Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

Търкулва се времето, подобно на Житената питка, която в знаменитата приказка на Ангел Каралийчев уж сама излиза от огъня, отърсвайки от гърба си въгленчетата, за да се впусне по широкия свят. И може би – в годината на двойния юбилей на писателя (роден през 1902 г. и отишъл си от този свят през 1972 г.) – е редно да спрем залудо да я гоним, сиреч дошло е време за равносметката.

Поколения деца са израснали с „Тошко Африкански“ и „Ането“, със „Снежното момиче“ или „Мечо“, с „Крилатият юнак“, „Майчина сълза“ или „Мърморан и Мърморанка“. През годините изборът на любимите Каралийчеви приказки обяснимо се променя (както се сменя и времето), но той пак си остава един от най-големите ни „вълшебни разказвачи“. Вероятно заради усета си, с който успява да провиди голямото в малкото, или заради умението, както твърди критикът Здравко Петров, да обозре света дори през погледа на една мравчица.

Ангел Каралийчев безспорно е сред първомайсторите на „българската митология“ (ако приемем по класификацията на Аарне-Томпсън, че всъщност всички „вълшебни приказки“ са митове, стаени в архаичните пластове на времето). В това отношение, както става ясно и от разговора с проф. Светлана Стойчева в броя, той е съпоставим единствено с Николай Райнов, а пък дълбинният прочит на неговите „приказки-разкази“ тепърва предстои.

Самият Каралийчев е гледал съвсем „скромно-реалистично“ на делото си – като „приложник на жизнената правда“, почерпил всичко от записания фолклор в обемистите томове на някогашните Сборници за умотворения на Министерството на народното просвещение. И дори определя себе си (в едно от последните си интервюта, дадено пред Атанас Свиленов) като автор на „малки ръчни часовничета“: „Има разни майстори-часовникари, има и разни писатели. Аз като писател съм от ония, дето не правят будилниците или стенните часовници, аз произвеждам малки ръчни часовничета. И едните, и другите са потребни на хората…“ (в. „Народна култура“, декември 1967 г.).

Какво обаче е истинското му място в българската литература? Съвсем млад той създава сборника с разкази „Ръж“ (1925 г.), запечатал отзвука от страшните септемврийски бунтове през 1923 г. По тази причина, както ще прочетете в интервюто на литературоведа Бойко Пенчев, Каралийчев (заедно с Фурнаджиев и Разцветников) беше автоматично етикетиран преди 1989 г. като „септемврийска литература“, и то с „комунистически привкус“.

А истината е, че „Ръж“ е събитие в българската проза. Става дума за „миниатюрна, орнаментална проза“ (Здравко Петров), органично вписваща се в търсенията на авангардите от 20-те години на ХХ в. В разкази като „Змей“, „Пролет“, „Куршумено кладенче“ най-добре проличават образната система на Каралийчев, стихията на неговия език, потопена „в страшния пожар, обхванал земята“, заради който „хората крещят и тичат: нагоре-надолу, по нивите, по къщите, и разнасят огън... Но, Господи, как е светло. Този ден всяка черна мисъл е прогонена“ („Пролет“).

Ако търсим измеренията на „родното“ у Каралийчев, то е тъкмо в онази неповторима лирична интонация, която по особен начин го сближава с художниците от направлението „Родно изкуство“. И тук Каралийчев е най-близък по светоусещането си до Иван Милев, който в своя дневник от 1918 г. въстава срещу битовата фолклоризация и идеологизация на родното, като гневно пита: „И кое е родното? Изглежда, че само рисуването на национални пейзажи из България и Македония. А всичко, излязло непосредствено из душата на художника, говорещо за неговия мироглед, за неговото лично схващане, за болките на душата, където никой не може да надникне и види какво става в него, това не е родно…“.

Подобно на Йовков, Каралийчев започва с поезия, но скоро разбира, че творческият му път не е в мерената реч. Затова лично унищожава издадените екземпляри от първата си поема „Мауна лоа“, искайки да остане в българската литература именно с „Ръж“. И със сборниците си с „вълшебни приказки“, чиито механизми умело е задействал с усета си на „майстор часовникар“.