Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Музика
  • Под линия

Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

28 02

Мъжът, който знаеше края на всяка история

От Цочо Бояджиев 0 коментара A+ A A-

Осъзна това още като малко момче. Тогава в киносалоните се ядяха семки, най-вече слънчогледови. Люспите се изплюваха направо на пода, така че зрителите на по-късните прожекции стъпваха върху хрущящ под обувките им килим. Сам или придружен от приятел, той се навърташе около контрольорките, очаквайки моментно отклоняване на вниманието им, за да се промъкне в салона. Обикновено успяваше, защото беше придобил до съвършенство изкуството да остава незабелязан или пък лелките се правеха, че не забелязват малките гратисчии. В полутъмната зала се чувстваше защитен като риба в аквариум, макар че понякога някоя по-строга билетопродавачка включваше цялото осветление и при повторната проверка, уловен за ухото или плеснат по дупето, безславно трябваше да напусне прожекцията.

Всъщност рискът не си струваше. Защото с него се случваше нещо необикновено. Две или три минути след началото на прожекцията сякаш се включваше друга киномашина, далеч по-мощна от старата скърцаща бракма на градското кино, и пред очите му се появяваха последните кадри чак до заключителния надпис „край“. Така краят на историята му ставаше известен още в самото начало. Очевидно в случая не ставаше дума за интелигентно заключаване на основата на налични, но все още несвързани в логично сюжетно цяло предпоставки, защото нерядко това се случваше дори преди да са въведени всички действащи лица.

Същото беше и с книгите. Особено досадно се получаваше с криминалетата. Над страницата с описанието на лежащия в неестествена поза труп тутакси се наслагваше финалният разказ на детектива. Загадката се разгадаваше в самия момент на поставянето ѝ. Научните книги (защото нашият герой беше малко нещо учен) започваха с изводите и след това беше така отегчително да се проследяват разсъжденията на автора. Любовните романи съобщаваха за раздялата още преди да срещнат него и нея. Историческите объркваха времената. Спортните състезания го подлагаха на особен вид мъчение. Не успяваше да сподели радостта на футболистите от вкарания гол, защото ясно виждаше изписания на светлинното табло краен резултат в полза на противниковия отбор.

Престана да чете книги, да ходи на мачове, заобикаляше киносалоните, а и концертните зали, в които въвеждащото пианисимо биваше заглушено от гръмките финални акорди. Рядко, и то само по неизбежност, сядаше в ресторант, където ордьовърът имаше вкуса на диджестива. Опита с фотографията, изкуството, което сякаш събираше времената в едно. Но от това едно се проточваха дългите кервани на дните и той, разочарован отново, виждаше избелялата почти до прозрачност снимка в ръцете на някакъв млад мъж, недоумяващ какви са пък тези непознати никому хора, които би трябвало да са от семейството.

И любовта, разбира се, любовта, в края на краищата. Момичето беше изящно като стара китайска ваза и без съмнение много влюбено. Но скоро след първата среща на погледите им „онова“ връхлетя с цялата си категорична безцеремонност. Виждаше втората хавлия, оставена на простора да съхне – неопровержим знак за нечие присъствие само допреди няколко часа, втората чаша с утайка от кафе, преглътнатата прозявка след безсънната нощ. Почти физически почувства сухотата в гърлото, болезнения сърдечен спазъм, отчаяното напрягане на ума да разбере случващото се. Не можеше да има съмнение: такъв беше краят на тази история. Той беше настъпил в самото начало, още преди тези цели тринайсет години, които идваха, и беше неотменен. Изходът беше хладнокръвното приемане на това знание, привикването със сянката, която краят хвърляше върху всичко случващо се, помирението с горчивия привкус на невъзможното сбъдване.

Или влизането в съвсем друга история.

(Някакви случайни познати по-скоро колебливо споменаха, че го мярнали преди шест или седем месеца на нефтена платформа край Норвегия.)

Споделете

Автор

Цочо Бояджиев

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Никога не можах да я разбера докрай
    27.02.2023
  • Мъжът, който знаеше края на всяка история
    28.02.2023
  • Сценариите за войната в Украйна
    28.02.2023
  • Театър на котурни
    28.02.2023

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Съобщение

Очаквайте новия, седми брой на сп. „Култура“ в началото на месец септември.

Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2023 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO