Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

„Фрагментът, фрагментарно“, Пламен Антов, издателство „Ерго“, 2022 г.

Фактът, че книгата е създадена в една-единствена година, ирационалната според всеки мащаб 2020, е съблазняващ куриоз, без обаче да има решаващо значение. Много по-съществени са изборът на жанра и осъществяването на завършен текст в него.

Докато „фрагментите“ на античните автори са ефект от несъхраняването на цялостните им произведения, романтизмът развива целенасочена теория за фрагментарното в изкуството и философията. След пътеводното поведение на Ницше цяла епоха, ранният модернизъм, приема фрагмента като свое стилово определение. Оттогава той има устойчиво място в европейската и световната литература.

Този фрагмент съзнателно избягва близостта с морализаторския афоризъм или философско-критичната ентимемна рефлексия. Той, пише Антов, „е най-играещият жанр и играта е непоклатимото му алиби. Той винаги е по-голям от себе си и по-малък от себе си. Това го отличава от афоризма, който е самотъждествен“. Фрагментът гледа себе си като синтез на мисълта и средствата, пряко и пълно изразяващ стила – колкото собствено литературния, толкова повече мисловния. Стилът, доведен докрай, ражда фрагмент – пише Гео Милев. Тъкмо той и Чавдар Мутафов узаконяват в българската литература жанра в модернистичния му профил. Но той не пуска силни корени в нея. Върховното постижение са фрагментите на Атанас Далчев.

Именно Далчев. Защото на пръсти се броят онези, които могат да бъдат определени като автори на философска художествена литература, резултат от рефлектирана, а не интуитивна или акцидентална причастност към философското в собствения смисъл на думата. В пълна мяра под това определение освен Далчев попадат Пенчо Славейков, Стоян Михайловски, Гео Милев, Александър Шурбанов, Цочо Бояджиев, Кирил Мерджански, Илко Димитров и още съвсем малко неколцина, сред които и Пламен Антов.

Сам той определя книгата си като съставена от разнородни рефлексии върху теми и проблеми, които интерферират в широко, трудно разграничимо поле между теоретично-аналитичното, белетристично-есеистичното и лирическото. Книгата, пише той, е с „мрежовидна, айнщайнианска структура, всяка точка от която е равноотдалечена от всяка друга, без да я предхожда или следва във времето на разказа“. Тя същевременно дискутира собствената си жанрова същина, като го прави не „отвън“, на езика на строгата литературна теория, а „отвътре“ – със силно омекотения, поетично-синтетичен и понякога преднамерено парадоксален език на фрагмента.

Антов коментира дълъг ред характеристики на жанра. Нека се спомене основното: фрагментът е плътна мисловна и литературна структура, ударно събираща в себе си ясно изкристализирала позиция, камшичен изказ, еднозначно заключение. Когато е изграден според мярата си, фрагментът може да бъде приеман или отхвърлян, но не и дискутиран. Силата му е тъкмо в тази индиферентност спрямо релативирането.

Огромната част от фрагментите в тази книга са точно такива. В основата им ляга ерудиция, впечатляваща даже трудно впечатляващите се, и то с много широк спектър: философия, литература, езикознание, история, религия, социология, изкуствознание… За разлика от мнозина ерудити, разливащи се в ширина, Антов демонстрира способност за концентрация, за фиксиране върху сърцевинен проблем. Усилието е да се открие „абсолютното, независещо от нищо начало, природата на изкуството в чистото си състояние“.

В неговото търсене Пламен Антов обрисува собственото си лице и заедно с това тематизира фундаменталните проблеми на човешкото битие. С едно огромно предимство: поставя ги като въпроси, а не ги монтира като отговори, при което застава „над всякакви дисциплинарни или жанрови партикулации“. Пътеводен в тази посока е, не на последно място, принципът: „Не мога да се очаровам, когато искат да ме очароват“. Скептицизмът, усъмняването в общовалидно видимото, е задължителен за автора на фрагменти от този вид. И – „външният поглед на пришълец“. Никакъв парадокс не е, че тъкмо тази перспектива му осигурява възможността да съгради своята истински плероматична книга.