Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Дмитрий Биков пише книга за президента на Украйна Владимир Зеленски. Излезе и новата му стихосбирка – „Втора смърт“. За творчеството и войната, за емиграцията и бъдещето на Русия с писателя разговаря Вероника Боде от радио „Свобода“

Автор сте на немалко афоризми, понякога парадоксални: „Трябва да живеем така, че на Бог да му е интересно да гледа“, „Казано условно, съветската власт беше много лош човек, а това, в което живеем днес, е труп на много лош човек“. В едно скорошно интервю заявихте: „Войната е нагледно нахлуване на метафизиката в света. Започва прякото действие на Бога“. Къде точно виждате това пряко действие?

Не бих искал да преразказвам книгата си за Зеленски. Казано най-общо, когато се сблъскаш с абсолютното зло, което е достигнало съвършенство, си принуден да станеш абсолютно добро. В момента присъстваме на приблизително същия разговор като този, който е описан в Библията и завършва с думите: „Махни се от Мене, сатана“. Впрочем има два варианта, два превода, и вторият: „Върви след Мене, сатана“, ми се струва по-актуален. Достоевски смята този диалог за най-мъдрото и сложно място в Библията. Сега двете версии на небесния пратеник, Луцифер и Христос, се сблъскаха за пореден път и Украйна е мястото на този сблъсък.

Разбирам, че Зеленски не се е виждал никога в подобна метафизическа роля, а вероятно и Путин също, толкова по-интересно е да наблюдаваме как те доиграват несъзнателно старата драма. Много ми харесва това, че пред очите ни се материализират и осъществяват стари митове, потвърждавайки, че всичко, на което са ни учили в детството, е истина.

Книгата за Зеленски е готова, нужен ѝ е ефектен финал, а само историята може да го предложи. Във всеки случай краят на тази история се дописва сега. Това не е биография, а опит да се разбере как една нация заложи на актьор, а актьорът изигра героя и стана герой. За мен е много важно това оправдание на творческата интелигенция, което виждаме пред очите си. Ако на мястото на Зеленски бе някой системен политик, той щеше да действа като системен политик – прагматично, а Зеленски действа като човек на изкуството, според законите на изкуството. Той превърна всичко в грандиозна драма.

В интервютата си предсказвате скорошния край на путинския режим. Какво ви кара да мислите така?

Нямам идея. Никога не знам какво ме кара да мисля по един или друг начин. Може би биология или небесно внушение, може би познаване на историята и чувство за нея, а може би интуицията на голям художник или заблудата на наивен човек.

Разкажете за вашата книга „Втора смърт“.

Това са стиховете ми от 2022 г., плюс онези стихотворения, в които повече или по-малко предсказах случващото се. Военната тема ме измъчва през последните 20 години, при това не само защото съм служил в армията и имам определени спомени, а защото войната витаеше във въздуха, беше ясно, че такива режими не еволюират и не падат без война. През последните 20 години написах доста стихотворения – далеч не всички влязоха в книгата. Тя се оказа по странен начин доста жизнеутвърждаваща, макар и мрачна: бих казал, мрачно жизнеутвърждаваща.

На едно място казвате: „Безполезно е да отделяме мира от войната“. Звучи парадоксално, защо да е безполезно?

Съвсем не е парадоксално. Работата е там, че войната е перманентен процес. Хората умират на война, но умират и без война. Войната разрушава домовете им, но те се рушат и от само себе си, тоест сух пламък, сухо тлеене поглъща всичко, което виждаме. Животът е процес на унищожение, процес на умиране, войната просто изважда всичко това на повърхността и го прави по-очевидно. Война е, когато смъртта нахлува в живота, но смъртта е така или иначе тук постоянно. Тъй че поетът води своя война – война с изчезването на всичко, война със забвението и тлението. За мен войната е, ако щете, визуализация на основните процеси. Човекът през цялото време, на всяка крачка се противопоставя на смъртта и нашата задача е да се сражаваме за живота, сиреч да го направим по-поносим. Но да мислим, че съществуват мирно време и военно време е доста наивно: винаги е военно време.

Щом легнеш нощем в постелята,
виж през прозореца тъмата,
и помни, че върлува виелица
и че нивга не свършва войната.

Това са най-добрите четири реда от Маршак.

Какво чувствате, когато пишете поезия – емоционално, физически?

Това е процес на абсолютно щастие, процес на самолечение. Понякога, най-често докато шофирам или разхождам кучето, ми идват наум някои мисли. Новела Матвеева, моята учителка в литературата, казваше, че в такива моменти се отваря прозорец и трябва да успееш да грабнеш оттам колкото се може повече. Обикновено, когато човек измисли стихче, той е удовлетворен и отлага записването му за по-късно, а трябва да почне да разработва веднага тази жилка, за да сграбчи от едва открехнатия прозорец пет-шест стиха.

Идването на тези първи стихове може ли да се нарече вдъхновение?

Не мисля, че е процес на вдъхновение. Това е процес на разбиране. Пушкин казва, че вдъхновението е способност да обхванеш противоречията в един миг. Тук вероятно има нещо подобно. Опитът да откриеш някакъв синтез, докато съвместяваш два плана и тези два плана дадат неочакван ефект. Нужно е обаче особено настроение, за да успееш да ги съчетаеш. Обикновено, когато съм в лошо настроение, виждам едната страна на нещата, в добро настроение виждам и двете страни, а при тяхното съчетаване припламва някаква искра.

Навремето казахте, че „Русия е пропукана и затова в нея тоталитаризмът е невъзможен“. В такъв случай какво имаме сега, ако не тоталитаризъм?

Според мен при тоталитаризма 90% от населението вярва на пропагандата, тоест значение има не само интензивността на пропагандата, но и нейното възприемане. Съгласен съм с Александър Еткинд, който твърди, че в Русия няма фашизъм именно защото няма никаква възприета от масите идеология. Той обяснява това с твърде големите социални и имуществени различия, с изключително разнородното население. Аз го обяснявам с факта, че в Русия има огромен скептицизъм към властта, тя е като някаква въздушна възглавница: кланят ѝ се, но в същото време намигат. В Русия никой не вярва наистина, че Украйна се е канила да ни нападне. Има хора, които обичат да имитират този дискурс, но ако утре се наложи да го отхвърлят, ще го сторят незабавно и от това няма да последват самоубийства, уверявам ви, напротив, ще последва извънредно бързо и сръчно преобуване.

Покрай тази война разговорите за разчовечаването станаха ежедневие. Съществува ли и обратен процес, поникват ли, развиват ли се в света и в Русия кълновете на доброто, хуманността и състраданието?

Тук не мога да ви зарадвам с нищо, тъй като в целия свят започна тревожен, дълъг и много болезнен процес на разцепление. Това е разкол, съпоставим например с християнския. Щастлив съм, че го дочаках! Щастлив съм, че днес наблюдаваме грандиозен исторически прелом, подобен на идването на Христос. Това е окончателният развод на модерна и архаиката.

Като мирен човек имах известни илюзии, че хората на модерна ще успеят да се погодят с хората на архаичната традиция, че ще се научат някак да бъдат невидими за тях, да не им се пречкат открито. Но не това се случва, свидетели сме на последния конвулсивен опит на архаиката да се вкопчи в живота. „Окървавени до пети се бием с мъртъвци, възкръснали за нови погребения“ – тази тютчевска формула описва изчерпателно това, което се случва в момента. Най-вероятно цялата първа половина на XXI в. ще отиде за развод с архаичните практики и радикалните правителства, ще има голяма, дълга война с различни проявления. Тя може да засегне и Америка, може да засегне и Европа, където националистите искат да вземат реванш. Но към края на 40-те години този процес ще завърши с оглушително поражение на архаичните сили. Винаги става така. След това по всяка вероятност ще настъпи по-мирно време, времето на биологичната революция, която бе отложена. После, в края на XXI в., архаиката ще се опита да вземе ответен реванш, което всъщност е описано в роман.

Още един цитат от ваша книга: „Родината... пълзящо чувство за родство, враждебно към всеки полет“. Тъгувате ли по родината?

Чувството е наистина пълзящо. На физиологично ниво вероятно тъгувам, но на морално – не. Там е работата, че родината много ни облекчи по отношение на носталгията, устрои ни такава раздяла със себе си, натрупа такива гадости подир нас, че носталгията е донякъде по-лека. Позната история: емигрирайки от Германия в Америка, евреите вземат със себе си огромен портрет на Хитлер. Питат ги: защо ви е това? „Ще го окача над масата, помага при носталгия.“

Русия е прекрасен набор от детските ми спомени, но също и ужасно чувство за постоянен страх, насилие, тъга, неадекватност, усещане за живот, преминал напразно. Аз съм на 55 години и не можах да се реализирам в нищо, пред мен са затворени всички възможности за работа. От една страна, е добре, чувствам се млад, все още за мнозина съм Дима, никога нищо не съм управлявал, моите книги не ми донесоха никакъв капитал, може да ги анулират с една завъртулка на писалката, просто да ги забранят. От друга страна, е приятно, тъй като винаги имам усещане за светло бъдеще, когато най-сетне ще направя за Русия всичко, което мога да направя за нея. Имам много скъпоценно чувство за младост, продължавам да се чувствам на 15 години при хубаво време, а при лошо – на 24. Русия е страна на отложеното бъдеще, страна на обтегнатите пружини.

Какво се случва в момента с руската опозиция? Ясно е, че тя е в трудна ситуация: някои са в затвора, други – в емиграция, трети – в Русия, както и преди, но при най-сложни условия.

Много хора ме упрекват в омраза към Израел, въпреки че никога не съм изпитвал такава, не съм давал и никакви поводи за това. Просто винаги съм казвал, че ситуацията на разпръснатост ми се струва най-висше състояние на нацията, по-добре е да ви обединяват идея и вяра, отколкото – кръв и почва. По същия начин руската опозиция днес е разпръсната – това е висше духовно състояние. По-нататък, разбира се, тя ще се обедини, отново ще започне, както в Израел, да спори. Някой правилно каза, че тъкмо външната враждебност, външната агресия позволява на Израел да се сплоти. Навярно и представителите на руската опозиция, които през цялото време се карат, се нуждаят от подобна ситуация на натиск и агресия, за да се обединят.

Тази ситуация на разпиляност ми се струва благотворна. Ние се срещаме приятелски, общуваме много, организацията на Акунин и Радзински „Истинската Русия“ прави много неща, вкарва нови теми за обсъждане, формира дневен ред. Въобще, когато е разсеяна, руската опозиция се държи някак по-солидарно и делово, отколкото когато е обединена на руска почва. Като цяло разсейването носи много благородно настроение. Разсеяният човек от ул. „Бассейная“[1] – това може да се каже днес за руската опозиция, разпръсната по целия свят.

Наясно ли сте какви цели преследва Русия в тази война? От това, което казват руските говорители, няма как да се разбере: целите непрекъснато се променят, декларациите не съответстват на действията.

Абсолютно елементарни и напълно очевидни цели – това е война с бъдещето, война, която иска да попречи на бъдещето да настъпи. Ако не организира войни и ескалации, режимът няма да оцелее, защото отдавна не отговаря на предизвикателствата на времето. Това е война с бъдещето, ала Русия е заобиколена не от НАТО, тя е заобиколена отвсякъде от бъдещето и тъкмо затова се чувства изолирана, ако щете, дори обсадена. Но да водиш война с бъдещето е безполезно: то се натрупва, набира сила и пробива всеки бент. Просто обтегнатата пружина удря по-силно. Тъй че можеше да се мине и с козметични ремонти, а сега предстои пълно преучредяване на режима. Бих казал дори пълно преучредяване на властта, ако не и на страната.

Как виждате бъдещето на Русия?

Знаете ли, освен дълго отлагана, дългоочаквана радост, не виждам нищо особено. „За последните хиляда години усвоихме печалната част от науките, време е да се захванем с нещо друго“, както пееше Борис Гребеншчиков. Ще дойде време, когато безкрайното производство на страх и насилие вече няма да бъде основният руски износ. Русия ще бъде страна, заела се много интензивно със своето саморазвитие. Страна, за каквато мечтаеха например съветските утописти от 70-те години, само че тази утопия не се осъществи по ред причини, а сега ще се сбъдне, тази отложена утопия от 70-те, интелектуалната утопия на Стругацки. Така го виждам аз.

Най-големият страх на нашите съвременници е ядрената война. Възможна ли е тя според вас?

Най-големият страх на нашите съвременници е руската тъмница, тя е много по-страшна от ядрена война. Що се отнася до ядрената война, такава няма да има: на небесата също не са глупаци.

Превод от руски Димитрина Чернева

Със съкращения

Дмитрий Биков (род. 1967 г.) е руски писател, поет и публицист, литературен критик и преподавател по литература, политически мислител и активист, опозиционно настроен към режима на Путин. Автор на романите „Ортография“ (2003), „Евакуатор“ (2005), „Хикс“ (2012), „Сигнали“ (2013), на книги за Булат Окуджава, Владимир Маяковски и Максим Горки. На български е издадена биографичната му книга „Борис Пастернак“ (изд. „Рива“, 2009 г.).