Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

В началото на 2023, навлязъл в годината на своята стогодишнина, ни напусна Любен Зидаров. Художник, свързал името си с българското изкуство в продължение на повече от 80 години

С рисунките му за буквари и читанки израснаха поколения първолаци, илюстрациите на приказки и приключенски книги вълнуваха деца от всички възрасти. Върху кориците на стотиците оформени от него книги от български и чужди автори се разпознаваше безпогрешно следата от виртуозния му жест – свободната рисунка, съжителстваща с авторски шрифт, специално създаден за книгата и съобразен с реалиите на текста.

Любен Зидаров е роден във Велико Търново през 1923 г., израства в Габрово. Там още на 10 рисува със старославянски букви първия си запазен знак за основаното от него „Рисувално дружество „Лъв“ – Габрово“. Баща му го убеждава да замести лъва с маймуна, защото лапите ѝ са като на човек, „значи може да държи четка и молив“, но той не възприема съвета му. След „скоропостижния фалит“ на дружеството Зидаров опитва силите си в училищния театър с малки роли, които запомня за цял живот. По-късно разбира, че илюстрацията има много общо с работата на актьора – за да изобразиш достоверно своите герои, трябва да влезеш под кожата им, да ходиш като тях, да разбереш жестовете им. А освен това провалът му като актьор го научава да не се захваща с много работи, защото „не може да си еднакво добър във всичко“.

Докато е ученик в София, започва практиката си на художник, като оформя и аранжира витрините на книжарниците и магазините около училището си – Втора мъжка гимназия. Задачите пред младия художник, който се опитва да помогне на разклатените финанси на семейството, са съвсем конкретни – надписите „Дом без книга – ден без слънце“ за книжарница или „Царица Вересия умря, да живее цар Брой“ за квартална кръчма изискват различен тип букви и композиция на надписа. Това го предизвиква да наблюдава, да изучава архитектурата и стилистиката на различни шрифтове. Пише и рисува и с двете ръце, като ренесансов вундеркинд.

През 1941 г. попада в редакциите на вестниците „Чуден свят“ и „Илюстровано четиво“, за които пише „субтитри“ на преводните комикси за индианци и каубои, пирати, летци, космически роботи. Идва и признанието – един ден редакторът Никола Котов, известен като Мамин Кольо, му поръчва авторски комикс. Залавя се с „Бен Хур“ (гледал е немия филм с Рамон Новаро в ролята на богатия еврейски принц), но работата се оказва непосилна – тълпи войници с бойно снаряжение, галери с весла, битки в морето, кервани с камили в пустинята. Любчо Хр. Зидаров (както се подписва тогава) зарязва работата след няколко готови страници. В това време неговият най-близък приятел Александър Денков (род. 1925) е напреднал със своя комикс „Нуват храбрецът“, история за ескимоси, която излиза с продължение във вестник „Чуден свят“. Денков рисува виртуозно – „беше много по-добър от мен и ненапразно стана автор на първия български комикс“. Но опитът на Зидаров с превода на филма „Бен Хур“ в рисувана история му помага да разбере жанра – в немите филми надписите и сцените с героите съжителстват съвсем като в комикса. Зидаров рисува свои версии на български народни приказки – „Глупавият мъж“, „Тримата умници“, на немски приказки, в които буквите говорят с готски начертания, или на японски, в които следва примера на гравюрите укийо-е.

По време на Втората световна война, когато София е бомбардирана, Любен Зидаров илюстрира книгите на истински писатели – „Левски в светлина“ и „Капка по капка“ на Любомир Дойчев, няколко книжки на Пилигрим от поредицата за Крачун и Малчо. В този период той е повлиян от популярния Вадим Лазаркевич. Когато го приемат в Художествената академия, се откроява с яркия си талант на рисувач, но като че ли задачите по живопис отстъпват на конкретните поръчки за илюстрации. Ще се върне към живописта десетилетия по-късно след творчески престой в Париж.

Шокът от смяната на обществената система през 1944 г. не отминава семейството на Зидаров. С окупацията на България от съветската армия идват и унищожаването на голяма част от българския елит, овластяването на необразовани хора, попаднали в социалния световъртеж на „правилния бряг“. След редовна служба в армията Зидаров се озовава в младежка строителна бригада на железопътната линия Перник–Волуяк. Завършва Академията през 1948 г. в курса на Илия Петров, сред състудентите му са Никола Мирчев, Георги Баев, Веса Василева, Стоян Анастасов, Лика Янко, Иван Радев – художници със силна индивидуалност, ярки присъствия в българското изкуство през следващите десетилетия. Стилът на Лазаркевич вече е зад него, в новите социални условия той рисува за кратко и в канона на социалистическия реализъм – илюстрации за вестници, учебници, бригадирски кампании, стихотворения за деца. От 1948 до 1951 г. Зидаров е художник във вестник „Септемврийче“, след това в детското издание „Пламъче“. Придобива практически опит на художник и редактор в периодично издание – с конкретни срокове и задачи. „Сам събира илюстрациите от художниците и когато се наложи, поправя някои от тях – пише редакторът Александър Муратов, – в преценките на материалите е безкомпромисен и взискателен.“ За щастие на Зидаров в студентските години той е бил в кръга на Илия Бешков, повлиял на цяло поколение млади хора, които се тълпят в неговото ателие в края на 40-те и слушат жадно безкрайните му беседи за философията, перспективата, смисъла на рисунката. Зидаров го поставя между важните си учители. Но истинско влияние върху работата му като илюстратор оказва Борис Ангелушев, завърнал се от Германия като опитен плакатист, майстор в оформлението на книги, калиграф. Около него има млади хора, на които възлага част от многобройните си поръки. Зидаров се учи от свободата на щриха му, свободното боравене с четката и перото, високата култура в цялостното оформление и взаимодействието между текст и образ. Самият Любен Зидаров се опитва да стане асистент в Художествената академия; през 1953 г. преподава „буквопис“, но след няколко месеца напуска заради ретроградната атмосфера по времето на ректора Крум Кюлявков. Отказва се завинаги от преподаването и точно като Борис Ангелушев се концентрира върху творчеството си.

Любен Зидаров илюстрира и оформя няколкостотин книги на повече от 200 автори в най-различни жанрове и за различни възрасти. Той се съобразява с това за кого е предназначена книгата. За най-малките рисува образи с четливи силуети, с по-малко елементи, с проста композиция, често подчинена на принципа елементите да са „един до друг“, а не „един зад друг“. Много популярни са неговите визуални прочити на Ангел Каралийчев („Топлата ръкавичка“, 1964 и „Майчина сълза“, 1975), Елисавета Багряна („Орлякът излита“, 1960), Асен Босев („Книжко моя, сладкодумна“, 1969). Той е изобретателен и виртуозен в илюстрациите, в които цветът и текстурата на костюми, терени, къщи, животни и хора са съобразени с възрастта на читателите. Това са книги на Леда Милева, Николай Соколов, Асен Разцветников и много други.

За по-големи деца Любен Зидаров има различен подход. В „Том Сойер“ и „Хъкълбери Фин“, „Чичо Томовата колиба“ и „Вълшебникът от Оз“ той изгражда сложни композиции, обикновено с висок хоризонт, съчетава различни гледни точки и перспективни модели, с удоволствие се вживява в пейзажите от американския юг, вплита в композициите си елементи, от които много илюстратори се плашат – коне, карети, кораби – в необичайни ракурси, сложни градски панорами. Героите му със своите разнообразни жестове и мимики са индивидуализирани и верни на авторовия текст. Съчетаването на рисунки с туш и цели цветни страници с акварел и темпера става задължителна комбинация в неговите книги, които често губят от доста примитивната полиграфия в България през периода на социализма. Но Зидаров се съобразява с даденостите и рисува с красиви четливи арабески, които като в „Граф Монте Кристо“ например продължават да са изразителни и експресивни.

През 70-те Любен Зидаров управлява огромно предприятие – творческия фонд на СБХ. Той е умел бизнесмен, взискателен и концентриран. Служителите в Съюза на българските художници още го помнят – винаги точен и елегантно облечен, със сако и вратовръзка. За него дизайнът е цялостна среда, която е едновременно естетична и прагматична. Точно какъвто е самият той в живота и изкуството си. Светлин Русев, председател на СБХ в периода 1975–1983, му има безрезервно доверие и го характеризира като „изключителен артист, в когото немската педантичност и организираност по един странен и неповторим начин съжителстват с балканското чувство за хумор и най-важното – с изтънчена самоирония, която може да си позволи само творец без комплекси за малоценност“. Любен Зидаров е и председател на СБХ в края на 90-те, когато се е разпаднала старата система на конюнктури и зависимости. И през XXI век не спира да рисува и да прави изложби с пейзажи от морето или сатирична живопис, в които включва нови автопортрети, варианти на прочутите си илюстрации към „Андерсенови приказки“, „Чичо Томовата колиба“, „Островът на съкровищата“ и неговото продължение – „Силвър“, дори илюстрира поредицата за Хари Потър.

Версията на приказките на Шехеразада, преразказани от Светослав Минков, претърпява изменения след пътуване на Зидаров в Сирия, където той се озовава сред декора, който го вдъхновява за нови композиционни решения, породени от конкретната среда – арките, палмите, джамиите, белите покриви са пред очите му и той ги стилизира уверено. След пътуване в Дания намира визуалните ключове, които ще му послужат в поредното издание на приказките на Андерсен – куфар в дома на писателя, фасадите на къщите в Копенхаген, каналите, тесните улици, предметите в музеите, които посещава с отворени сетива за атмосферата, формите, цветовете, които трябва да присъстват в рисунките му. Избира внимателно и инструментите си – тънкото перо за черните и темперните бои за цветните илюстрации. Рисува с „единствения стремеж да пренесе читателя в Дания“.

Един от шедьоврите на Любен Зидаров е стенният килим „Моят град“ (1972), изтъкан под негово ръководство и откупен от Националната галерия. В него той сякаш обобщава своя художествен метод, в който може да се разкрие едновременно атмосферата на много градове, обединени в един имагинерен – негов личен град, който събира пътуванията му, творческите му преживявания.

В една от версиите на „Четирите годишни времена“ (2003), неговия автопортрет полиптих, разработва мотива за възрастите на човека, неизменно водещи до физически изменения на тленното тяло, за пореден път интерпретиран в ироничен ключ. В първия етап (Frühling – пролет в превод от немски, език, който той говори от малък) Зидаров е с плешиво теме, сякаш детето вече се е преродило няколко пъти, а в последния (Winter – зима) съвсем се е изгърбил и лицето му се е покрило със старчески петна. Още през 1979 г. той си е нарисувал автопортрет „в бъдещето“ с надслов „Автопортрет „2000 година“, в който привижда съвсем точно както бъдещия си образ, така и факта, че и 40 години по-късно ще продължи да рисува, да се самонаблюдава, да разширява представите за времето, в което човек пребивава със своя мисия и отговорности на тази земя. В текста „Далечна автобиография“ (2011) Любен Зидаров споделя за надеждата си: „Не съм религиозен, но ми се набива някогашната войнишка молитва, с която започваше всяко разливане на чорбата: „Очите ни са обърнати към тебе, Господи…“, но добре е Господ да почака, защото и до днес прекарвам в ателието целия си ден, както беше и в младите ми години. Не знам още колко ще почака, защото той обикновено поднася изненади…“. И Господ го изчака, и той рисува в ателието си до своите последни дни.