Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

Актрисата от Театър „София“ с първата си главна роля в киното. Режисьорката Зорница София ѝ повери образ, вдъхновен от реална личност, във филма „Майка“

Да получиш за пръв път главна роля в игрален филм и нито кадър без теб – мечта за всяка актриса. За 33-годишната Дария Симеонова тя вече е сбъдната. Видяхме я като Елена от новия филм „Майка“ на Зорница София, с който бе открита тазгодишната „Киномания“ в НДК – донякъде реална заради вдъхновителката на сценария, донякъде художествено претворена. Очевидно не е било лесно на актрисата от Театър „София“ да извърви пред камерата пътя на театралната режисьорка Елена Панайотова от сиропиталището и ромската махала в Широка лъка до кенийското гето Кибера в опита ѝ чрез изкуство да направи по-щастливи децата там. Но със Зорница София търсят и друга, филмова Елена. Нейната Елена стига до ръба на поносимата болка, за да забрави, че не може да има деца, и дарява с чувствата си чуждите. Много деца, една майка…

Дария, за вас ролята в „Майка“ е първа от този мащаб в киното. Опитвахте ли се да доближите Елена до себе си?

Не, по-скоро заедно със Зорница изследвахме каква е тази наша Елена. „Нашата Елена“ и „реалната Елена“ са две доста различни жени. Някои черти си ги припознах още в началото, а други трябваше да ги търсим. Зорница ме насочваше, особено в сцените, в които не бях сигурна. Не искахме, а и реалната Елена Панайотова не желаеше аз да играя нея и да търсим визуална, характерова, манталитетна и емоционална прилика. Водехме се от историята ѝ – как една жена професионалист и визионер, театрален режисьор, борбена, пълна с идеи, научавайки тежка истина за себе си, започва да се справя с нея.

Сложен образ, драматична история… изплашихте ли се?

Да. След като кастинг режисьорката ми се обади, за да ми каже, че Зорница много ме е харесала и съм избрана, последваха 45 секунди на еуфория и… изведнъж се притесних. С всеки нов ден все повече осъзнавах колко отговорно е това, колко наистина е голямо, как подобно нещо не ми се е случвало и нямам опита да се справям. И това, че със Зорница преминахме през няколкомесечна работа преди реалната подготовка за филма, впоследствие много ми помогна. Защото снимачният процес беше интензивен и без предшестващи натрупвания със сигурност щях да се чувствам по-несигурна. На снимачната площадка просто събрах цялото си същество и всичко, което съм проучвала, изследвала, осмислила в разговорите със Зорница и записвала в тефтера си, и си казах: „Скачай!“.

Когато снимате филма, вече сте майка – по-трудно ли ви беше да усетите чувствата на героинята?

Това, че вече бях майка, всъщност много ми помагаше. Този дар, който, слава богу, имам, личното осъзнаване колко голямо нещо е да бъдеш родител, за да мога да го превърна в липсата му, със сигурност ми беше от помощ за образа.

А коя е сцената, при чието заснемане според Зорница София сте плакали шестнайсет пъти?

Емоционално това може би беше най-сложната сцена. В много малка църква на един баир в Широка лъка трябваше да сме аз и четири дечица от сиропиталището, три момичета и едно момче. Двайсет минути преди началото на сцената момченцето каза, че няма да се снима, и избяга. Накрая в църквата бяхме аз и трите момичета, операторът Крум Родригес и звукарят. За други нямаше място. Сцената е много емоционална, а децата не бяха особено съсредоточени, не помнеха репликите си, шокираха се, че аз наистина плача, и тотално излязоха от филма. Зорница влезе, преговориха репликите, но в мига, в който тя излезе, най-малкото започна да ми показва някакви свещи, друго пък отиде при камерата на Крум и го попита: „Бате, бате, ти тука ли гледаш филма“ (смее се), а героинята ми е в крайно емоционално състояние. Трябва да държа тази емоция… не е лесно.

В един момент положението стана толкова безнадеждно, че си казах: „Добре, аз съм в тази църква с тези деца, трябва да намеря начин това да бъде заснето“. И започнах да преговарям с тях: „Аз ще те попитам това, а ти трябва да ми отговориш еди-какво си – ще ми го кажеш, нали? Добре“. Почваме да снимаме, а тя бърза. Не, не, казвам ѝ, първо аз ще те попитам и ти ще ми отговориш. Миг изчакване, вземам си четири стотни и половина въздух, за да вляза в емоция, питам момиченцето, то ми отговаря, поглеждам Крум: „Това имаме ли го?“. Той казва: „Имаме го“ и минаваме на следващото дете: „Сега ти какво трябва да ми кажеш?“… Минаваме отново през целия текст, пак питам Крум: „Това имаме ли го“, той потвърждава и… минаваме на третото дете.

И Дария плаче всеки път?

Дария плачеше през цялото време, защото нямаше как да знам какво точно се снима в даден миг и какво се хваща от камерата. Освен това осъзнавах, че не мога да маркирам, трябваше да подавам на децата, за да могат да бъдат емпатични и верни в тази ситуация. И когато излязох от църквата, не знам как да го опиша, все едно за пръв път дишах и виждах слънце.

А емоцията в Африка каква беше?

Огромна, несравнима. Африка завинаги ще остане в душата, в сърцето ми, в емоционалната ми памет, в характера ми, нещо, което ме беляза по прекрасен начин. Това са белези, които човек си ги обича… Всеки път, когато си мисля за Африка, съм много по-благодарна, много по-ценяща, дори много по-добър родител. Снимачният процес там направи това преживяване огромно – нямам друга дума.

Обикновено си я представяме в ярки краски – каква е вашата Африка?

Не е много цветна. За мен е между кафяво и сиво, към синьо.

Земя и небе?

Да, земя, но тъмна, мръсна, кална. И небе. И големи бели очи – да, те са тъмни, но очната ябълка на хората там е голяма и много бяла.

А душите им какви са?

Чисти. На фона на цялата мръсотия те са много чисти. Не са като нашите деца – до някаква степен са обременени от осъзнаването, че много скоро ще трябва да си изкарват прехраната някак, на улицата. Носят и някаква мъдрост, не са толкова палави и безотговорни като нашите деца.

Преди години видната изследователка на Африка Сълза Петканова ми подари книга с африкански пословици и поговорки. Спомням си следната: „Една гривна сама не звънти“. Означава заедност – почувствахте ли я там?

Абсолютно! Няма такова силно общество, дори в гетото Кибера. А може би там го виждаш най-ярко, защото хората живеят в много лоши условия и са невероятно сплотени. Не можете да си представите колко са единни и грижовни, как се пазят един друг. Децата там не са на този или на онзи – те са децата на гетото, на всички и всички ги пазят. В неделя имат трибуна, на която всеки може да сподели какво го терзае, а гетото взема мерки за проблема. Невероятно общество, сплотено и силно. Разбира се, живеят на племена, имат вековни вражди, но въпреки това мнозина от тях не искат да излязат от гетото именно заради усещането за принадлежност и сигурност.

Бихте ли се върнали там?

Със сигурност. Разказвам на сина си за кенийските деца, той е прекалено мъничък, за да осъзнае думите ми, но със сигурност някой ден ще го заведа, за да види какво означава силен човек. И колко може да си щастлив с малко, с много малко; колко трябва да си благодарен за всичко, което ти е дадено.

Сега киното е на втори план и на дневен ред при вас е театърът. Струва ми се, че толкова екстремна емоция имахте преди пет-шест години с ролята на Хора в „Антигона“, или може би греша…

Не, не грешите. Със сигурност мога да сравня двете роли като обем на емоцията. Коренно различни, но близки именно заради тази екстремност и мащаб, съчетани с адска трудност и отговорност. Впрочем аз съм малко екстремен човек извън професията си и мога да ги сравня с адреналина, когато човек изпитва здравословен страх, но мотивира всичко в себе си и се гмурка в дълбокото, което не познава. Светът на „Антигона“ ми беше непознат, светът на Кения – също. Така се чувствах и като Камий в „Презрението“ – толкова непознато нещо, което те повлича, започваш да присъстваш само и единствено там и губиш излишното от своя Аз. Като лук, люспа след люспа, стигаш до сърцевината на ролята. Това за мен е истински смислен процес, водовъртеж от случване. Малко са подобни роли, а аз имам цели три – значи съм щастлив актьор.

Правителството обеща още 18 млн. лева за сценичните изкуства, но тече скандал, излизащ от рамките на изкуството – от какво освен от пари има нужда театърът?

От свобода. Театърът ни има нужда от свободата да не робува, да не трябва да се ограничава и да може да възпитава вкус.

Има ли реална личност, която бихте искали да изиграете?

Първа асоциация – Жана д’Арк. Харесват ми жени с мисия, с безпрекословна отдаденост на нещо, заради което са готови на всичко; жени, които не мислят за себе си, а за друго, много по-голямо. Ако говорим за българки, Яна Язова е жена, от която няма как да не се възхитиш.

Разговаря Виолета Цветкова