Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

„Объркани в свободата“, Владимир Зарев, издателство „Хермес“, 2022 г.

„В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Иоан. 1:1). Това първо изречение от Евангелието на Йоана е може би за литературата и за хората, които я правят, най-важното, най-решаващото. Защото – след като в началото е Словото, то значи, че това Слово от Някого трябва да бъде изказано, разказано. И след като Словото е у Бога и Той е Словото, изводът може да бъде един-единствен – Бог е разказвач. „В началото бе Словото“ значи „В начало бе Разказвачът“…

Същото прозрение навярно е връхлетяло и перуанеца Марио Варгас Льоса, за да напише романа „Разказвачът“ (превод Людмила Петракиева, „Хермес“, 2010 г.), в който един племенен разказвач (от племето мачигенга) скита из селвата, запаметявайки, разказвайки и разпространявайки легендите на местните. В най-новия роман на Владимир Зарев „Объркани в свободата“ също има такъв разказвач – монах исихаст, който скита, запаметява и разказва/описва случващото се по време на османското завладяване на Балканите, опитите за спасяване източния християнски свят с Флорентинската уния, търсенията и мистичните открития на учителите му. И двамата герои – на Марио Варгас Льоса и на Владимир Зарев – утвърждават, че в началото е разказвачът, а българският писател го укрепва и със собствен пример. На с. 128 в „Объркани в свободата“ четем: „[…] и посечения от агарянците последен български патриарх Евтимий“. Посеченият от агарянците патриарх Евтимий… Ние, днешните хора, изучавали история, знаем, че не е така: българският патриарх, защитникът на Царевград Търнов, е заточен в Бачковския манастир. Знае този факт също – в това няма съмнение, и Владимир Зарев, но!… Но няма как да го знае човекът на онова време, когато това, което става – безотрадно и безвъзвратно, достига до него само във вид на слухове, мълви, жалби и клетви. Ето така се създава правдивост в повествованието: да влезеш в кожата на своите герои, да стъпваш с техните нозе, мислите им да са не твоите, а техни си – истински и автентични. Разказваш, но като разказвач си правдив и неподправен, не фалшив и притворен. Защото разказваш Словото…

Действието в романа е удвоено: едното е в годините от края на ХІV век – началото и средата на ХV век, другото е в наши дни, дни на пандемия, когато принудата на затвореното съществуване изправи очи в очи множество двойки, досега незабелязващи се в скорострелното всекидневие, които внезапно осъзнават, че са си чужди, далечни, безразлични. Живеещи заедно по силата на навика… В модерната част на „Объркани в свободата“ иде реч тъкмо за това овсекидняване на любовта, превръщането ѝ в бит, в нещо рутинно и неемоционално, тоест превръщането ѝ в не-любов. Затова са объркани в свободата, че даже не объркани, а направо сбъркани – свободата да се спреш, да погледнеш и да видиш другия до себе си. И да се опитате заедно да се видите с нови очи. Ако и двамата имате желание, разбира се… Ако не – всеки по пътя си...

В историческата част думата е за това какво правим с вярата, как да я запазим в жестоки и безверни времена, да я съхраним в чистота и цялост. Съмненията на монаха напомнят много на съмненията на Еню/Теофил – героя на Емилиян Станев от „Антихрист“, но това е лесната връзка; по-сложна е връзката с един предишен роман на Владимир Зарев, „Поп Богомил и съвършенството на света“, в който иде реч тъкмо за това: какво става със събитията, ако няма разказвач, който да ги разкаже? Прехвърлен към „Объркани в свободата“, въпросът гласи следното: „Какво става с вярата, ако няма разказвач, която да я укрепи?“. Отговорът е, че се разпада, и тъкмо в това е голямото просветление на този роман: разказвачът е дарител на вяра – донор на вяра (да го кажем с термините на днешните епидемични времена), а разказът е самата вяра – вярата, че времената – колкото и объркани да са, колкото и страшни да са, колкото и безнадеждни да са, превърнати в разказ, пресътворени в разказ, превъплътени в разказ винаги завършват с надежда и с вяра.

Защото Разказвачът разказва Словото, единствено Словото…