която е завършила хуманитарна гимназия в Пловдив, не беше чувала за това. Идеята ни е, че тези истории, тези репресии, тези спомени не са важни само за репресираните и за техните семейства. Те са важни за цялото общество.
Всеки артефакт от инсталацията може да придобива различно значение. Когато видях навитите пожарникарски маркучи, първоначално си помислих, че това са хомотите за таргите, с които лагерниците са мъкнели пръст на дигите…
А идеята ни бе друга – че маркучите гасят пожара на миналото. Искахме да напомним и за пожара на Партийния дом… За изгарянето на архивите.
Едното не отменя другото?
Абсолютно. В това може би е силата на изкуството. То е отвъд нас. Може да бъде тълкувано, както всеки реши. Този разказ вече не е „наш“.
Нека се върнем към вашия изследователски път на историк, работещ върху потулената памет за комунизма в България. Как започнахте и кое ви мотивира?
През 2003 г. правех магистратурата си в Университета в Торонто. Бях напуснала България през 1992 г. Ненадейно попаднах на корицата на книгата на Христо Христов „Секретното дело за лагерите“, на която имаше няколко черно-бели снимки. Вече бях приета да правя доктората си в Университета в Кеймбридж, посветен на съвсем друга тема – за началото на Студената война. Но попаднах на тези снимки и те ме върнаха назад в спомените ми. Във времето, когато бях на 11 години и станах свидетел на падането на комунистическия режим. Нещо, което дълбоко се беше запечатало в съзнанието ми. Затова през 2003 г. реших да се завърна в България. Купих си еднопосочен билет. Аз никога не съм била изцяло навън, защото майка ми и част от семейството ми останаха в България. Тогава се видях с Атанас Киряков, срещнах се с бившия главен прокурор Иван Татарчев и с бившия военен прокурор Лилко Йоцов, с журналиста Христо Христов, Владимир Бахчеванов, фотограф от в. „Демокрация“, с Анна Петкова и Зелма Алмалех. Започнах да говоря с тях, защото исках да отида в Белене. Всичките ми повтаряха: „Недей да го правиш. Опасно е“. Помолих Атанас Киряков да ми предостави бележки от работата си по филма. Исках да започна отнякъде. Той ми каза: „Всичко изгорих“. Попитах го: „Защо?“. А той ми отговори: „От страх. Този страх е характерен за моето поколение. Може при теб да го няма, но при нашето поколение го има“. Предупреди ме да внимавам. Молеше ме да не заминавам за Белене сама. Всички тези хора бяха много мили към мен, отделиха ми от времето си. След което направих това, което всеки добър западен студент прави – отидох в библиотеката. Посетих книжарницата на Софийския университет и поисках да си купя книги за лагерите. Попитаха ме за кои лагери. Отвърнах им – за лагерите в Белене и Ловеч. Отговориха ми, че няма такива лагери. Нямало такова нещо.
Повечето от първите мемоарни книги за лагерите се появиха „самиздат“.
Тогава отидох на площад „Славейков“, за да търся такива книги. Запознах се с различни букинисти. Повечето от книгите, с които се снабдих, бяха наистина „самиздат“, с изключение на „Белене“ на Стефан Бочев, издадена от вашата фондация. Все пак отидох в Белене. Постепенно дори хора, свързани с репресивната машина, започнаха да говорят пред мен.
Невероятен е експериментът да редувате разговорите с жертвите и с палачите. Знам, че имате дълги срещи с надзирателката Юлияна Ръжгева?
Поисках информация от журналисти от вече несъществуващия в. „Демокрация“ за нея. Научих само адреса ѝ, нищо повече. Реших, че ще отида направо в дома ѝ в Белене. Заминах с канадския и с българския си паспорт, защото двата паспорта ми даваха свободата да кажа, че съм родена тук и говоря български, но не съм израсла тук. Звънях отдолу, никой не ми отваряше. Знаех, че има дъщеря, реших да изчакам пред входа. Висях отвън няколко часа. Ръжгева беше вътре, но не ми отвори. Накрая дъщерята се появи и ми каза следното: „Знам коя сте вие. Знам защо сте дошла в Белене. Но няма да се видите с майка ми“. Съвсем искрено се заговорих с нея. Казвах ѝ, че искам да знам какво се е случило, искам да чуя и тяхната гледна точка. Постепенно тя ми се довери и така получих достъп до Юлияна Ръжгева. После отидох до пропускателния пункт на затвора в Белене и поисках да отида на острова. Казаха ми „да се разкарам“.
Постепенно започнаха да говорят пред мен, а аз да правя първите си интервюта с репресираните, никой от тях не живееше в Белене. Направихме филма „Проблемът с комарите и други истории“ (2007), след което започнах работа с архива – не само с досиетата на ДС, но и с архива на ЦРУ, на британските тайни служби и на радио „Свободна Европа“ в Будапеща.
Опитвах се да разкажа цялата тази история не от различни гледни точки, защото не това е идеята ми, а от различни източници. Опитвах се да покажа какво става, когато тези източници започват да говорят един с друг. Да, архивът е прочистен, но ето какво ни казват репресираните…
Откритията продължават. В момента работим заедно с Борислав Скочев върху лагера в Ловеч и открихме, че броят на жертвите е многократно по-голям от този, който се обявява. Може би убитите са не 150 души, а около 3000…
3000 убити в Ловеч?
Да. Има едни описи на смъртни актове, които показват, че в периода на съществуването на лагера смъртността в областта е скочила в пъти. Но това предполага много дълго и сериозно изследване.
Имате ли усещането за „промяна“ след този ваш проект за „формите на травмата“? Психотерапевтите повтарят, че се лекува „миналото на болестта“ и в този смисъл българското общество е сериозно „болно“.
Историците обичат съпоставките, а аз съм обучавана като историк. Те казват: нека погледнем в Испания, в Южна Африка, в Германия, в бившия СССР и да се опитаме да направим паралел. Аз мисля, че това е погрешен подход. В България има нещо по-различно.
Кое е то?
В България има една странна „култура на мълчанието“. Но тук мълчанието не е изцяло безмълвие – да не казваме нищо. Напротив. Повечето хора от поколението преди 1989 г. знаят за репресиите при комунизма, наясно са, че е имало лагери. Това не е тайна. Но не се задълбочават в този факт. Защото липсва държавна политика. „Белене“ продължава да е затвор, и то за криминални престъпници. Вътре има около 500 затворници. Бях там лятото, за да преподавам в Беленското лятно училище, организирано от „Софийска платформа“, заедно с Момчил Методиев, Даниела Колева и Борислав Скочев. Оказа се, че има затворници дори на Втори обект, където някога е бил лагерът. Това не е „място на памет“. Ако беше, може би най-новите поколения, които не излизат от Фейсбук или Инстаграм, щяха да имат шанса да се замислят. Да, в учебниците по история благодарение на усилията на хора като Евелина Келбечева се споменава за лагерите, но това често става по един подвеждащ начин.
Как престъпленията на комунистическия режим би трябвало да присъстват в учебниците?
Те се споменават в два малки параграфа в учебниците за XI клас, в които не се говори за „трудово-насилствени лагери“, а за „трудово-възпитателни общежития“ (ТВО). Използват се евфемизмите на ДС. Някой път дори авторите на учебници използват думата „питомци“, а това е терминологията от досиетата. Има и невероятно проблематични заключения като следното: „В лагера в Ловеч са умрели само 152 души“. Само! Това е смъртност 13%. Много висока смъртност. А както казах, последните ни проучвания показват, че броят на жертвите е може би многократно по-голям. Това, което не съществува, са личните истории. А от педагогическа гледна точка е известно, че за да може историята да се осмисли от някой млад човек, тя винаги се представя и като лична история. Днешните ученици не са и чували за съдбата на писателя социалдемократ Цвети Иванов, за историите на лидерите на БЗНС, не знаят какво е било да си лагерник. Лагерите са били репресивни институции, свързани с комунистическия режим, а в учебниците всичко това е извадено от контекста.
Явно трудно намираме думи за този разказ. Може би болката все още е прекалено силна?
Болката и страхът. А и няма разбиране. Уж страхът се стопи, но той е в семействата. Наскоро бяхме в Белене с една от малкото оцелели лагеристи – анархистката Цветана Джерманова, която е на 94 години. Тя дойде заедно с дъщеря си. Първо Цветана даде своето свидетелство, а после помолих дъщеря ѝ Елза да вземе думата. И тогава Елза каза: „За първи път се усещам свободна да разкажа какво се е случвало“. А това се случи през юли 2022 г.! Имало е невероятно силен натиск върху тях. Това, което знаем за травмата, е, че тя се предава и по генетичен път.
В каква степен тази травматична памет продължава да минира отвътре българското настояще?
Самата аз усещам последиците ѝ навсякъде. Усещам това напрежение всеки път, когато се върна в България. То не се усеща веднага, но аз го изследвам, затова може би го виждам. Дори на откриването на изложбата дойдоха хора, които говориха за свой чичо или дядо, който е бил в „Белене“. Непрекъснато получавам такива мейли. Последното свидетелство дойде от внучката на певеца Аспарух (Ари) Лешников. Тя от години живее в Англия и преди няколко месеца ми писа, че е открила писмо на дядо си, в което се говори за „Белене“. Възможно ли е той да е бил там? Проверихме. Не е бил в „Белене“. Но се е съхранило негово писмо на немски език, в което той пише за остров Персин. Винаги се появява някоя нова лична история.
Има обаче и предупреждения за обсебеността от паметта. Цветан Тодоров например настоява, че „паметта за миналото насилие подхранва настоящото насилие“. „Помирение“ ли е прочитът на миналото?
Ние нямаме общ публичен разговор. Нямаме разказ в учебниците, нямаме „места на памет“. Изобщо не сме стигнали дотам да се говори за „помирение“. Още Блага Димитрова през 1990 г. в едно свое есе говори за липсата на език за „комунизма“, смята, че ние пребиваваме в селенията на един „антиезик“. Използваме една и съща думи, за да обясним съдбата на човек, който е бил в лагерите и е бил принуден да има нещо общо с ДС, за да оцелее, и в същото време, за да обозначим човек, който е искал да има по-голям апартамент и затова е доносничил пред ДС. Така че много път трябва да се измине, за да има помирение. Трябва да си изясним проблемите на езиково ниво, да имаме разговор. Да има политика на памет на държавно ниво, която да присъства в учебниците. И едва следващата стъпка ще бъде да се говори за помирение.
Доц. д-р Лилия Топузова е изследователка, преподавателка по история и директорка на програмата за комуникации в Университета в Торонто. От 2003 г. в качеството си на историк и режисьор на документални филми проучва детайлно историята на българския ГУЛАГ, работейки с множество архиви и на терен с очевидци. Авторка е на монография и на множество статии в престижни научни издания. Нейни са сценариите на документалните филми „Проблемът с комарите и други истории“ (реж. Андрей Паунов, 2007) и „Сатурния“ (2012), който също и режисира.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук