Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

„В очакване на Годо“ (Театър „Българска армия“) и „О, щастливи дни“ (ТР „Сфумато“)

По волята на Самюел Бекет, който е в ролята на Бог Творец за своите персонажи, героите му се озовават под светлините на рампата без обяснение защо са там и какво трябва да правят. Хванати между трите стени на заложения от него капан, те нито могат да напуснат пиесата, нито да проумеят нейния смисъл. Ние също няма да научим как и защо двамата скитници от „В очакване на Годо“ са се озовали на предела на земната пустош и смисленото битие, обречени на вечно очакване. Нито защо Уини в „О, щастливи дни“ е първо заровена в земята до кръста, а после и до шията. Просто приемаме зададената ситуация. И ни остава само един въпрос: как се живее под натиска на обстоятелства, които не сме способни да променим. Пиесите на нобеловия лауреат, променил театъра на ХХ век, са за това: непоносимостта на съществуването в сянката на смъртта. Въпросът винаги е стоял пред нас, но ние сме се приучили да не мислим за него, да отлагаме отговора до последния възможен момент. Тръгвайки от прозата, Бекет търси отговор на този въпрос и в театъра. Той оставя своите герои да се сражават с безсмислената пустота на живота, а нас – да наблюдаваме дали и как ще се измъкнат от тази ситуация. Щом актьорът е излязъл пред публика, значи трябва да действа, да прави нещо. Но ако е там и нищо не прави – това вече е манифест.

Бекет изследва какво става с психиката на човек, когато около него нищо не се случва. Когато е лишен от възможността да действа и да промени каквото и да било, а просто чака – нещо, някого, някакво събитие… И когато лутането без ориентир в живота продължава непоносимо дълго. Уловени в тази клопка, неговите героите освен трагични са понякога и смешни. „Няма нищо по-смешно от нещастието“, заявява Бекет.

Навремето Крикор Азарян казваше, че ако някоя пиеса му е чужда и неразбираема, той я поставя, за да я проумее. Сигурно заради това направи и „Последният запис“. Текстовете на Бекет изискват много и от публиката. Тя вече не може пасивно да следи развитието на действието, защото от гледна точка на класическата драматургия при Бекет действие няма. На зрителя му се налага да се потруди – трябва да мисли.

Колкото до актьорите – от тях се иска да са едновременно трагици и комици, да притежават усет за водевилното, да умеят да бъдат клоуни. Точно такива актьори са Георги Къркеланов, Иван Радоев, Юлиан Вергов и Моню Монев в спектакъла на Иван Урумов „В очакване на Годо“ (Театър „Българска армия“).

Спектакълът започва още докато зрителите заемат местата си. На голата сцена (няма го даже знаковото за пиесата изсъхнало дърво) седи самотна фигура с гръб към залата. Този гръб излъчва вселенска печал и някакво светло примирение. После фигурата се обръща и виждаме лицето на Гого (Георги Къркеланов), което е застинало в усмивка като куклата на вентролог. Това се повтаря отново и отново, сякаш някой е натиснал „пауза“, заставяйки времето да спре. Заседнали в застиналия миг, Гого и Диди (Иван Радоев) са обречени да чакат Годо (или Бог?). Той е единствената им надежда да се спасят от безнадеждната ситуация. Не е ясно колко продължава това очакване – цяла вечност или само миг. Неяснотата се вплътнява още повече от късата памет на героите. Те често губят нишката на събитията, периодично се опитват да си тръгнат завинаги (да се обесят на изсъхналото дърво е един от възможните изходи), но няма къде да избягат – нали чакат Годо. А докато чакат, Гого и Диди (си) играят.

Сред множеството силни страни в спектакъла на Иван Урумов е виталността, с която е разигран трагичният абсурд. Режисьорът сякаш следва основните указания на драматурга, но благодарение на актьорите непоклатимата конструкция на Бекет е заредена с огромен темперамент. А клоунадата органично съжителства с трагедията. („Нашите майки ни раждат, клекнали над отворения гроб.“) Движеща сила е противопоставянето на статика и динамика, на бягащо време и застинал миг, на тъжните клоуни Гого и Диди и гротескната двойка на Поцо (Юлиан Вергов) и неговия слуга Лъки (Моню Монев).

Сценография на Нина Пашова е минималистична (огромен екран/небе в дъното на сцената, по който бавно, почти недоловимо за окото първо преминава облак, а после лунният диск), съвършено „бекетовска“ по своето внушение. Тя дава реален образ на абстрактното понятие „време“ и това я превръща в основно действащо лице.

Така с общи усилия целта, театрализирането на една безнадеждна и безсмислена ситуация, е постигната. Спектакълът на Иван Урумов общува като равен с легендарната постановка на Леон Даниел по пиесата на Бекет в ТБА (1988). Но тук има радикален ход, който изцяло променя оптиката: явяването на Годо/Бог.

По пиеса в края на всяко от двете действия (идентични като постройка) пристига Момчето, за да каже на скитниците, че идването на Годо се отлага. В спектакъла на ТБА този пратеник се явява само веднъж – в края на първо действие. Мистериозният вестител (Мирослав Пашов) е благообразен, с бяла брада и дълга бяла дреха (Момчето описва Годо като господин с бяла брада). Но Гого и Диди не разпознават в него Дългоочаквания. И затова спасението им е отказано – те са осъдени да чакат вечно.

„О, щастливи дни“ на Маргарита Младенова (ТР „Сфумато“) не е толкова радикален прочит на Бекет. Макар че тя като режисьор неведнъж е подхождала радикално към текстове институции (веднага се сещам за „Боряна“ на Йовков и „Иванов“ на Чехов). Вярно е, че с пиеса на Бекет „не можеш да направиш революция в театъра, а и дори естетически си осъден на повторения“, както писа Щефан Бенц, редактор „Култура“ на в. Darmstädter Echo, по повод „В очакване на Годо“ на Иван Пантелеев. Заради изричните и подробни указания на автора относно пиесите му, всеки спектакъл по негов текст се превръща в експонат от бекетовския музей. И успехът зависи не от изобретателността и дързостта на режисьора, а от неговото смирение и разбира се, от майсторството на изпълнителите.

В „О, щастливи дни“ режисьорският почерк на Маргарита Младенова личи най-вече в избора на актьорите: Светлана Янчева (Уини) и Рашко Младенов (Уили). И в акцентирането върху трагичното в абсурда.

Пиесата представлява безкраен монолог на Уини, рядко прекъсван с по някоя реплика от Уили. Нейното безсмислено „словоблудство“ обхваща всичко – от миналото, когато все още е можела да ходи, до случващото се наоколо, макар около нея отдавна нищо да не се случва. Изправяйки ни пред този словесен потоп, Бекет ни принуждава да се заслушаме в думите, чието единствено значение е да убият времето и да държат настрана мисълта как то убива нас. Чрез тях Уини до последен дъх се защитава от бездната, в която я засмуква времето. Сценографията на Никола Тороманов дава пластически образ на това засмукване: на финала кръглият отвор, през който сме наблюдавали Уини, се затваря като черна дупка, поглъщайки всичко в себе си.

Уини е трагическа роля, която обаче не може да се играе така, че между актрисата и ролята „игла да не можеш да пъхнеш“. Още по-безнадежден ще е опитът да се приложи т.нар. ефект на отстранение. Между Уини и Светлана Янчева остава една „зона на недоизказаност“ – пространството на неизразения смисъл, което според Бекет е главното.

Героите на Бекет са обикновено по двойки: Владимир и Естрагон, Поцо и Лъки („В очакване на Годо“), Хам и Клов („Краят на играта“), Уини и Уили („О, щастливи дни“). Тук двамата в съпружеската двойка не се допълват, а се пародират един друг. Уини няма крака, а Уили ходи само на четири. Тя е потънала в земята, той пълзи по повърхността. Тя говори безспирно, той рядко вмята по някоя реплика. Тяхното взаимно раздразнение, триенето помежду им е единственото, което им помага да се уверят в собственото си съществуване. Подобна е зависимостта Младенов – Янчева в спектакъла: единият без другия е невъзможен.

В театъра на Бекет местата на предния и задния план са разменени. Всичко, което се случва пред зрителя и за което говорят персонажите, е без значение. Важна е единствено зададената ситуация, в която те са се оказали. И която не се отличава от нашата. Тук обаче нищо не може да ни отклони от въпроса, за който сме се приучили да не мислим. А такъв кошмар не може дълго да се издържи. Нищо чудно, че с годините пиесите на Бекет стават все по-кратки.