Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

„Слепота“, Жозе Сарамаго, превод от португалски Вера Киркова-Жекова, издателство „Колибри“ 2022 г.

Мисля, че не сме ослепели, мисля, че сме слепи, Слепи, които виждат, Слепи, които, виждайки, не виждат.

Какво е окото? Сложно огледало, в което откриваме отражението на света, или обикновен орган на хищник, който преследва плячката си? В „Слепота“ нобеловият лауреат Жозе Сарамаго ни показва как без зрението си човечеството бързо може да се разгради до племена от безпомощни и егоистични същества, тръгнали на поход срещу себе си. Има я и другата страна на монетата – в нашата крехкост е закодирана възможността да покажем състрадание. Десет години преди „Пътят“ на Кормак Маккарти този безпощаден роман алегория ни задава въпроса имат ли значение добрите постъпки, когато светът е изгубил бъдещето си.

Нормален ден, кръстовище, зелената светлина на светофара внезапно изчезва за нищо неподозиращия мъж, който първи ослепява. Привидно доброжелателен непознат предлага да се погрижи за пострадалия, но тайно цели да открадне колата му. Докато се двоуми къде да скрие автомобила, той също губи зрението си. Така започва невъобразимата история на една пандемия на слепотата, която удавя образите на света вместо в непрогледен мрак – в млечна белота.

Офталмолог, проститутка, възрастен мъж с едно око – всички те са в кабинета, когато първият ослепял чака за преглед. Правителството е убедено, че болестта е заразна, затова изолира слепите заедно с контактните в специален интернат. Помещенията скоро се превръщат в преддверие на ада, в което излизат наяве най-грозните страни на човешката природа. Подобно на концентрационен лагер, пазачите третират болните нечовешки, а в мръсните коридори на сградата започват да се формират непохватни опити за общество. Съпругата на офталмолога единствена не губи зрението си с останалите, така с нейна помощ очакваният край се отлага.

Сарамаго не именува героите си, всеки е отбелязан с качество, принадлежност към другиго или посредством физически белег. Изгубени в лабиринта на състоянието си и отдалечени от предишното си „Аз“, те опипват в тъмното новите измерения на затвора си и търсят в мрака бъдеще, било то и хладната целувка на смъртта. Без необходимост от пряка реч, думите им се сливат с описанията и със света наоколо по такъв начин, че усещането за идентичност се разтваря като самата слепота. Това създава и илюзията, че романът е писан от човек без зрение, сякаш до нас е стигнал артефакт от историческо минало. И действително, малко преди финала, в един от най-сърдечните и човешки моменти, писателят се появява на страниците на творбата си като един от пострадалите. Загриженият, разбиращ тон, с който е описвал трагедията през цялото време, намира своето обяснение – авторът не е повече от героите си.

„Слепота“ е книга за проглеждането. Алегория за имплозията на обществото, за силата, която един зрящ притежава, както и за отговорността на тази роля. Ако търсим месия в романа, то безспорно съпругата на офталмолога се доближава най-много до архетипа. Тя е водачът, човекът, който жертва себе си за слабите, изгубени същества наоколо, и плаща цената, като става свидетел на греховете им. Товарът е почти непоносим, а слепотата подозрително прилича на горчив урок, екзистенциален експеримент, който да помогне на хората да прогледнат, да се спасят, да станат най-после човечество или да се унищожат завинаги.

Аз съм само пътьом, беше казал писателят, и това бяха знаците, които оставяше, минавайки. Жената на лекаря постави ръка върху рамото му, а той я взе в своите ръце и бавно я поднесе към устните си, Не се губете, не позволявайте да се изгубите, каза, и тези думи бяха толкова неочаквани и загадъчни, че сякаш не бяха казани на място.

Новото издание на романа „Слепота“ е с твърди корици, в него е включена илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е на Иво Рафаилов.