Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

С илюстраторката, родена в България, но позната повече в Германия, разговаря Марта Монева

Стела, намирам ви в България, където сте по-малко позната, отколкото в Германия. Моля, представете се на българската аудитория.

Родена съм и съм израснала в Пловдив, а на 23 години заминах за Германия с намерение да следвам моден дизайн, което и направих. Завърших тази специалност в Хамбург, след което работих няколко години в Мюнхен. С течение на времето установих, че модата не е за мен. В рисуването се чувствах като у дома и се запитах какво мога да правя в тази област. Тогава започна търсенето ми в областта на илюстрацията. Беше дълъг път, реално започнах с илюстрациите едва през 2002 г.

Сравнително дълго време сте издържали в модата.

Минах и по други пътеки, следвах три години аграрна екология в България. Бях много мотивирана да работя в тази област, но се установи, че на теория съм добра, но в практиката съм пълна катастрофа, и тогава се отказах.

Това е една изключително важна специалност. Как се спряхте на нея?

Аз винаги съм рисувала, откакто се помня, но имаше един период от време, когато бях на 12–13-годишна възраст и си казах: „От теб няма да стане Леонардо. Зарежи всичко“. След което в продължение на осем години не бях пипнала молив. Бях много добра по биология и така избрах аграрната специалност.

Проявили сте голяма самокритичност към дарбите си, която не е типична за възрастта.

Обаче за мен това е типично – наблюдение и самокритика. Има положителни и отрицателни страни, но ако не бях така устроена, в крайна сметка нямаше да мога да давам това, което давам сега.

А как попаднахте в Германия?

Случайно. Стана ми ясно, че това, което искам да правя, не мога да го правя в България. И исках да видя кое как функционира навън. По онова време всичко се развиваше в една много класическа насока, което за мен беше, от една страна, добре, но ми се искаше да опитам и нещо друго. Търсех предизвикателство в непознатото.

А какво ви даде Пловдив, откъдето са корените ви? Има ли образи, в които да го опаковате?

Много. Не знам дали бих могла да го опаковам в думи – едно чувство на свобода. Не знам дали бих могла да правя това, което правя, без връзката ми с този град и с България, с хората, които са ме обграждали през целия ми живот.

Мостът ви между България и Германия се състои от хора?

Да, определено.

С каква мода се занимавахте в Мюнхен?

Работех с Костас Муркудис, немския дизайнер от гръцки произход. Работеше за New York Industrie тогава. Времето, през което работих при него, беше приятно и много неща научих.

Той е и изключителна личност. А какво друго е важно за вас?

Музиката за мен е много важна. Имам широкоспектърен вкус – от хардрок до класика, също и народна музика.

Можете ли да изброите творци, които цените?

Йеронимус Бош, Питер Брьогел Стария, Феликс Валотон, Джеймс Ензор, Балтюс, Мераб Абрамишвили, Алисън Шулник и много други.

Фотографи?

Масао Ямамото, Тошио Шибата, Аугуст Зандер.

Танцьори?

Пина Бауш, Сиди Ларби Шеркауи, Акрам Кан.

Автори?

Ох, много са, ще спомена само малка част от тях – Булгаков, Итало Калвино, Габриел Гарсия Маркес, Харуки Мураками, Михаел Ставарич, Мариана Леки, Дирк Гизелман, Фернандо Песоа, Лотреамон (Изидор Дюкас), Ингеборг Бахман, Борис Христов, Халил Джубран.

А авторите на книги за деца отделно ли разглеждате?

Не, обожавам приказки, легенди и митове от всички краища на света. Ставарич и Гизелман са автори, пишещи и за деца, с които имам щастието да работя и чиито текстове аз просто обичам и те ме вдъхновяват. Също така: Луис Карол, Филип Ардаг, Петя Кокудева, Юлия Спиридонова, Мая Дългъчева, Михаел Енде, Морис Сендак и много други. Има наистина много чудесни хора творци на тази малка земя, слава богу. А и много, които тепърва трябва да открием.

Споменахте австрийския автор от словашки произход Михаел Ставарич, с когото често работите. Как се запознахте?

Чрез първата книжка, която случайно направихме заедно – „Човешкото плашило“. Случи се съвсем естествено, издателството ме покани да илюстрирам книгата на „един много талантлив автор“, прочетох историята, която много ме впечатли, работата потръгна фантастично и се сработихме добре.

През 2019 г. показахте в галерия „Лабиринт“ в родния си град изложбата „Човешкото плашило“ с илюстрации от книгата, в която с Михаел Ставарич разглеждате дуалистичната природа на човека. А първата ви специалност, аграрна екология, има връзка с последната книга, която сте направили заедно, Piepmatz. Какво разглежда тя?

Тя е посветена не само на природата и на това какво човекът ѝ причинява. Разглежда и взаимовръзките между животните, човека и природата, какво ни свързва или разделя, какво би могло да се направи и как бихме могли да подходим, за да защитим това, което ни е дадено. Най-много ми допадна начинът, по който Михаел е подходил, с много ясна представа за това какво не желаем, как би могла да бъде защитена природата, с голямо чувство за хумор. Много би ми се искало книжката да излезе и на български, преводът би бил много интересен.

Наистина езикът е силно интригуващ, с много самоделни, но крайно подходящи думи. Тежко и горко на преводача ѝ.

Да, наистина, няма да е лесно. Отлично би се справил Даниел Хаан, но той работи с португалски.

В авторския си текст Ставарич е споменал, че на чешки „лес“ означава гора, но тази дума и на български се използва. А във вашето каре са изброени български селища с дървесни имена. Кое е вашето любимо дърво?

Много обичам всякакви дървета и ми е трудно да избера едно, но липите свързвам с наистина прекрасното ми детство, което ухаеше на липов аромат. И чинарът!

Илюстрираната от вас книга „Пътуването на Йонас“ на Петeр фон Бекер е както за деца, така и за възрастни. Различно ли подхождате към книгите за деца и тези за възрастни?

За мен да работя за деца е по-трудно и го намирам за много по-отговорно, защото имам огромен респект пред децата. Те са безкрайно откровени, качество, което ние, възрастните, сме изгубили. Едно дете вижда много повече, отколкото съумява да изрази. Мисля, че трябва да им дадем поглед и към други светове, някои от които са и по-тъмни.

В този ред на мисли как намирате тенденциите приказките с по-брутален сюжет да бъдат изхвърляни от детските библиотеки?

Не ги разбирам.

Набират скорост и политкоректните редакции, например бащата на Пипи Дългото Чорапче вече не е уместно да бъде негърски крал.

От една страна, ги разбирам, от друга, се чудя дали ще е добре, ако живеем в свят, в който всички книги стават коректни.

Нека се върнем на вашите герои, те са фантастични и великолепни, тук-там острички или пълнички, с дълги, несъвършени нослета и бухнали кореми. Крайно очарователни и всъщност много красиви въпреки всичките си физически несъвършенства. Изглежда, че ги обичате. Как ги откривате в целия им спектър?

Да, наистина много обичам хората в цялото им разнообразие. И когато съм навън, „сканирам“ това, което виждам. Всичко запаметявам.

Това е много хубав дефект. А достатъчно ли е да ги видите, или понякога ги и снимате?

Достатъчно е да ги видя. Това, което е важно от един човек като същност, остава. В това отношение имам невероятно добра памет, във всеки друг аспект на паметта съм кръгла нула. Виж, хора, лица, как са си държали ръцете или коляното помня с години.

Работата на кои ваши колеги илюстратори ви изпълва с възхищение?

Има много невероятни художници в тази област. Гюстав Доре, Едуард Гори, Шон Тан, Лоренцо Матоти, Карл Кнют, Волф Ерлбрух и много други. Отскоро, благодарение на номинацията за Мемориалната награда Астрид Линдгрен, открих за себе си и Ясен Гюзелев. Другият възрастен български илюстратор, когото много ценя и присъства в паметта ми, е Любен Зидаров.

Любен Зидаров почина наскоро на 99-годишна възраст. Да е светъл пътят му! А кой ваш учител е бил особено важен?

Антоанета Цветкова, тя ми беше първата учителка. Беше много строга. При нея научих неща, което и досега използвам. Другият ми важен учител беше г-н Поповски. И в Германия имаше двама учители, които ме научиха на доста интересни неща. Когато отидох в Хамбург през 1995 г. , се оказа, че резервираната за мен стая в общежитието е ангажирана и към полунощ нямаше къде да преспя. Стоях с куфарчето и се чудех накъде да поема. За късмет имах един приятел, на когото можех да се обадя, и го направих. Той звъня на хиляди места и в крайна сметка се намери едно семейство, което ме прие и преживях половин година в сервизно помещение за прахосмукачки и други уреди. Сложиха ми един матрак и така я карах. Проблемът беше, че нямах прозорец и работех на тъмно. Проветрявах се през едно малко прозорче, но аз практически не виждах какво правя. Имах свещи и всичко беше много минималистично. Беше много интересно, тъй като следвах в една частна академия за моден дизайн, защото не знаех немски и не можех да кандидатствам в държавната. Дадоха ми и стипендия. Там ми преподаваха Бернд Мьолк-Тасел и Дитер Бьогел. Веднъж имахме задача да направим колаж. Аз трябваше да се издържам и през деня работех, а вечер рисувах и така подготвих колажа за домашно през нощта. И на другия ден ги подредихме в академията. Общо взето, всички рисунки на стената бяха хубави, но особеното беше, че бяха изключително чисти, нямаше нито едно петънце, всичко беше съвършено, а единствената картина, която беше пълна с петна и какво ли не, беше моята. Не можех да обясня, че съм работила на тъмно. От друга страна, не бях и научена, че е толкова важно как се презентират нещата. Двамата преподаватели ме дръпнаха настрани и ми обясниха, че това, което съм направила, като техника и концепция е прекрасно и за три семестъра по-напред, но презентацията е пълна катастрофа. Оттогава ми е обеца на ухото и когато трябва да презентирам нещо, го правя както трябва.

Кое литературно произведение бихте искали да илюстрирате?

Много са. Бих започнала с „Алиса в страната на чудесата“, „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес, и „Невидимите градове“ на Итало Калвино.

Какво ви предстои в творчески професионален план?

Ще излезе нова книга на Дирк Гизелман със заглавие „Какво прави нощта“, която съм илюстрирала.

Получавали сте неколкократно награди, а ето че миналата есен заедно с Юлия Спиридонова-Юлка и Ясен Гюзелев се оказахте номинирана за голямата Мемориална награда на името на Астрид Линдгрен. Как се почувствахте?

Зачудих се какво правя там (смее се). Това е голяма чест за мен. Такива неща хем ме радват, хем ме стряскат. Беше много хубав момент.

Какво значение имат все пак наградите и номинациите?

Лъжа ще е да кажа, че не се радвам. Обаче ще е лъжа и да кажа, че имат някакво огромно значение. Винаги дават по малко попътен вятър, но мисля, че всеки от нас носи в себе си верен показател на правилен път ли е, или не. Ако не съм доволна от себе си и това ме гложди, никоя награда няма да неутрализира това чувство.

А колко често ви гложди тази мисъл и сте недоволна от себе си?

Всеки ден (смее се).

Стела Драйс е родена през 1972 г. в Пловдив. От 1995 г. живее в Германия. Учила е моден дизайн в Хамбург. Днес е илюстраторка на свободна практика, живее в Хайделберг. За своята работа е получавала множество отличия, сред тях са наградата за публикация на град Хаселт, Тройсдорфската награда за илюстрирана книга и Златната плоча на Биеналето на илюстрацията в Братислава. Номинирана е за Мемориалната награда Астрид Линдгрен. Участва редовно с работите си в международни изложби.