Сега е време за литература. Разговор с Драго Янчар
Хроника на посещението на Драго Янчар в България с въпроси и отговори
Драго Янчар (13 април 1948 г., Марибор) е роден в семейство на партизанин. След завършването на техникум по химия записва право в Мариборския университет, където става редактор на студентския вестник „Катедра“ и скоро влиза в конфликт с комунистическата власт заради острите си текстове срещу режима. През 1974 г. е арестуван от югославските власти по обвинения в разпространение на вражеска литература. Формалният повод е забранената книга на емигриралия в Аржентина писател и духовник Бранко Розман – „Лежим в Рог пребити до смърт“, която Янчар внася от Австрия. В книгата се описват масовите убийства на „врагове на народа“, извършени от режима на Тито през май 1945 г. Янчар е лишен от свобода за една година, но след излежаване на първите три месеца е освободен и изпратен в казарма в Южна Сърбия, близо до българската граница, смятана тогава за най-тежка и опасна. Там тормозът срещу него продължава.
След като се уволнява, се посвещава на писателска дейност и бързо набира голяма популярност. Става редактор в най-старото словенско издателство „Словенска матица“. След смъртта на Тито и разхлабването на режима най-напред се изявява като театрален и филмов сценарист, а от 80-те години на ХХ в. е смятан за един от най-талантливите съвременни словенски белетристи. В периода 1987–1991 г. Янчар е президент на словенския ПЕН. През 1988, по време на скандалния арест на тримата журналисти от вестник „Младина“ („Младеж“) – Янез Янша (председател на Словенската демократична партия от 1993 г., по-късно три пъти премиер на Словения), Давид Тасич, Франци Завърл и на младши лейтенант Иван Борщнер, обвинени в изнасяне на военна тайна, заедно с други интелектуалци организира на Конгресния площад в Любляна първия демократичен протестен митинг след 1945 г. Не се включва директно в политиката, но демонстрира открито подкрепата си за словенската десница.
Автор е на 12 романа, 10 пиеси и на 16 сборника с кратка проза и есеистика. На български език са преведени романите му „Звънтеж в главата“, „Градителят“, „Тази нощ я видях“ (обявен за най-добър словенски роман на десетилетието 2011–2020), „И любовта също“, както и сборникът с разкази „Ученикът на Джойс“. Като драматург е познат чрез постановките на проф. Здравко Митков на пиесата му „Големият брилянтен валс“, 1990 г., и на Десислава Боева – „Дебнейки Годо“, 2016 г.
* * *
Запознах се с Драго Янчар на научно-практически семинар в град Ново Место през 2011 г. Бяхме събрани преводачи на словенска литература от над двайсет страни и сред най-важните точки в програмата бе обсъждането на новия му тогава роман „Тази нощ я видях“ в негово присъствие. Към края на първия работен ден той с нескрита симпатия ми сподели, че една от много малкото европейски страни, в които никога не е бил, е България, добавяйки: а у вас имам издадени няколко книги и се чувствам неловко, че вашите читатели ме познават, а аз тях – не. Случи се така, че два пъти посещението му у нас бе осуетявано. Веднъж, когато поради свой международен ангажимент не успя да пристигне на литературен фестивал във Варна, втори път, при това със закупен самолетен билет, бе спрян от ковид епидемията. Така премиерата на сборника „Ученикът на Джойс“ стана онлайн с разговор между него, Митко Новков като модератор и мен като преводач. Излъчи се по канала на издателство „Колибри“ и в реално време го гледаха близо 4000 души, а по-късно, на запис, броят им надхвърли 10 000.
Най-сетне, по повод празника на словенската култура и по покана на посолството на Република Словения, късно вечерта на 12 февруари посрещнахме г-н Янчар в София. Програмата му предвиждаше две официални срещи – на 13 февруари., понеделник, в СУ „Св. Климент Охридски“, където по традиция вече пета година отбелязахме споменатия празник, и на следващия ден, вторник, 14 февруари, в клуб „Петното на Роршах“ в Пловдив, неофициален домакин на която бе Пловдивският университет „Паисий Хилендарски“. Извън онова, което говорихме и обсъждахме с публиката по време на тези срещи, използвах случая, че го придружавам навсякъде, за да му задам няколко неформални въпроса, намислени специално за сп. „Култура“.
Людмил Димитров
* * *
Г-н Янчар, до Словения достигат ли добри новини от и за България?
Новините от България в Словения са привидно малко. Но ако се интересуваш от България, ще научиш много неща. Важно е на какво ще повярваш. Защото традиционно ние в пъти повече се занимаваме със себе си, а под себе си разбирам, от една страна, държавите от бивша Югославия, от друга – нашите съседи, и едва накрая – от себе си като словенци. Но който иска да разбере от нашите медии какво се случва тук, у вас, и специално потърси информация, може да я намери. Аз самият, преди да тръгна за София, попрочетох доста, макар че повече ме впечатли вашата история – и древна, и по-близка, отколкото политическата ситуация. Знаете ли, никога не съм усетил някой словенец да има и още повече да изрази скептицизъм или пък предразсъдъци спрямо България. А от малкото време, в което съм тук, усещам, че и вашето отношение към нас е прекрасно. Е, изключение прави дързостта ви към паметника на съветската армия. Четох, че не го цените...
Паметниците за Руско-турската война, която довежда до Освобождението ни обаче са непокътнати – тях дори не си помисля някой, че може да ги оскверни. Сам можете да направите разликата.
Разбираемо е.
Преди време в едно интервю ви попитах запознат ли сте и с други български автори освен Радичков, чиито разкази издадохте на словенски в превод на Ева Шпрагер? Имате ли изградено мнение за нашата литература? Тогава споменахте имената на Багряна, Радичков и Георги Господинов. Имате ли какво да добавите днес?
За мен Багряна през вашата книга с г-жа Димитрова беше огромно откритие.[1] И ви признавам, впечатли ме не толкова фактът, че е познавала словенски интелектуалци, че е създала много приятелства, културни контакти и е провокирала взаимните ни симпатии, преводи и литературни изяви. Най-силно ме завладя поезията ѝ: да се възторгнеш от някакви затънтени словенски местности и да пишеш толкова вдъхновено за тях, че чак читателят да усети мириса на въздуха, на прясно ожънатата елда, да види цветовете на църквиците и да изпита болка от техните островръхи, проболи небето покриви – феноменално е! Колко страст, поезия, каква женска непримиримост със смъртта, каква чувствителност, но и категоричност! Когато онзи ден застанахме пред паметната плоча, поставена на стената на къщата, в която е живяла, я усетих между нас.
Днес към нейното име ще прибавя още две – това на най-неспокойния славянски поет Христо Ботев и това на Иван Вазов. Ботевото стихотворение „В механата“ сякаш е писано за словенците. И последната думата от него, „идиоти“, кореспондира с още по-страшната дума, с която нашият класик Иван Цанкар ни определя: слуги, вечните измекяри, кланящи се на всекиго. Романът „Под игото“ е преведен относително рано у нас...
Да, от Франце Беук и има две издания – през 1938 г. и през 1962 г.
Чел съм го още като ученик. Висока проза – романтизъм, но и трагизъм, и много изискано чувство за хумор, и неутрализиращо, и подсилващо патоса. А сега се сещам, че преди няколко години почивах на един хърватски остров в Адриатическо море и в библиотеката на хазяина на къщата, в която бях отседнал, намерих романа на Йордан Йовков „Чифликът край границата“, преведен на сърбохърватски. Прочетох го за една вечер – от него се излъчваше цялото достойнство на българите.
Като ваш преводач мога да изтъкна изключителната ви чувствителност към езика. Имате ли своя дума, която сте наложили в съвременния словенски?
Никога не се бях замислял над този въпрос, преди да се сблъскам с нещо интересно. Пишех есе, когато наум ми дойде рядко употребявана, но много подходяща дума, изразяваща мисълта ми. Реших да проверя дали я има в речника и как е обяснена. Порових се доста, открих я все пак, прочетох езиковедското ѝ тълкуване, но какво беше учудването ми, когато вместо примери от литературни произведения, където е употребена, пишеше: „Виж у Янчар“. Оказа се, че аз съм я въвел и тя се е възприела...
Препрочитате ли старите си неща?
Не, само когато ми се налага да чета публично нещо от тях. Но и тогава ги чета направо на сцената, не предварително. Изпитвам не точно съпротива, но страх от моите стари текстове.
Защо?
Знам ли. Понякога ми се струва, че дадена мисъл е не съвсем ясно формулирана, че съм можел да я кажа по-добре.
В биографията си имате сблъсък с диктатори, с насилие, с издевателства. Но ви интересува и ролята на интелектуалците в периодично възникващите тук и там национални, етнически и други конфликти. Мислите ли, че заемането от интелектуалци на ръководни постове е решение за стабилността на една държава?
Страхувам се, че интелектуалците са по-значими в революционни периоди, в моменти на криза, а не в нормални времена. Веднага след падането на Берлинската стена и смяната на режимите в Източна Европа, след проблема с Югославия, в края на 90-те години интелектуалците, артистите и т.н. престанаха да бъдат толкова интересни за обществото, колкото бяха по-рано. Изведнъж ролята им се омаловажи драстично. Оказахме се избутани в ъгъла и сега се чувствам крайно уморен, за да участвам и да продължавам да пиша статии, колонки и есета на политически теми. Върнах се към литературата с мисълта: хайде да видим имаш ли какво още да кажеш тук! Не съм се примирил, но годините си казват думата, много работих, борих се – сега е време за литература.
Тези конфликти продължават и днес, всъщност те не са спирали от времето на първата фиксирана в литературата война – Троянската. Предвидими и победими ли са войнолюбците, диктаторите? Предвидим ли е Путин?
Ще ви отговоря по следния начин. Обикновено – така казваме – надеждата си тръгва последна, а любовта е непобедима. Съгласен съм, че любовта се връща винаги и след всяко поражение се появява нова надежда. Но в последния ми роман „И любовта също“ това не важи, не любовта побеждава всичко, както гласи трафаретната фраза, а по-скоро всичко побеждава любовта. Добре, нека бъда по-конкретен: любовта може да победи всичко освен войната. Двамата влюбени в моята история оцеляват от войната, но вече не могат да намерят път един към друг. Грехът на диктаторите, включително на Путин, е тук. Материалните разрушения в Украйна не са най-страшното, колкото и репортажите оттам да ни показват отвратителни гледки, ужасяващи безобразия, извършени от руския агресор. Къщите ще се построят отново, Украйна след време ще има по-хубави сгради, отколкото са били, по инфраструктурата и помен няма да остане от днешните развалини. Но хората няма да бъдат същите, те вече не са същите. Това е едно от големите престъпления на Путин.
Много тъжно. Според вас разрушава ли войната обществената конвенция? Нещото, което е над всичко, не е ли в крайна сметка инстинктът ни за оцеляване?
Разбира се! Знам го от баща си, който е бил в концентрационен лагер. Войната, която видяхме в Словения, напълно разруши обществената конвенция. Нацистката окупация е била ужасна, след това избухва гражданската война между комунисти и антикомунисти, после една част от страната е завладяна от италианския фашизъм... Те унищожават всичко. Опитват се да въведат нови, напълно неприемливи правила. Възлагат се големи надежди на освобождението, но ето че започва новата югославска диктатура. В първите години след Втората световна война тази диктатура е направо ужасна, много близка до режима на Сталин в онези години. По-късно Югославия се отвори и комунистическият режим у нас не беше толкова суров като в съветския блок, беше по-рафиниран.
Връщам ви пак към литературата. Често в произведенията си пресъздавате исторически събития, случили се преди десетилетия или векове. Епохата, за която пишете, открива ли ви се лесно?
За мен писането на исторически текст е освобождаване от времето, в което живеем. Попадам в пространството на въображението, аз по-лесно се разбирам с герои от друга епоха и от всичко това се получава приказка, истинска литература. А когато пиша съвременен текст, свързан с интериорите и екстериорите, в които живеем, това не бих казал, че ме блокира, но ме обективизира, отдалечава ме от въображението, което един исторически текст винаги подхранва.
Разговора води Людмил Димитров
[1] Янчар има предвид книгата „Багряна и Словения“, издадена през 2011 г. в Любляна.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук