Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

Как изглежда съвременният музей с неговите колекции, публики и финансиране? По покана на Френския институт в София директорът на центъра „Помпиду“ Ксавие Рей прие да размишлява по тези въпроси пред българска публика. Водещ на срещата беше Яра Бубнова. Публикуваме част от дискусията, състояла се в НХГ–Двореца на 15 февруари 2023 г.

Сградата на центъра „Помпиду“, изградена пред 1977 г. от архитектите Ренцо Пиано и Ричард Роджърс, и до днес си остава една техницистична мечта. Как обаче функционира Националният музей за модерно изкуство „Жорж Помпиду“, който съвместява огромна публична библиотека, Център за промишлен дизайн и дори Институт за изследване на акустиката?

Центърът „Жорж Помпиду“, създаден пред 1977 г., е новаторска институция, а не само музей, който да излага творби. Мнозина не си дават сметка, но Центърът „Помпиду“ трансформира идеята за музея – към посещението се добавя образование, социална връзка и споделяне. Идеята да се смеси музеят с огромния „аудиториум“, с публичната библиотека, временните изложби, с ресторанта и пространството за изследователска дейност, е била новаторска за времето си. Днес всички музеи използват същата рамка. За да се въплъти тази нова идея за музея, е било необходимо да се създаде съвършено нов вид сграда, скъсваща с класическия дворец, какъвто е бил случаят с предишния френски Музей за модерно изкуство, отворил врати след Втората световна война.

Иска ми се само с няколко думи да очертая значението на сградата на Центъра „Помпиду“, да обясня в какво е различието. Класическият музей, такъв, какъвто е наследен от XIX в., е мащабен и смазващ, в него се влиза с почти религиозен пиетет, той е мястото на чистото знание. Центърът „Помпиду“ е точно обратното. Почти неуловим е разривът между външното и вътрешното. Избраният проект сред близо 680 представени проекта е бил отличен не само защото добре се вписва на дадения терен, а и затова, че не предлага проект на катедрала, а на публично пространство. Тоест той е символ на приемането на публиката в сградата. Ето защо „пиацата“, както се нарича пространството отвън в памет на архитекта Ренцо Пиано, добре кореспондира със случващото се вътре в „Помпиду“ с отвореността си към културата и знанието. Настоявам на това, тъй като Международната организация на музеите промени дефиницията си за „музей“ през лятото на миналата годна. Вече – отвъд излагането и консервацията на творбите – музеят е място, което има своето социално измерение. Музеят от тук нататък се обръща към всички – чрез своята история и възможности. Това е демократично пространство, което служи на обществото, за да могат хората вътре в него не само да получават знания, но и да изразяват своето мнение. Тази по-широка дефиниция за музея препраща също така към идеята защо музеят трябва да бъде финансиран и защо държавата и общините отделят за него обществен ресурс. А Центърът „Помпиду“ е може би един от първите музеи, въплъщаващи тази идея. Тази година той навършва 45 години и изцяло се справя с днешните предизвикателства.

Площта на музея е 12 000 кв. м. На четвъртия и петия етаж са залите за експозициите, но имаме и много места за временни изложби. Включително на партера, където е и залата ни за прожекции. В подземието са хранилищата, правим всичко, за да съхраним огромната си колекция, включваща създаденото от 1900 г. до наши дни. Имаме и места за театрални спектакли освен зала за кинопрожекции. Колекцията ни включва около 2000 експериментални филма, множество заснети пърформанси, живопис, скулптура, инсталации и фотография. Тази колекция днес обхваща около 120 000 творби. Тя е много богата, разнообразна и качествена, което ни позволява да захранваме с нея изложбите си. Щедри сме в сътрудничеството си с други музеи и им заемаме около 10 000 творби годишно. Това изисква огромна логистика, но ние много се гордеем с тази си дейност, тъй като една толкова голяма колекция трябва да бъде споделяна. Половината от тези споделяния са насочени към Франция, а другата половина към чужбина, което е свързано и с идеята ни за музея като „място на диалог“. Докато казвам това, се сещам, че в момента има изложба на Жорж Папазов в София – български артист, свързал съдбата си с Франция, европейска и световна фигура – чудесен пример за богатите културни връзки в изкуството на ХХ в.

А как се финансира Центърът „Помпиду“? Вероятно не само от приходите си? Известно е, че около 3 млн. годишно са посетителите в него, но това достатъчно ли е? Участва ли кметството на Париж с някаква финансова подкрепа? Има ли частни меценати? И кой взима решенията?

Ние сме публична административна институция. Терминът е създаден през ХХ в., за да обозначи една държавна институция. Тоест колекцията ни и сградата са собственост на френската държава. Те се администрират от Центъра „Помпиду“, но са част от огромната държавна колекция, в която влизат и творбите на музеите на Лувъра, „Орсе“, Кея „Бранли“ и т.н. Така че, от една страна, сме държавна институция, но и притежаваме достатъчна гъвкавост в действията си, благодарение на цялостната структура. Тя се оглавява от нашия президент – Лоран льо Бон, който оглавява административния съвет на структурата. Той е номиниран от френския президент, като неговата мисия е да развива и определя целите на Центъра „Помпиду“. А също и да назначава неговия директор, който понастоящем съм аз.

Ние стопанисваме сградата, колекциите, както и пространството пред нея, а не кметството на Париж. Ние изграждаме и развиваме културната програма на Центъра „Помпиду“. В институцията работят над хиляда души, чиито заплати се поемат от Министерството на културата. Като добавим към тях хората по поддръжката, а също и екипа за сигурност, специализиран в антитерористична дейност, може да се каже, че Центърът „Помпиду“ има над две хиляди служители и е наистина много голяма институция.

Около 60 % от публичното финансиране на центъра „Жорж Помпиду“ идва от френската държава. Това е важно решение на държавата, която ни отделя сериозен финансов ресурс. Останалите средства се допълват от собствените ни печалби или идват по различни проекти. Ясно е, че собствените ни приходи значително спаднаха в периода на пандемията и на затварянето, което се практикуваше във Франция по отношение на културните институции. В тази връзка получихме специална държавна дотация за 2020–2021 г., за да можем да поддържаме мащаба и качеството на нашата дейност. И сме изключително благодарни на френската държава, че тя ни осигури достъп да този национален фонд, за да можем да продължим работата над нашите културни проекти, изложби, прожекции и да се обърнем към публиката, която чака пред вратите ни. При 4 млн. посетители годишно имаме приход от 15 млн. евро, което си е значителен ресурс, към това се добавят приходите от ресторанта и от различни други локации. Без да забравяме и още нещо много важно – нашата дейност в чужбина. Получаваме приходи и от изнасянето на нашата културна дейност зад граница. От десетина годни Центърът „Помпиду“ има разклонения в чужбина, чиято дейност програмираме изцяло. Една творба на Даниел Бюрен внася цвят в центъра ни в Малага, в испанския регион Андалусия. В Шанхай е „Уест Бунд Мюзиъм“, чиято поддръжка осъществяваме въпреки изключително строгите ковид мерки в Китай. В Брюксел има друг наш амбициозен проект – Канал център „Помпиду“ , а в Ню Джърси също имаме културен център, чиято дейност се базира върху нашата колекцията и културни политики. Тази наша дейност допълва дейността и на други френски музеи зад граница – като проекта на Лувъра в Абу Даби.

Как все пак се осъществява съчетаването на публични и частни средства в чуждестранните проекти? Например в Ню Джърси – известно е, че музеите в САЩ се поддържат предимно с частни средства?

Това е важен въпрос. Ако говорим за възможностите на Центъра „Помпиду“, установено е, че той може да акумулира до два-три пъти повече средства, отколкото в момента. Ние получаваме и големи дарения, които в по-голямата си част идват от фирми от частния сектор и чието предназначение се контролира от Асоциацията на приятелите на Центъра „Помпиду“. Огромни дарения от зрители, меценати и частни фирми се стичат към нас, за да ни помогнат да се сдобием с големи творби или да осъществим някои от своите проекти. Тези големи дарения от частни фирми днес подкрепят нашите изложби, а утре ще подпомогнат колосалния ремонт, който Центърът „Помпиду“ ще трябва да извърши от началото на 2025 г.

Пропуснах да отговоря на питането за отношенията ни с парижкото кметство. Френската столица има своя Музей за модерното изкуство на град Париж, наш събрат, с който си сътрудничим много добре. И няма логика към нас да бъдат пренасочвани средства от парижкото кметство.

Каква е необходимостта от вашата културна експанзия? Имате клон в Мец, споменахте и центровете в Малага, Шанхай или Ню Джърси. Търсенето на нови публики или колекцията ви е препълнена и се нуждае от разпространение? Или това е политическо решение, доколкото други френски музеи също осъществяват подобна културна експанзия?

Мащабът на нашата колекция и богатството ни от творби на модерното и съвременното изкуство наистина подтикват нас, а и други френски музеи да търсим подобни представителства в чужбина. Лувърът в проекта си в Абу Даби също показа, че може да изнася част от своята колекция и да предлага образец за своята културна политика. Примерът с „Уест Бунд Мюзиъм“ в Шанхай също е показателен. В края на миналата година в Париж бе направена огромна изложба на съвременно китайско изкуство. Това бе нещо като размяна за нашата културна дейност в Шанхай. Така че има културен императив, но има и дипломатически императив. Колекциите на Центъра „Помпиду“ са част от идентичността на Франция, която сме щастливи да заявим в диалог с чуждестранни партньори. И най-накрая имаме и икономически интерес, тъй като нашите изложби носят приходи към Центъра „Помпиду“.

Изследвате ли вашите публики? Вие сте сложен конгломерат от институции. Има ли такава сериозна социология по отношение и на Центъра „Помпиду“, и на неговите клонове?

Мащабът на институцията ѝ позволява да има своята Обсерватория на публиката. Разполагаме с малък екип, който изследва публиката, посещаваща Центъра „Помпиду“. Изследванията са невероятно интересни и са показателни за огромното различие между читателите в библиотеката, посетителите в музея и онези, които идват да видят временните изложби. Голямата ни амбиция е, след като знаем профила на читателите в библиотеката – ученици в лицеите или студенти – да ги видим и в пространствата на музея. Вярно е, че тези пространства невинаги се пресичат с лекота. Някой работи през деня, а вечер се готви за изпит, той може би няма време да посети изложбите ни. Навремето имаше два различни входа за Центъра „Помпиду“ – един за обществената библиотека и друг към музейните ни пространства. Сега входът е един и публиката се кръстосва. Така всеки може да види какво още му предлага Центърът „Помпиду“. Публиката на изложбите ни на съвременно изкуство винаги е по-млада от тази, която се интересува от музейната ни колекция. За разлика от другите големите френски музеи, привличащи големи туристически потоци предимно от Азия, 60% от посетителите в Центъра „Помпиду“ са французи. Немалка част от тях идва от региона на Париж, а в социален аспект това също е много важно. Чрез бързите влакове, които спират недалеч от Центъра „Помпиду“, той посреща публика от провинцията, нямаща достъп до такова културно богатство в родните си места. Аз, като човек, който идва от Марсилия, тоест от Южна Франция, лично мога да свидетелствам за тази културна диспропорция между мегаполиса и провинцията.

Харесвате ли опашките, виещи се пред входа на Центъра „Помпиду“?

И да, и не. Извиващата се опашка със сигурност е доказателство за културното ни влияние, но също така и демонстрира способностите на музея да приема посетители. По принцип тези опашки не би трябвало да ги има. Отначало двамата архитекти са изградили Центъра без преградата, която днес е на партерния етаж. Те са си представяли дори да няма врати. Това да е напълно отворено пространство, а самото му прекосяване вече да е културен и символен знак. Изискванията за сигурност са наложили поставянето на стъклената фасада. Отварянето на вратите обаче изисква допълнителен персонал, а днес във Франция има и засилени антитерористични мерки, тоест претърсване на посетителите, което е една от причините да се извиват толкова големи опашки. Не се оплакваме, че идва много народ, напротив, радваме се, че хората проявяват интерес към нашите дейности. Съжалявам, ако посетителите чакат дълго. Утешението е, че качвайки се на четвъртия или петия етаж, те имат една от най-красивите гледки към целия Париж.

Нека поговорим и за колекциите на Центъра „Помпиду“ и за принципите на тяхното попълване. Наскоро обърнахте внимание на Източна Европа. Какви всъщност са перспективите и какво ще правите от сега нататък?

Колекцията е преди всичко наследство. Ние разширяваме и обогатяваме онова, което вече имаме в нашия Национален музей на модерното изкуство. Концепцията ни датира още от 1937 г. Първата подобна сбирка от „живи автори“ е била в „Пале дьо Люксембург“. По-късно тази колекция е била поделена между Музея „Орсе“, приел изкуството от първите десетилетия на ХХ в., и Националния музей за модерно изкуство, намиращ се в „Пале дьо Токио“, колекция, която по-късно преминава в Центъра „Помпиду“. Онова, което трябва да се знае, е, че това наследство има много силно международно измерение.

Днес много размишляваме над това – аз също съм си задавал тази въпроси, докато отговарях за колекциите в Музея „Орсе“ – как да изградим връзка между тези две колекции. Видим е разривът между Музея „Орсе“ и Центъра „Помпиду“ и ние трябва да работим над сближаването на публиките на тези институции. Може би отговорът е в „движещите се картини“.

Фотографията и видеата предоставят безкрайни възможностите за творческо съзидание. Онова, което ни отличава от другите френски музеи, е, че всички изкуства, всички технически изразни средства присъстват в корекциите ни. Това особено проличава в департамента ни за експериментални филми и в департамента за нови медии, където имаме творби, създадени след 1970 г. с недостъпни преди технически средства. Става дума за видеа и за дигитално изкуство – неща, с които особено се гордеем, тъй като в първите протоколи на колекциите ни отдавна фигурират дори интернет сайтове. Кинорежисьорът Крис Маркер е една от емблемите на това ново изкуство. Този световноизвестен документалист, който непрекъснато обновява творчеството си, създава на преклонна възраст Second Life – сайт, в който прави виртуални реплики на идеите си. И ние съхраняваме този сайт на Крис Маркер. Тази колекция също е диалог между Франция и чужбина, защото от самото начало съхраняваме творби, създадени извън границите на нашата страна. Разработваме и политика на придобиване на такива творби. Две-три хиляди нови творби всяка година постъпват в нашите колекции. И ако говорим за Централна Европа или за България, примерът на Жорж Папазов е особено показателен в тази насока. Ние особено държим на Асоциацията на нашите приятели, която проявява специален интерес към различни региони на света.

В съвременната колекция на центъра „Помпиду“ има само две произведения от съвременни български художници – Недко Солаков и Красимир Терзиев. Не е ли това твърде малко?

Много се радвам, че можах да дойда в София, за да подновя дискусиите и контактите с български артисти и колекционери, започнати от моя предшественик Бернар Блистен. Специално бих искал да му благодаря за установяването на тези контакти. Не е тайна и мога да го заявя открито днес, че тези контакти почиват върху изследователска работа и взаимно разбирателство, чийто изход, надявам се, ще бъде едно по-добро присъствие на съвременното българско изкуство във френските национални колекции. Както и по-добро представяне във Франция, а и особено в Париж на съвременни български творци.

И един въпрос за програмирането на вашите изложби. В момента в София има голяма изложба на Жорж Папазов. Би ли могла тя да бъде показана при вас – ако не веднага, то след една или пет години?

Въпросът е напълно легитимен. Нашите изложби се подготвят поне две години напред, така че календарът ни е пълен до затварянето на Центъра за ремонт през 2025 г. Така че не бихме могли да приемем тази изложба през следващата година. За сметка на това замисляме голям проект – не за самия Жорж Папазов, разбира се – а за артисти, участвали в „сюрреалистката авантюра“ в Европа, по повод на навършващата се стогодишнина през 2024 г. от появата на Манифеста на сюррреализма на Андре Бретон. Но пак повтарям, предстои много сериозен ремонт на Центъра „Помпиду“, който ще приключи чак през 2030 г.