Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

Разговор с белгийския писател Венсан Енгел

„Тичаме напред, без да си даваме сметка какво ни чака. Разполагаме с идеите на демокрацията и общочовешките ценности, но концентрационните лагери ги е имало. Имало го е изтреблението на евреите, имало ги е ужасяващите тоталитаризми.“ Венсан Енгел беше гост на Софийския литературен фестивал през декември 2022 г.

Предлагам ви да започнем този разговор, тръгвайки от това какво се случва днес в Европа? Изправени сме не само пред вътрешните си проблеми, които не са никак малко, но и пред проблемите на войната в Украйна?

Струва ми се, че това, което се случва днес, е резултат на един много дълъг процес, започнал след падането на Берлинската стена. Разрезите в историческото време са винаги малко или повече произволни. Мисля, че XIX в. е бил доста дълъг. Той започва през 1789 г. – заедно с Френската революция – и завършва чак през 1914 г. – с началото на Първата световна война. Докато ХХ в. беше твърде кратък – започна с края на Първата световна война, през 1918 г., за да завърши през 1989 г. – със сгромолясването на Стената. Тоест предишното „столетие“ продължи едва осем десетилетия.

Падането на Берлинската стена е основополагащо събитие, което продължава да определя дните ни. Противно на това, което смятаха някои, то не се превърна в „край на историята“, Напротив, то беше „завръщане на историята“. Дотогава западната част на Европа, която не е била под съветска окупация, успяваше да се справи с някои от политическите си проблеми на паметта и да не допусне крайната десница на власт, въпреки че тя – с демоните ѝ от миналото – продължаваше да си съществува.

И тук ми се иска да обясня нещо, което може би е ключ към проблемите, с които се сблъскваме днес в Европа. Според мен нацизмът се превърна в истинска катастрофа за фашизма. Нацизмът разкри истинската същност на фашизма – до какво може да се стигне, ако всичко това бъде изведено до крайност. Шокът е огромен. Затова всякакви авторитарни идеи бяха табу в Европа поне за тридесет-четиридесет години. Мисля си, че ако не беше нацизмът, най-вероятно днес цяла Европа щеше да бъде „фашистка“, управлявана от авторитарни режими.

Защо мислите така? Демокрацията в Европа също има своите здрави корени?

Защото авторитарните режими имат своята идеология, покълнала на основата на национализма, който е един егоистичен социализъм. С други думи – можем да сме част от обединена Европа, да сме част от Клуба, да ползваме неговите привилегии и помощи, но самите ние не искаме да се откажем от нищо. За съжаление, мнозинството от хората продължават да разсъждават по този начин, искат да си живият безпроблемно. Те ползват социални помощи от раждането до смъртта си. А Мусолини е обичал да повтаря буквално следното: „Взимам хората след кръщението им в църквата и ги връщам обратно чак след кончината им“. Казват ви какво трябва да правите и какво трябва да мислите: ако следвате Водача, животът ви може да мине без никакви проблеми.

Не ме разбирайте превратно: това изобщо не ми харесва! Но мисля, че се нрави на мнозина, които ценят най-вече личната си сигурност. Струва ми се, че рухването на Съветския съюз потопи огромен брой хора в свят, където животът им се струва изтъкан от неравенства и несправедливости. Малък брой хора тутакси натрупаха огромни богатства с цената на лични компромиси или чрез съучастие в държавната мафия. Създаде се неравенство в неравенството. И обратното – равенство в бедността, в липсата на правосъдие.

Така че падането на Берлинската стена потопи мнозина в един свят на неравенства. Не само в пределите на бившата съветска империя, но и в другата част на Европа социалните неравенства се задълбочиха с измамното тържество на либерализма. Това за мен обаче е фалшив либерализъм, който не изповядва принципите на класическата либерална философия, а създава огромни социални пропасти.

По този начин машината се завъртя отново. Крайната десница започна да качва процентите си в Европа. Разказвам за това в романа си „Моят съсед е някой“, публикуван през 2002 г., но писан десетина години по-рано. В него описвам как един лидер на крайната десница, който има за свой модел Хайдер в Австрия, успява да дойде на власт. Достатъчно е да се изгради един въображаем образ, с който хората заживяват. Навремето това не ставаше толкова често, но днес заживяхме с това.

Днес никой вече няма комплекси. Крайната десница се държи така, сякаш всичко ѝ е на ред, свръхбогатите също нямат угризения. Повечето хора постъпват така, сякаш най-лошото, което Европа е познала през ХХ в., не се е случвало. Това е дълъг, но продължаващ процес. Крайната десница е вече „банализирана“: тя е на власт в Италия, на власт е и у нас, във Фландрия. Което не може да не буди тревога.

Как процесите, за които говорите, се вписват в агресията на Путиновия режим срещу Украйна?

Мисля, че национализмът е един от основните ключове в тази война. Проблемът на Русия, а и проблемът ни с Русия е, че там господства яростен, много краен и войнствен национализъм. Това буди огромна тревога. Досега мислехме, че може да се води война само на други континенти, далеч от Европа. Но не е така.

Проблемът, който всяка война поставя, е да разберем къде е истината. Войната в Украйна отново раздели европейците по описаните преди малко идеологически линии. Имам близки приятели в Белгия, които са марксисти, те са част от крайната левица. С тях споря по повод и на Украйна, и на Китай. Преподавах преди десетина години в Китай, видях назряващите промени, срещнах много млади хора в университетите, които мислят по различен начин. Днес Китай определено направи крачки назад – авторитаризмът се завърна с пълна сила, видяхме го и по отношение на Хонконг и в други случаи. За моите белгийски приятели нищо от тези твърдения не е вярно. Те продължават да смятат, че всичко, което се говори за Китай, е пълна лъжа. Същото е валидно и по отношение на Русия.

Но Русия на Путин изобщо не е и марксистка държава. Не го ли разбират?

Точно това е интересното. Проблемът е, че те най-силно ненавиждат американския империализъм. Следователно принципът е: всички врагове на моите врагове са мои приятели. Да, те признават: днешна Русия със сигурност е по-близка до фашизма, отколкото до марксизма. По това спор няма. Но се започва с увъртанията: ние също правехме грешки по отношение на Русия и т.н. Аз не съм съгласен с тях. Вярно е, че бяха допуснати грешки. Склонен съм да приема, че НАТО е било понякога по-арогантно, отколкото е трябвало. Ала това ни най-малко не оправдава Путин, който сам започна тази отвратителна война.

Искам да обоснова моята гледна точка. Баща ми беше евреин, той е роден в Будапеща. Живял е в Полша, за щастие малко преди войната успява да избяга оттам. Знам, че има проблеми с антисемитизма в Източна Европа, включително и в Украйна. Има крайнодесни групировки в Украйна, но това, пак повтарям, изобщо не оправдава тази война.

Можем ли тогава да кажем, че „войната е всекидневна“ – това е заглавието на един ваш сборник с разкази, излязъл през 1999 г., когато се водеше войната в бивша Югославия?

Уви, да… Това заглавие бе препратка към една творба на белгийския писател Андре Байан. Той бе написал сборник с разкази, озаглавен „Животът е всекидневен“, а аз, мислейки си за войната около нас, с някакво леко намигване го превърнах във „Войната е всекидневна“. Днес си мисля, че нещата вървят в още по-лоша посока. Някога описвах войната като спомен за война, като битка, която водим във всекидневието си, за да успеем или да победим. Не мислех за възможността в Европа да се води такава война.

Необходимо ли е наистина да дълбаем в историята, за да явим самия смисъл на човешката участ? Задавам ви въпроса в тези термини, защото знам от едно ваше есе, че концепцията на Камю за човека ви е много близка?

Аз съм невероятен почитател на Камю. Не ни е необходимо задължително миналото, за да проумеем настоящето. Нещата не винаги се повтарят, параметрите на Историята са различни. Дори би ни било по-комфортно, ако можехме да кажем, че Историята се повтаря. Ако беше така, щяхме да имаме много по-отчетлива позиция по редица неща, включително и по завръщането на фашизма. Но днешният фашизъм е много по-различен от фашизма от 20-те години на ХХ в. Той не проповядва такова безумно насилие, по-гъвкав е, но и по-коварен. Човек обръща поглед към днешна Италия и си казва, че тя е по-различна от някога. Днешният режим е много по-симпатичен, а фашизмът на Мусолини изобщо не е бил смешен. Когато е трябвало да се разпръсне някоя стачка на работниците или да се отнеме земята на селяните, при Мусолини е имало жертви.

Една от характеристиките на днешната епоха в Европа е, че ние вече не познаваме това насилие. В Латинска Америка или в Африка продължават обаче да живеят в свят, в който полицейското насилие играе голяма роля. При нас има насилие, но то никога не е пряко, упражнява се по съвсем други и по-коварни начини.

Темата за паметта също ви е близка, пронизва книгите ви. Знам, че Ели Визел е бил научен ръководител на доктората ви. Защо трябва и защо продължаваме днес да говорим за Аушвиц или за ГУЛаг?

Първо, искам да подчертая, че не бива да смесваме двете неща. Те са много различни, без паметта за едното да накърнява паметта за другото. Няма страдание, което да е по-голямо от друго страдание. Струва ми се, че тези два феномена, освен всичко друго, ни карат да се простим с илюзията за превъзходството на Запада. Все още не сме преживели траура от тези скръбни и ужасяващи събития. Философът Пол Рикьор, когото много обичам, говореше за едно минало, което не минава. Мисля си, че то никога няма да отмине. Има един образ от комиксите, който много обичам – на койота, който бързо тича към скалата, без да види, че под нея е пропастта. Ние сме в същото положение: тичаме напред, без да си даваме сметка какво ни чака. Разполагаме с идеите на демокрацията и общочовешките ценности, но концентрационните лагери ги е имало. Имало го е изтреблението на евреите, имало ги е ужасяващите тоталитаризми. И Аушвиц, и ГУЛаг ги е имало. Но те стават непонятни, ако обвържем или размием причините за тях. Не бива каквото и да било престъпление да бъде оправдавано от културата.

Да минем сега към вашия роман „Старците вече не говорят“ (издателство „Сонм“, 2022 г.), който е роман за политиката към възрастните хора, често също брутална и безпощадна. Той съвпада и с много от онова, което преживяхме по време на пандемията?

Да, но писах този роман още преди седем години. Съвсем случайно той се появи във времето на пандемията. Обичам много Албер Камю, но също и Ромен Гари. Мечтата ми беше някой друг да публикува този роман под свое име. Исках да си играя на Емил Ажар, на двойника на Гари. Но не намерих такъв човек и в един момент си казах, че повече няма да го търся. Сюжетът е важен, затова реших да публикувам романа. Междувременно се случи пандемията. Промених някои неща, добавих два-три параграфа, за да съответства на актуалността.

Пандемията просто направи нещата, за които говоря в романа, по-видими. Писателят също е човек, който извежда нещата в тяхната крайност. Тръгнах от сегашната ситуация: има все повече възрастни хора, които вече не работят и не плащат данъци. А има и все по-малко хора в трудова възраст, които плащат данъци. Тоест възрастните хора „струват“ все повече и повече, а парите все повече не достигат. Как да се уреди това? Оставих въображението си да се заеме с това сложен казус. От 90-те години насам в Белгия, но и в цяла Европа започна приватизация на публичния сектор. Твърди се, че той не е ефикасен, струва твърде скъпо, че ако тези структури попаднат в частни ръце, ще бъдат управлявани много по-добре. Ала това не е вярно. И нищо не го доказва – имаме същата бюрокрация и много раздути разходи в частния сектор. Социалният работник минава, за да посети семействата, да види от какво имат нужда, да обгрижва болните. Как изчисляваме неговата ефективност? Струва ми се, че държавата би трябвало да си върне контрола над редица публични сектори в името на общото благо.

Един от героите на романа ви твърди, че живеем в „мека диктатура“? Наистина ли мислите, че е така?

Не живеем в „мека диктатура“. Все още сме демокрация, но сме на път към една или друга „мека диктатура“. Проблемът е в „мекотата“. Затова ви казах, че днешният фашизъм не е онзи отпреди век, тъй като се характеризира тъкмо с „мекота“.

Затова ли се борите със страховете, с тревогите?

Виждате ли, безпокоят ме редица неща. Ако някакви фанатици тръгнат с картечници да избиват старците, хората, разбира се, ще се възпротивят и ще им попречат. Същото беше и при ковида – хората се обединиха, поне отначало, срещу невидимата заплаха. Ако обаче нещата се правят „меко“, като с памук, всичко се променя. Малко по малко започва да се говори, че някои лечения струват твърде скъпо, а вашият дядо е на деветдесет години. Как да се постъпи? Може би ще живее още година-две, но дали ще се чувства добре? Няма ли да е по-добре да оставим нещата да се решат „от само себе си“? Ето я „меката диктатура“, която ме безпокои.

Каква е ролята на фикцията в творчеството ви?

Невероятната сила на фикцията е, че тя говори и на двете страни на човешкото същество. На неговия мозък, но и на емоциите му. Част от литературата е твърде разсъдъчна, дори твърде „мозъчна“. Други изразни средства – като музиката, която толкова обичам, или поезията – са насочени само към емоциите. А фикцията носи със себе си равновесието. Изведнъж вие започвате да се питате: „Ами ако това е истина?“. Фикцията винаги играе с правдоподобието. Няма обаче такава фикция, която да не тръгва от реалното. Иначе няма как да си я въобразим. Ако трябва да обобщя моята дейност, тя е следната: карам хората да се замислят, разказвайки им истории. А ние се нуждаем от истории.

Какво тогава е писането за вас?

Писането? То е щастие. Никога не съм писал мъчително. Има щастие в писането, но има щастие и в споделянето с другите. Ако хората прочетат книгата ми докрай, това ми носи огромно удовлетворение. Винаги ми се иска да върша нещата с удоволствие.

Как виждате връзката между човешкото същество и литературата?

Литературата е невъзможна сама по себе си. Човекът е в центъра на литературата. Знаете ли, последният ми курс в университета в Лувен е посветен тъкмо на „завръщането на трагичното“. Разглеждам трагичното в смисъла на гръцката трагедия. Някои дори смятат, че трагичното вече не е възможно, тъй като християнската вяра е въвела изкуплението и спасението, съответно тези кодове вече не са налични. Аз смятам, че те продължават да съществуват. Нещо повече, че присъстваме на завръщането на трагичното. По друг начин, разбира се. А човечността е всичко, както и да я интерпретираме. Няма излаз от нея дори когато става дума за най-ужасяващи неща като Холокоста. Не можем да твърдим, че Хитлер не е човешко същество. Уви, бил е човешко същество. Освен това не е действал сам. Ако беше сам, нямаше да се случи кой знае какво. Имал е милиони съмишленици, при това активни съмишленици.

Имате ли нов проект, над който вече работите?

От известно време насам не обичам да разказвам проектите си. Това, което мога да кажа, е, че последният ми роман, който излиза през май, ще е продължение на моята „тосканска сага“. След което ще издам заедно петте романа от „италианската поредица“, така че ще преработя първите части от тях, за да изглежда всичко напълно хомогенно.

Разговаря Тони Николов

Венсан Енгел (род. 1963 г.) е белгийски писател, професор по френска литература в Католическия университет в Лувен и по история на идеите във Висшия институт за социални комуникации, Брюксел. Политически колумнист на в. „Соар“ и на Белгийските радио и телевизия на френскоезичната общност. Бил е докторант на Ели Визел. Изследователските му интереси са свързани с механизмите на паметта и историята на ХХ в. През 2020 г. публикува есето „Желанието за памет: против инструментализацията на Холокоста“. Автор на романите „Животът въпреки всичко“, „Завръщане в Монтекиаро“, „Бракът на Доминик Ардиен“, отличени с престижни награди. Романът „Старците вече не говорят“ е първата му книга, публикувана на български език (превод Тодорка Минева, издателство „Сонм“, 2022 г.).