Култура / Брой 1 (2954), Януари 2019

В самия край на Първата световна война, в окопите, художникът Едуар спасява живота на счетоводителя Албер, в резултат на което лицето му е обезобразено и едва оцелява. От тук нататък Албер се чувства задължен да се погрижи за приятеля си, изпълнявайки странните му прищевки, и през 1919 г. това ги забърква в отмъщение и измама с военни паметници... „Ще се видим там горе“ е от историите, които трудно могат да бъдат преразказани последователно. Не на последно място, поради факта, че става дума за един от онези филми, чието очарование не произтича директно от сюжета, а от съчетаването на много фактори, събрани „в подходящото време на подходящото място“.

Ако не сте чели отличения с „Гонкур“ роман на френския писател Пиер Льометр, не бихте научили за променения финал, но това с нищо не намалява въздействието на „Ще се видим там горе“ на Албер Дюпонтел. Актьорът-режисьор е известен с вкуса си към комедиите със социален привкус и страданията на маргиналите. Със своята първа екранизация той напуска периметъра на съвременната епоха, към която обикновено се придържа, за да демонстрира в годините след Първата световна война характерния си усет в изграждането на необикновени микросветове.

Според специалисти по „лудите години“ (или третата декада на ХХ век във Франция) в „Ще се видим там горе“ лудостта, истерията и упадъкът на следвоенния период са принесени в жертва на олтара на антикапиталистическия памфлет. Но също така е възможно да приемете, че Едуар Перикур (в чудесното изпълнение на аржентинския актьор Науел Перес Бискаяр) се подиграва с парите не защото те са олицетворение на определена класа или начин на живот, а просто защото му напомнят за безчувственото отношение на родителя, който го е отгледал. Тази двупластовост на разказа и посланието намира отглас на всички нива на филма, от криминалната интрига, присъща за литературния стил на Пиер Льометр, до елегантно завоалирания политически сарказъм, подчертан от Дюпонтел.

Често трагедия, понякога комедия или трагикомедия с доста наситени краски, „Ще се видим там горе“ е язвителна равносметка на войната и нейните последици, но също „маскирана“ сатира на нашата епоха и поетична драма за отчуждението и невъзможното общуване. Сам по себе си сюжетът не е кой знае колко оригинален (нито с неволите на военноинвалидите, нито по линията високомерен баща, който отблъсква сина си), но режисьорските решения подсилват интригуващите му елементи, сред които взема връх саморазрушението на твореца. Така маските, които Едуар сам изработва, просто за да скрие обезобразеното си лице (според романа), се превръщат в символ на емоционалните му състояния и същевременно отразяват различните художествени течения от онази епоха. А малката му помощничка Луиз например е съвсем неслучайна препратка към хлапето от едноименния филм на Чаплин. Защото отвъд антивоенното си послание творбата на Албер Дюпонтел е своеобразно оказване на почит към живописта и нямото кино (с бурлесковата меланхолия на митичните актьори от 20-те и 30-те години, които изградиха прехода към звука и чието въплъщение се явява образът на Албер Маяр).

Магията на „Ще се видим там горе“ е съсредоточена в атмосферата, която филмът успява да поддържа, смесвайки много съставки. Съспенсът на оцеляването в окопите е заменен от несигурността на следвоенното оцеляване, особено за Едуар, който неизменно се люшка между морфина и депресията. Убедителността на злодея лейтенант Прадел подхранва неизменното безпокойство за съдбата на главните герои. Приказните елементи, привнесени от въображението и творческите пориви на Едуар, се редуват с „приземяването“ сред финансовите машинации и политическите кроежи от обществената реалност на френското общество. Самият факт, че разказът се води от Албер Маяр – човек, лишен от илюзии, създава на моменти гротесков контраст между неговата примирена улегналост и бунтовните пориви на страдащия му приятел. И наред с вездесъщата, на моменти абсурдна ирония, се просмукват тъга и безнадеждност – за краха на мечтите на едно изгубено поколение, което е имало нещастието да оцелее в поредната безсмислена война.

Смесвайки авторското кино с популярното, Албер Дюпонтел – едновременно поет и клоун, ни изправя пред истински спектакъл, чиито персонажи са целенасочено карикатурни, за да се разкрият по-добре недостатъците им. Поезията, която се излъчва от разказа, често влиза в конфликт с цинизма на „силните на деня“ и с трагичната ирония на всекидневието, а на визуално ниво усещаме далечен повей от Жан-Пиер Жьоне (най-вече „Най-дългият годеж“, 2004) и намигвания към киното от 20-те години, Бъстър Кийтън и Чарли Чаплин. Много естетски и грижливо пипнат в детайлите (както на окопите от 1918 г., така и на Париж от 1919 г.), „Ще се видим там горе“ се отличава с някаква горчива фееричност, в която интригата се преплита с игра на маски (в пряк и преносен смисъл) и философска равносметка за пораженията върху индивида в едно общество, където властват лицемерието и безразличието.